Александър Мен, Вяра и наука, Православни автори

Творение, еволюция, човек (шеста част)

03Автор: отец Александър Мен (1935-1990)

Творение, еволюция, човек (първа част)
Творение, еволюция, човек (втора част)
Творение, еволюция, човек (трета част)
Творение, еволюция, човек (четвърта част)

Творение, еволюция, човек (пета част)

А сега да направим равносметката. Да си представим мислено картината на  т в о р е н и е т о  п о  п ъ т я  н а  е в о л ю ц и я т а в света на вярата и света на познани­ето. Откровението ни говори за същността и насочеността на процеса, науката се опитва да изясни неговото конк­ретно съдържание.

В НАЧАЛО БОГ СЪТВОРИ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА. А ЗЕМЯТА БЕШЕ БЕЗВИДНА И ПУСТА; ТЪМНИНА  СЕ РАЗСТИЛАШЕ НАД БЕЗДНАТА.

Преди няколко милиарда години състоянието на ма­терията твърде малко е приличало на сегашното. Тя е била, както предполагат, сгъстено свръхплътно вещест­во, в което, като в зародиш, се криели енергетическите потенции на цялото бъдещо мироздание. Какво е имало извън този Първоатом? Нищо, тъй като и времето и пространството били затворени в него*. Може би имен­но в такъв сингуларен вид светът за пръв път е излязъл от ръцете на Твореца…

ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

Ето, в пустотата на небитието лумнал пламъкът на материята. Космическият взрив с неописуема сила я из­вел от първичното състояние. От този център се разгър­нало пространството като исполинска сфера. В нея се понесли маси разтопено вещество, с всяка секунда уве­личавайки скоростта на своя полет. Това станало преди няколко милиарда години.

Още тогава космическото развитие започнало да се подтиска от рушителни сили. На потока, водещ към смъртта на Вселената, противостояли принципите на ре­да. Елементарните частици, атоми, молекули с тяхната поразителна сложност и хармония възвестили за започ­ващото организиране на световните структури.

Галактиките, звездите, планетите, нашата Земя… Стотици милиони години тя се е носела по предначер­тания път в световното пространство, извършвайки своя непрестанен бяг около Слънцето. Милиони години тя била безжизнен камък, загубил се в пустинята на космо­са. Нея обаче я очаквала необикновена съдба – да стане остров на Живота, огнище на Разума. От всички планети на нашата система като че ли само тя била подготвена със своите условия за това.

Може би някога ще узнаем, че подобно нещо се е случило и в другите галактики, но във всеки случай нищо не е в състояние да умаловажи величието на събитието, извършено на Земята…

ДА ПРОИЗВЕДЕ ВОДАТА ЖИВИ ДУШИ.

Този ден, когато в топлите води на първобитния океан се появили първите най-малки живи същества, е бил моментът на нахлуването в света на нова, не­виждана досега творческа енергия. Жизненият им­пулс, възникнал в потока на природните сили, напра­вил материята способна за еволюция от нов тип. Тя започнала да създава, като че ли мъчейки се в родилни мъки, подчинявайки се на властния призив, който я привличал напред. От първичните същества се прото­чили нишките към безбройните видове, населяващи мо­рето, сушата и въздуха.

Немалко прекрасни и чудовищни форми породила буйната сила на живота; в блатата се движели дракони, увенчани с рога (авторът вероятно говори за динозаври – б.р.), шипове, исполински гребени; в небето полетели гигантски гущери. Минало време и те изчезна­ли. Животът ги помел от лицето на земята. В замяна на тях се появили все нови и нови творения. В работилни­цата на живота кипяла работа. Издигали се непроходими тропически дебри, пълни с аромати, звуци и ослепителни цветове. По саваните се носели необозрими стада сло­нове, антилопи, диви коне…

Но както в произведенията на художника винаги се чувства основната тема, основното направление и сми­съл на неговото творчество, така и в сътворяването на света можем да различим централния ствол, главния път. Всички видове, които са се приспособявали към някакъв определен начин на живот, се отделяли от цен­тралния ствол, стигайки до безизходица в своето разви­тие. Този процес лесно може да се проследи дори и с пример от еволюцията на крайниците на гръбначните. Първите гръбначни животни, стъпили на сушата, при­тежавали петопръстни крайници с противопоставен го­лям палец. При плаващите тези крайници се превърнали в перки (водни гущери, тюлени, китообразни), при хищ­ниците – в лапи с нокти, при прилепите – в криле, при тревоядните – в копита. И само съществата, които в продължение на всички геологически епохи запазили първоначалното устройство на крайниците, са избягнали тясната  с п е ц и а л и з а ц и я. Те именно положили ос­новата на тази последователност от животни, която е дала началото на телесната форма на човека[1].

