Автор: Йоан Златоуст
Ако Божият гняв беше страст, то някой справедливо би започнал да се отчайва, като нямащ възможност да погаси пламъка, който е запалил с толкова много злодеяния; но тъй като Божеството е безстрастно и наказва ли, или поразява, прави това не с гняв, но по промисъл и велико човеколюбие, то трябва да имаме крепко дръзновение и да се уповаваме на силата на покаянието. Бог не за Себе Си отмъщава на онези, които са съгрешили против Него; защото до Неговото същество не достига никаква вреда; но има пред вид нашата полза и това да не увеличаваме своята развратеност, продължавайки да Му оказваме пренебрежение и презрение. Както отдалечаващият се от светлината с нищо не вреди на светлината, а на себе си вреди твърде много, потопявайки се в мрак, така и привикналият да пренебрегва Всемогъщата сила не Ѝ вреди никак, а причинява крайна вреда на самия себе си. Затова и Бог ни заплашва с наказания, и често ги изпраща – не за да отмъсти за Себе Си, но за да ни привлече към Себе Си. Защото и лекарят не скърби и не се обижда от нанасяните му от болните оскърбления, но всякак се стреми да спре тяхното безчинство, имайки предвид не своята, а тяхната полза; и ако те покажат поне малко благоразумие и здравомислие, той се радва и весели, и с това още по-успешно употребява лекарствата не за да отмъсти чрез тях за предишното, а за да им достави по-голяма полза и да
ги доведе до пълно оздравяване. Така и Бог, когато паднем в крайно безумие, говори и върши всичко не за да отмъсти за предишното, а желаейки да ни избави от недъга, в което можем да се убедим и посредством здравия разум.
Из „Към Теодор Падналия. Увещание I, 4“. Свети Йоан Златоуст. Творения, том 1″. Заглавието е мое
Преспански 
Дискусия
Няма коментари.