Милосърдие

Автор: Клайв Стейпълс Луис

Казах в една от предишните глави, че съществуват четири „кардинални“ добродетели и три „теологични“. Трите теоло­гични добродетели са вярата, надеждата и милосърдието. С вярата ще се заемем в последните две глави. Отчасти вече разгледах въпроса за милосърдието в седма глава, но там обър­нах внимание преди всичко на тази страна на милосърдието, която се нарича опрощение. Сега искам да добавя още нещо.

Първо, във връзка със значението на тази дума. „Мило­сърдие“ сега означава само това, което се е наричало „милости­ня“, т.е. подпомагане на бедните. Първоначално думата е имала много по-широко значение. (Можете да проследите как е придобила съвременния си смисъл. Ако човек е „милосърден“, помощта към бедните е едно от най-очевидните неща, които той прави, ето защо хората са започнали да употребяват тази дума така, сякаш с това се изчерпва цялостното съдържание на милосърдието. По същия начин „римата“ е най-очевидното нещо при поезията и хората са започнали под „поезия“ да разбират просто рима и нищо повече.) Милосърдието означава „любов в християнския смисъл.“ Но любовта в християнския смисъл не означава емоция. Тя е състояние не на чувствата, а на волята – това състояние на волята, което ние по природа проявяваме към себе си и трябва да се научим да го проявяваме и към другите хора.

Посочих в главата за прощението, че любовта ни към себе си не означава, че се харесваме. Тя значи, че си желаем доброто. По същия начин християнската любов (или милосърдието) към ближния е нещо съвсем различно от харесването или привърза­ността. Ние „харесваме“ или „сме привързани“ към някои хора, а към други не сме. Важно е да се разбере, че това естествено „харесване“ не е нито грях, нито добродетел, също както вашите гастрономични вкусове не са нито грях, нито добро­детел. То просто е факт. Но, разбира се, онова, което правим във връзка с него, може да бъде както греховно, така и добро­детелно.

Естественото харесване или привързаност към хората ни улеснява да проявим „милосърдие“ към тях. Следователно наш дълг по принцип е да насърчаваме обичта си – да „харесваме“ хората колкото можем повече (също като често е наш дълг да насърчим желанието си за физически упражнения или здравословна храна) не защото това харесване само по себе си пред­ставлява добродетелта милосърдие, а защото то помага за постигането й. От друга страна, необходимо е също така да внимаваме особено много да не би това, че харесваме даден човек, да ни накара да се отнесем сурово или дори несправедливо към някой друг. Съществуват дори случаи, когато нашето предпочитание към някого влиза в противоречие с мило­сърдието, което трябва да проявим към този човек. Например една любеща майка може да бъде изкушена от естественото желание да „глези“ детето си – с други думи, да задоволи собствената си привързаност за сметка на истинското щас­тие на своето дете в бъдещето.

Макар че естественото привличане по принцип трябва да се насърчава, твърде погрешно е да смятаме, че можем да станем милосърдни, като седим и се опитваме да събудим у себе си чувства на привързаност. Някои хора са „студени“ по характер. Това може да е лош късмет за тях, но в никакъв случай не е грях, също както не е грях да имаш лошо храно­смилане. И тази „студенина“ не ги лишава от възможността, нито пък ги освобождава от задължението да се научат на милосърдие. Правилото за всички нас е съвършено просто. Не си губете времето да се безпокоите дали „обичате“ ближния си – постъпвайте така, като че ли го обичате. Щом започнем да постъпваме така, ще открием една от големите тайни. Когато се държиш така, като че ли обичаш някого, скоро ще започнеш да го обичаш. Ако нараниш някого, когото не харес­ваш, скоро ще откриеш, че го харесваш още по-малко. Ако му направиш добра услуга, ще усетиш, че неприязънта ти е нама­ляла. Всъщност тук има едно изключение. Ако му направиш добра услуга не за да зарадваш Бога или да изпълниш закона на милосърдието, а за да му покажеш колко си добър и че не си злопаметен, както и за да го накараш да се почувства задължен към теб, а после да започнеш да очакваш неговата „благо­дарност“, ти сигурно ще бъдеш разочарован. (Хората не са глупаци – те веднага усещат, когато някой се държи с тях надменно или покровителствено.) Но винаги, когато направим добро на някого просто защото той съществува, сътворен е (също като нас) от Бога, стреми се към своето щастие също както ние се стремим към нашето, – ще сме се научили да го обичаме малко повече или поне да изпитваме по-малко неприя­зън към него.

Следователно, макар за сантиментално настроените хора християнското милосърдие да изглежда доста студено и макар да се различава ясно от обичта, то все пак води към обич. Разликата между християнина и светския човек не е в това, че светският човек проявява само привързаност или „предпочи­тания“, а християнинът – само „милосърдие“. Светският човек се държи мило с някои хора, защото ги „харесва“; християнинът, като се опитва да се държи мило с всеки човек, открива, че с времето харесва все повече и повече хора – включително и онези, за които в началото дори не е можел да си представи, че ще ги хареса.

Същият този духовен закон има ужасяващо действие в обратната посока. Немците вероятно в началото са се отнася­ли зле с евреите, защото са ги мразели. А по-късно са ги мразели много повече, защото са се отнасяли зле с тях. Колкото си по- жесток, толкова повече ще мразиш и колкото повече мразиш толкова по-жесток ще бъдеш – и така нататък в един безкраен омагьосан кръг.

И доброто, и лошото нарастват в геометрична прогресия. Ето защо тези малки решения, които вие и аз вземаме всеки ден, имат такова неизмеримо значение. Най-незначителната добра постъпка днес означава завладяване на една страте­гическа позиция, от която няколко месеца по-късно ще можете да постигнете победи, за които не сте и сънували. Едно очевидно безобидно отдаване на похотта или гнева днес означа­ва загуба на възвишение, железопътна линия или предмостово укрепление, откъдето врагът може да предприеме атака, невъзможна от друга позиция.

Някои автори използват думата милосърдие, за да харак­теризират не само християнската любов между човешките същества, но и Божията любов към човека, и любовта на човека към Бога. Хората често се безпокоят за своята любов към Него. Казва им се, че трябва да обичат Бога. Те не могат да открият у себе си никакво подобно чувство. Как трябва да постъпят? Отговорът е същият като преди. Постъпвайте така, като че ли Го обичате. Недейте просто да седите и да се опитвате да пробудите у себе си такива чувства. Запитайте се: „Ако бях сигурен, че обичам Бога, какво щях да направя?“ Когато откриете отговора, идете и направете тъкмо това.

Като цяло, много по-безопасно е да мислим за Божията любов към нас, отколкото за нашата любов към Него. Никой не може винаги да изпитва преданост към Бога, а дори и да можехме, не чувствата са онова, от което Бог преди всичко се интересува. Християнската любов както към Бога, така и към човека е дело на волята. Ако се опитваме да изпълняваме Неговата воля, ние се подчиняваме на заповедта: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог.“ Той ще ни даде да изпитаме любов, ако пожелае. Ние не можем сами да ги породим у себе си и не трябва да ги изискваме като нещо, което ни се полага по право. Но най-важното, което трябва да помним, е, че макар нашите чувства да идват и да си отиват, Неговата любов към нас остава. Тя не се изтощава от нашите грехове, нито от нашето безразличие. Следователно тя е твърде непреклонна в реши­мостта си да бъдем излекувани от тези грехове, независимо какво ще струва това на нас или на самия Него.

Из „Отвъд човека“