Смъртното наказание

Автор: Георгиос Мандзаридис

Смъртното наказание. Друга форма на насилие над човешкия живот е смъртното наказание, което се прилага в случаите на тежки престъпления. В наше време се увеличават призивите за отмяна на смъртното наказание, но в същото време има и много негови поддръжници, особено на местата или във времето, когато се забелязва бум на насилието и престъпността. Оправдаването на смъртното наказание обикновено става чрез позоваването на правото на държавата или обществото за самозащита. В действителност този, който наказва, не е обществото, а държавата, за която се предполага, че изразява интересите на обществото[1].
Характеристика и оценяване. В крайна сметка смъртното наказание е варварско, нехуманно и антихристиянско. То е акт на отмъщение и лишава човека от неотменимото му право на живот. Налагането на смъртното наказание не допуска никакво степенуване в зависимост от случая, нито може да се поправи, ако се установи подвеждане на съда. Освен това няма доказателство, че то има възпиращ характер. В действителност умъртвяването на човека не е поправително наказание, а унизително унищожаване. Според християнското учение земният живот на човека е възможност за покаяние и усъвършенстване, но с неговото прекъсване всяка подобна възможност се прекратява. Никой не може да предвиди бъдещото развитие на живота на който и да е престъпник, нито пък неговото разположение към покаяние. В историята често има удивителни случаи. Държавата няма абсолютна власт над човека. В своите структури тя може да намери причините, които влияят благоприятно върху престъпността, и да ги ограничи. Предотвратяването на престъплението е най-правилният подход към него. Освен това, както се вижда от всекидневните примери, строгите наказания не премахват престъпленията. По-специално смъртното наказание като „узаконено престъпление“ насърчава увеличаването на престъпленията и загрубяването на нравите.

Из „Християнска етика“. Том II

–––––––––––––
[1] Вж. Condrau, G. Der Mensch und sein Tod. Zürich, Einsiedeln, 1984, S. 432.