Божието предопределение и нравствената свобода на човешката личност

Автор: архимандрит Платон (Игумнов)

Православната църква учи и изповядва, че предвечното Божие предопределение за света и човека не изключва и не отстранява личната свобода на отделния човек. При това Божието предопределение, разбирано като абсолют­но Божие предзнание за всичко, което се извършва във вре­мето, не ограничава с нищо нравствената свобода на чо­вешката личност.

Инославният Запад гледа на въпроса за предопределението по друг начин. Идващата от времето на блаж. Августин и Тома Аквински интерпретация на детерминизма се е проявила в своята най-ярка форма в учението на калвинизма, където последователно и докрай се прокарват всички ужаси на предопределението. Западът определя централно място в теорията за предопределението на въпроса за личното спасение на човека. При това той разбира това спасение изключително като акт на външно, юридическо оправдание на човека пред Бога, а не като процес на неговото вътрешно освещаване, преобразяване и обожение. Като изхожда от юридическото разбиране за спасението, Калвин учи за оправдание на човека пред Бога, в което нравственото достойнство на човека няма никакво значение, защото всичко зависи от абсолютната и неизследима воля Божия. Противно на Свещеното Писание, което възвестява, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), Кал­вин учил за двустранно предопределение на хората: едни за слава, а други – за гибел. Провъзгласявайки своята до­ктрина за ненарушима Божия воля, той приравнил възгле­да си за спасението до учението на Корана. Според Кал­вин избирането или отхвърлянето на човека от Бога е съдбовно неизбежно: когото Бог не избира, Той го отхвърля. Оттук логично следва, че съществува изначално неравен­ство в съдбата на различните хора, като едни са предопре­делени за спасение, а други са обречени на гибел. Като споделя гледната точка на Лутер за отсъствието на сво­бодна воля у хората вследствие на грехопадението, Кал­вин я довел до пълен абсурд в своето учение за предопре­делението.

Позицията на калвинизма по въпроса за предопределе­нието предизвикала в католицизма реакция на самозащи­та. На Тридентския събор било осъдено учението на бл. Августин и Лутер (имената им не се назовавали) за загу­бата на свобода на волята от Адам в първородния грях.

Като остава вътрешно незасегнат от проблемите и спо­ровете, които възникнали на Запад около учението за пре­допределението в августинизма, томизма и калвинизма, православният Изток изразява своя възглед за предопре­делението в „Посланието на Източните патриарси“.

„Вярваме, че всеблагият Бог е предопределил за слава ония, които е избрал отвечност, а които е отхвърлил, тях е предал на осъждане, не затова обаче, че уж Той е искал по тоя начин едните да оправдае, а другите да изостави и осъди без причина; защото това е несвойствено за Бога, общия на всички Отец, Който не гледа на лице, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на ис­тината (1 Тим. 2:4); но понеже Той предвидил, че едни ще се ползват от своята свободна воля добре, а други зле, за­това едните предопределил за слава, а другите осъдил… Но това, което казват богохулните еретици, че уж Бог предопределя или осъжда, без да гледа делата на предо­пределените или осъжданите, ние смятаме за безумие и нечестие… Да вярваме или да мислим по такъв начин ние няма да дръзнем никога… и ония, които говорят и мислят така, предаваме на вечна анатема и ги смятаме за по-лоши от всички неверници“[1].

Църквата учи, че по Своето естество, т. е. по Своята същност, или природа, Бог е абсолютно трансцендентен на света: Той сътворява света със Своите божествени дей­ствия, които са иманентна първопричина на световното битие. Божественото действие, енергията, благодатта, в никакъв случай не обезсмисля тварната свобода на чове­ка в нейното индивидуално проявление. Като дарява на човека свобода, Бог му въздейства със Своята любов, а не с принуда. Свободата на Божествената любов предполага от страна на човека взаимна любов в свободата. Няма любов без свобода така, както няма и свобода без любов. Свободата на личността, като една от основните прояви на образа Божи в човека, остава неприкосновена и неунищожима. Със Своето всемогъщество Бог не нарушава нрав­ствената свобода на човека. Той казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вра­тата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).

Тази врата е личната свобода на човека, източникът на неговата самобитност и нравствено състояние, на неговата откритост или затвореност по отношение на Бога. Създавайки човека, Бог му дал този източник, притежаването на който означава свободното приемане или отхвърля­не на Божията милост и любов.

Отношението на Църквата по въпроса за предопределе­нието се изразява с най-голяма яснота и пълнота в нейното учение за Божия промисъл, което включва, в качеството му на най-фундаментален принцип, положението за нравствената свобода на човека.

Божият промисъл в съдбата на всеки човек е някакъв диалог на премъдростта, благостта и всемогъществото Божие с личната свобода на човека. Инициативата в този диалог принадлежи на Бога, но с неизменното съблюдава­не на съдбата на човека и въобще на цялата разумна твар. Със Своето всемогъщество Бог не унищожава силите на злото. Той щади дори падналите ангели, като оставя заед­но пшеницата и плевелите до жътвата, допуска злото, за да опази свободата на тварите и в това се съдържа Него­вото дълготърпение и любов към сътворения свят. Но се­гашното състояние на света не е негов неизменен и окон­чателен образ. С очите на есхатологичната вяра Църква­та вижда несъвършенството на човешкия свят, но знае и изповядва, че ще настъпи неговото крайно обновяване и преобразяване. Устремената към бъдещето надежда на Църквата произтича от вярата в Христовото Възкресение, от божествената Христова победа над смъртта и злото в света изобщо. Тази надежда изпреварва всичко, което принадлежи на тъмната област на греха и смъртта и което не достига бъдещото царство на преобразяването както в личен, биографичен, така и в световен, общочовешки план.

Бог от вечност знае всичко, което трябва и което не трябва да се извърши във времето. Вечността съдържа вре­мето в себе си. Във времето няма нищо, което не би имало основание за себе си във вечността. Затова и онтологичният детерминизъм при наличието на нравствена свобода е нещо различно от причинното предопределение на всич­ко от вечност. Във вечността Бог предопределя единстве­но всички възможности за това, което може да се случи в света, но тези възможности се реализират творчески от нравствената свобода на човека и тя, както всяко творче­ство, съдържа в себе си нещо ново. Това „ново“ е ново един­ствено за тварното битие, а не за Бога; то е ново само в дей­ствителност, а не във възможност. Това е изцяло известна за Бога възможност за самоопределение на човека и екзис­тенциален хоризонт на нравствената свобода на човешка­та личност, който във всяко свободно действие влиза в недосегаемата безпределност и се слива с тайната на предвечния Божи замисъл за света и човека.

Из „Православно нравствено богословие“

[1] Текстът от Посланието на източните патриарси е цитиран по приложе­ния текст на  Посланието към Православен катехизис, С., 1982 г. (Бел. прев.)