Третият творчески акт разтърсил мирозданието то­гава, когато високоорганизираното същество станало носител на духовна личност и благодарение на това прес­танало да бъде животно. Между дивите човекоподобни същества с ниски чела и мрачно надвиснали вежди се появил Homo Sapiens – Разумният Човек…

Това бил още по-чудесен поврат, отколкото възник­ването на живота. За пръв път в историята на планетата Силата, която движи световете, космическият Разум, скрит зад света на явленията, – се отразил в тварта. До този момент мирозданието – мъртво и живо – само сля­по, безсъзнателно следвало пътя на еволюцията. С поя­вата на човека Вселената посредством него придобила дух, разум, творчески дар. Пред нея се открил път към най-велик възход.

Както изглежда, не е необходимо да се доказва, че човек съществено се отличава от окръжаващата го при­рода. Може да се каже, че различието между кореноножките и орангутана е по-малко, отколкото между орангу­тана и Гьоте. И никой не би оспорвал, че тази колосална разлика не се състои във физическата организация и фун­кции на тялото. В това отношение човекът несъмнено принадлежи към природния свят и здраво е свързан с него. Достатъчно е да се посочи, че той, подобно на всички гръбначни, има скелет, устроен по същия план както и при животните, че анатомията и функциите на мускулите, кожата, жлезите, дробовете, сърцето, черния дроб, червата, органите на сетивата при човека във всич­ко са аналогични на млекопитаещите. Като тях той храни своите деца с мляко, като тях има постоянна температура на тялото, окосмяване, ушна раковина. Неговото хране­не и храносмилане става по същите физиологични зако­ни. Човекът и млекопитаещите имат обща биологическа основа на дишането, размножаването, съня.

Още Карл Линей, анализирайки структурата на чо­вешкото тяло, бил принуден да отнесе човека към разред примати. Находките от кости на изкопаеми примати убе­дително показват, че на земята някога са обитавали съ­щества много близки до човека по строеж, по-близки, отколкото всички запазили се досега видове (виж при­ложение 6).

И въпреки всичко човекът – това е тайнственият Не­познат сред животните. Подобен във всичко на тях, свър­зан кръвно с тях, той  б и л  друг, защото дори такъв изумителен апарат като неговия мозък не се различава така рязко от мозъка на млекопитаещите, както духовната му природа от психическия живот на животните.

Успехите на съвременната зоопсихология правят все по-очевидна  к а ч е с т в е н а т а  разлика между чо­вешкото мислене и психиката на животните, която на­времето Дарвин недооценил.

Ще посочим по-конкретно разработките на извест­ната изследователка Ладигина-Котс, която направила серия ценни наблюдения, сравнявайки поведението на дете с поведението на малките на шимпанзе. „В края на изследванията – пише тя – се оказва, че мостът, който се старах да прехвърля над психическата бездна, разде­ляща шимпанзето от човека, се пропука“. В експеримен­тите с макака тя установила, че способността на майму­ната за интелектуално развитие „е изключително тясно – специално ограничена в сферата и мащаба на своите прояви“[2]. Наистина в аналогични опити Келер и Иеркс са се опитвали да докажат, че шимпанзето и другите антропоиди притежават мислене, качествено еднородно с човешкото[3]. Но тази позиция срещнала сериозна кри­тика не само от страна на Ладигина-Котс, но и от страна на Павлов, който доказал близостта на маймунския ин­телект с интелекта на кучето. Засягайки „неуспехите“ на маймуните по време на опитите, Павлов пише: „Трябва да се мисли, че до решението на същата задача човек до­стига затова, защото има общо  п о н я т и е  (к.н. А.М.) за формата, а при маймуните такова очевидно няма. Маймуната всеки ден започва отново“[4].

Работейки с кореняка от московския зоопарк – шим­панзето Парис, Ладигина-Котс обърнала особено вни­мание на дейността на маймуната като оръдийна дей­ност. Тези опити още един път потвърдили „отсъствието при шимпанзетата на способност за установяване на при­чинно-следствените смислови връзки“[5].

Забележително е, че в резултат на опитите, сред чер­тите, отбелязани като специфични човешки, били отде­лени въображението, чувството за хумор, стремежа към творчество (рисуване).

Руският зоолог Кашкаров съвършено справедливо подчертава, че „разумът е изключително свойство на човека; разумът го отличава от животните. Затова съвсем погрешни са представите за животните, допускащи при тях способност за разсъждения. При животните не може да има съзнание на личността с нейния постоянен инте­рес към себе си, към другите и към организираното об­щество“[6].

Ненапразно древните са наричали човека микрокосмос. Неговата конструкция представлява като че ли най- висшия плод на еволюцията, вместилище на цялото мно­гообразие на физически, химически и биологически про­цеси. Той е микрокосмос още и затова, че притежава духовно начало, което може да отразява и познава Все­лената. „Самата възможност да се запитаме: има ли чо­век душа? – още повече доказва нейното съществуване, тъй като душата не е нещо друго, а типично човешко съсредоточие обърнато към безкрайността на света, спо­собно да чувства себе си в някаква степен независимо от него, можещо да погледне на себе си отстрани, поста­вяйки подобни въпроси“, справедливо отбелязва един от съвременните богослови – Жан Обер[7].

Психическата дейност на животното отразява основно потребностите на неговото тяло: хранене, размножа­ване, самосъхранение. Нелепо е да се отрича, че това е присъщо и на човешката психика. Но в съществото на човека има нещо, намиращо се в дълбоко несъответствие с живота на тялото и даже в разрез с най-важните физи­чески потребности. Човек не само е способен да се из­дигне по-високо над абсолютната зависимост от тези потребности, но именно в това освобождаване, в тази  в л а с т  над собствената психофизична природа се съ­държа основата на истинско човешкото. В известен сми­съл може да се каже дори, че човек се самосъздава  с а м о  посредством обуздаването на своята психофи­зична природа и господството над нея. Съзнателният героизъм безкористната жажда за знание, преживяване­то на прекрасното, чувството на благоговение и чувст­вото за хумор – всички тези прояви на вътрешния живот на човека стоят по-високо от неговата природна сфера. Следователно именно одухотвореността създава човека като такъв и благодарение на това ние можем да го определим като „животно, надарено с духовно начало“.

Подобно на възникването на живота, антропогенезисът бил уникално явление и цялото съвременно чове­чество представлява от само себе си един вид[8]. Но по какъв начин е станал този качествен скок, едва ли е възможно да се установи. Както изглежда еволюцията на психиката не може да запълни празнината между разума на висшето животно и  л и ч н о с т н и я  интелект на човека. Тази крачка, според правилната забележка на Пиер Тейяр дьо Шарден, „трябвало да се извърши из­веднъж“. „Или трябва, казва ученият, – да се направи мисълта невъобразима, отричайки нейната психическа трансцедентност относно инстинкта, или трябва да се реши да се допусне, че нейната поява е станала  м е ж д у  два индивида“[9]. Разбира се, развитието на умствената дейност на приматите подготвило средата и условията за този поврат. Но духът, самосъзнанието на личността като такива – са чудо в света на природата, и именно те правят човека човек. Това особено ясно се вижда, ако разгледаме тези фактори, които обикновено се считат като решаващи за антропогенезата.

Към седма част

Из „Произход на религията“, стр. 116-122

* По силата на това миналото време е употребено условно.

[1] Принципите на задържане на развитието на специализираните видове за пръв път били предложени от американския палеонтолог Едуард Коп. Вж.: Ш. Д е п р е. Превращения животного мира. М., 1915, с. 61; Н. И. В а в и л о в. Закон гомологических рядов в наследственной изменчивос­ти. М., 1935, с. 16.

[2] Н. Н. Ладыгина-К о т с. Дитя шимпанзе и дитя человека. М., 1935,  с. 494; също: Приспособительные моторные навыки макаки. М., 1928, с. 324.

[3] „Ние намираме при шимпанзето разумно поведение от точно такъв род, както и при човека“ (В.  К е л л е р. Исследование интеллекта человекообразных обезян. М., 1930, с. 203).

[4] Павловские среды. М., 1949, с. 296.

[5] Н. Н. Л а д ы г и н а – К о т с. Конструктивная и орудийная деятельность высших обезян. М., 1959, с. 308. Обзор на други съвременни работи вж. в предисловието на Ладыгина-Котс към кн.: Я. М. Д о м б р о в с к и й. Психология обезян. М., 1963, с. 287.

[6] Д. Н.  К а ш к а р о в.  Современные успехи зоопсихологии, с. 400.

[7] J. M.  A u b е r t. Opt. cit., p. 68.

[8] T h.  D o b z h a n s k y. Mankind Evolving. New Haven, 1966, p. 183.

[9]
 П. Тейар де Ш a p д е н. Феномен человека. М., 1965, с. 170— 171. Ч. Дар­вин, като противник на тази теория за „прекъснатостта“, се позовава на аналогията между антропогенезиса и ембриогенезиса на човека. „Много малко хора ще се тревожат — пише той — от невъзможността да се определи в кой именно период на развитието, от появата на първите следи на микроскопично зародишно мехурче до пълното развитие на детето, или след раждането човек става безсмъртно същество. Аз не виждам по-сериозни основания да се тревожа за това, че и в постепенно издига­щата се органична стълба този период не може да бъде установен точно“ (Ч.  Д а р в и н. Происхождение человека, гл. XXI). Макар тази аналогия да има смисъл, тя не е точна. Ембриогенезисът не е еволюция. Ако об­разувалият се в тялото на майката човек не проявява своите специфични черти, то нали и на стадия „хриле“ той не може да бъде наречен истинска риба. Животът на ембрионите, при цялото им сходство с възрастните особи, се отличава с редица характерни особености.


Реклама

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Join 33 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d блогъра харесват това: