Богословие, Догматическо богословие, Павел Евдокимов, Православни автори

Pro domo sua

imagesАвтор: Павел Евдокимов (1901 – 1971)


Pro domo sua[1]

Избрали сме съзнателно описателния, строго обективен метод. Нашата вяра ни учи, че истината не се нуждае от нагледност, а още по-малко от доказателства – нейната очевидност е самодостатъчна. При среща с непризнание или страстна полемична позиция ние виждаме, че критиката неизбежно се обръща срещу примитивните апологети, подобни на приятелите на Иов. И дали чрез Иов, чрез това човешко същество, което разстройва и замъглява всеки строго очертан образ, Бог не изпраща в шепота на премъдростта Своята вест?

Привидният безпорядък на Православието, който стига дотам, че създава впечатление за анархия, а също и често срещаната небрежност на емпиричните му форми и възможност всеки богослов да основе своя отделна школа – доколко вярно е всичко това! Но тъй като православната съборност прониква в самото ни същество и става извор, благодарение на който съществуваме и живеем, тя е в този свят, но не е от този свят и зато­ва не може да се организира, обективира и формализира. Не съществува никакъв формален критерий за вселенскостта на съборите, но съборите съществуват и направляват целия ни живот. „Властта на любовта“ не е изразима чрез никаква юридическа формула, но именно тя представлява харизматичната същност на епископата. Ние утвърждаваме и ще утвърж­даваме до последния си дъх евангелската вест за примата на личността и синовната свобода над абстрактното общо и организацията. Така напри­мер, с риск да изпаднем в противоречие с буквата, личността никога не може да бъде принесена в жертва на колективния „ред“ и затова е допус­тимо „безредието“ на развода. Каноните и дисциплината са поставени в служба на догмата. Ние не бихме могли да се чувстваме свободно, като у дома, заедно с Бога, ако всичко в Църквата беше регламентирано. Именно нашето евхаристийно възприятие на Църквата ни помества на всяко отделно място в нейната пълнота и ни предава тази свобода извън всякакви принуждаващи, централизиращи и обединяващи принципи. Докато федерализмът е белег за демократичност на духа, универсализмът неизбежно тегне към духовен тоталитаризъм. „Организираната истина“, разчитаща на масите, води до обезличаването на дресираната и покорна тълпа. Арис­тократичното безредие ни кара да страдаме, но бидейки във висша степен йерархично, то опазва в същото време уникалността на всяко лице и всяка съдба. Църквата бива наставлявана от самата Църква, минималното коли­чество догматически формули и максималното число мнения се обединя­ват в живото предание. Но невъзможността да се отчлени и оцени степента на чистотата на всеки елемент от преданието показва до каква степен сме изправени не пред механизъм, а пред тайната на живота. Зеленото дърво живее, расте върху скала и всеки опит за опростяване се разбива в нея.

В своята прекрасна в много отношения книга за Достоевски един бележит латински богослов изразява нещо много римско: той смята, че християнството е по-скоро на страната на „Инквизитора“ и че Христос от притчата в Братя Карамазови е образ на разрушителната за Църква­та анархия. „Тайната, чудото и властта“ задават структурата на Църква­та и какво би станало с нейното теократично могъщество без тези три принципа? Но за Изтока чудото са тайнствата, тайната – озарението при епиклезата, а властта е власт само на любовта. Изтокът и Запа­дът се разминават тъкмо в най-интимното, засягащо опита на Бога, в парадоксалността на това, което в много по-голяма степен Го скрива, отколкото Го открива – в самата тайна на благодатта.

Православната анархия е много относителна и външно ограничена. В догмата и литургичното славословие, в „едничкото потребно“ на евхаристията ние всички сме единосъщни членове на единството. Тайнстве­ният глас на Христос, изхождащ от историческата Му съдба, ни говори непрестанно: „Духа не угасяйте“, не ставайте роби на прекалено добре организирания ред с цената на насилието над съвестта и избягвайте най-голямата опасност – да се „организират“ повеите на Духа.

У нас няма ръководители на съвестта, но има духовници и духовни отци и нас ни води кръвта на мъчениците. Този, който не понася „иго­то“ на православната свобода, си отива и става винаги „интегрист“, по-голям католик от папата, или краен протестант – анабаптист, сектант, фанатик: „Те излязоха от нас, но не бяха наши“ (1 Иоан 2:19).

Православната свобода не противостои на реда. Неговата много отчетлива догматическа система и съвършената литургична структура го изискват, но показват този ред като зависещ от свободата и следователно дълбоко тайнствен, скрит. Тя противостои само на нарушенията, идващи било от олицетворената власт, било от анархията на всеобщото изравняване с еднакви свещенически права.

Духовният авторитет на старците, вътрешното монашество на всеки мирянин, харизматизмът на всеки вярващ – всичко това е при­също на богословието на Светия Дух, а не на богословието на инсти­туцията в западния смисъл на думата. По-скоро може да се говори за „феноменалистична институция“, която не се поддава на организиране по самата си природа.

Днес Западът и Изтокът са не повече от географски понятия. Исти­ната е свободна от всякакво ограничаване в пространството и зове към ис­тински универсализъм. В своята голота, изправен пред лицето на смъртта, съвременният човек стои повече от когато и да било пред божествената алтернатива: „Живот и смърт ти аз предложих (…) Избери живота, за да живееш“ (Втор. 30:19). Строгите граници на божественото и бесовското не оставят вече място за нищо неутрално и зоват към окончателен избор. Най-дълбока мъка по истинските дълбини обзема света; той търси вре­ме, открито за вечността, и пространство, водещо към Царството. Това е и мъка по всеобхватното Присъствие, по новото творение.

Поставеното сред бездни християнство стои пред призива да за­пълни тези бездни с любов. „Който има уши, да чуе.“ Таворската свет­лина съди всички части на света и принуждава всички ни към дълбинна свобода – та следвайки Богородичното fiat („да бъде!“), казано при Въп­лъщението, да формулираме и впишем в историята нашето собствено есхатологично fiat на Второто пришествие. Църквата на изпълнението, като литургично място за всички чеда Божии, устремена към „Изтока, слизащ от небето“, е вече предобраз на Църквата на Царството.


Из книгата „Православието“


[1] Към своя дом (лат.). – Бел. прев.

За автора:

Павел Николаевич Евдокимов (1901-1970) е православен богослов, който е сред студентите от първия випуск на Свято-Сергиевския богословски институт в Париж, основан през 1925 г. Павел Николаевич Евдокимов е и един от първите ученици на отец Сергий Булгаков, професор по догматическо богословие и декан на института до смъртта си през 1944 г. От 1959 г. до преждевременната си смърт проф. Павел Николаевич преподава нравствено богословие и е един от най-видните представители на института и възвестители на Православието в западния свят. Автор е на многобройни трудове, сред които Достоевски и проблемът за злото (1942), Жената и спасението на света (1958), Православието (1959) Тайнството на Любовта (1962), Етапи на духовния живот (1964), Богословие на красотата (1970).

Реклама

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Join 33 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d блогъра харесват това: