Синергията

Автор: Павел Евдокимов

Непобедимият оптимизъм на православната духовност извира от разбирането за Божия образ в човека, от вярата в човека като в Божие дете. Той се противопоставя на гностическия фатализъм, натрапчивия страх от предопределението, мрачната представа за massa damnata. Из­токът никога не е бил засегнат от пелагианския уклон[1]. Падналата, дъл­боко наранена природа може да се пребори със себе си само ако бъде подкрепена от божественото действие. По повод изгубената драхма Ни­колай Кавасила отбелязва: „Това е Бог, който се е надвесил над земята и е намерил там Своя образ“[2]. Та нали тъкмо грехопадението е разклати­ло творческата способност за действие, разрушило е подобието, но не е засегнало образа и затова Учителят го намира. Благодарение на образа човекът запазва първоначалната свобода на избора, както и определе­на изходна независимост на съжденията. Дори и в старозаветно време желанието за добро съществува – най-малкото демонстрира пълнотата на свободната воля чрез себе си – макар човекът и да не може да го реа­лизира в своя живот. В своето богословие на благодатта отците на Цър­квата, следвайки Ориген, предупреждават за опасността от смесване на свободната воля на намерението и свободната воля на действието. Сре­щу Августиновото non posse non peccare (не мога да не греша) Изтокът утвърждава пълната свобода на всяко движение на волята извън всяка принуда или причинност, способността  ѝ да изрази fiat (да бъде): жела­нието за спасение и излекуване. До известна степен това желание е вече действено, защото отговаря на желанието на Бога и по този начин под­готвя и привлича идването на благодатта. И все пак, дори и тази способност не е никога чисто човешка. Предугаждайки Богочовека Христос, тя е богочовешка още преди Него, защото благодатта на осиновяването е вродена и, бидейки част от човека от момента на неговото сътворение, скрито присъства във всяко чисто човешко действие.

След „съживяването“ на образа при кръщението, а именно: след съг­ласието на волята (последованието на отричането от дявола и изповядва­нето на вярата) благодатта възстановява подобието-участие, за да може да реализира възможното богоподобие. Психичното тяло достига своя връх в духовното тяло, а егоцентричната и демонична индивидуалност – в теоцентричната личност. В рамките на благодатния ред човекът вече не може да не бъде свободен, защото в съответствие с богообразността му свобода­та му се съгласува с божествената свобода. Изтокът не е можел да послед­ва бл. Августин, без да се отрече от себе си и да измени на себе си[3].

В гръцките представи Бог се е отказал от Своята изключителност от момента, в който е дарил човешкото същество с дара на благодатта. Св. Максим и Николай Кавасила подчертават главното: човекът не е „вторична дейност“[4], защото благодатта никога не измества свобо­дата. Поривът на желанието принадлежи на човека, което отчетливо показва различността му от простото разкаяние и неотказването от бла­годатта („дължимата заслуга“ на схоластиците).

Диалектиката на избраниците и частичното изкупление на само тези избраници никога не е възниквала в текстовете на светите отци. Спасението е потенциално всеобщо, защото Христос е умрял за всич­ки. Въпросът за предопределението[5] се оставя съзнателно без внима­ние. Този проблем няма решение и остава апофатичен. Изтокът следва Духа, който „се обръща към миналото, за да възвести идното“ и вижда във Второто пришествие по-скоро явяване на Божествената Слава и космическо преображение, отколкото Съд.

Думите „вярвам, Господи! помогни на неверието ми“ (Марк 9:24) намират следното тълкуване у св. Максим: „Човекът има две крила, за да стигне до небето – свободата и благодатта“. Благодатта помага на всяко усилие на волята, за да го реализира. Това е „взаимодействие“, диалог, „общуване на свойствата“, но никога – действие на две при­чини или просто реализиране на връзката между творението и Бога. В самия си принцип благодатта е печат на две инициативи, но при това тя е съединима само с нашата пълна жертва.

„Трудът и потта“[6] на аскетичните усилия ни принадлежат напъл­но и ни най-малко не намаляват предусещаната безвъзмездност на бла­годатта. За източната духовност „делата“ не означават морални деяния (в смисъла на протестантското противопоставяне на вяра и дела), а по-скоро богочовешка енергия, човешко действие в рамките на божест­веното такова. „Бог твори всичко в нас: и добродетелта, и знанието, и успеха, и мъдростта, и доброто, и истината; ние не допринасяме с нищо освен с добрата насоченост на волята си“, конкретизира по един чудесен начин св. Максим Изповедник[7].

Из книгата на Павел Евдокимов „Православието”