Александър Мен, Вяра и наука, Православни автори

Творение, еволюция, човек

03Автор: отец Александър Мен (1935-1990)

Възникването на човека – това не е еволюция, а по-скоро революция

Фрейзър

На един египетски релеф може да се види изображе­ние на бога Хнум, който създава човека с помощта на грънчарско колело. И не само египтяните, но и много други народи от древността са си представяли Твореца в образа на майстор, Който със Своите ръце прави съ­дове. Това примитивно схващане е било не толкова ре­зултат от наивна представа за природата, колкото след­ствие от грубото сетивно разбиране на божеството и идеята за творението. Според други възгледи, разпрос­транени в Индия и Гърция, възникването на света било раждане от недрата на Бога. Оттук са и митовете за Космическото яйце, от което произлязла Вселената. В този случай творческият акт се представя по-скоро като стихиен, безсъзнателен процес, подобен на непро­изволните процеси в човешкото тяло.

Само библейското учение противопоставило на езичеството и пантеизма всички оттенъци на идеята за тво­рението като акт на божествената Воля, Разум и Любов. Този акт е звено, което свързва Абсолюта с всичко тварно. Според Писанието, съзидателната мощ на Словото Божие, което извикало тварното битие от небитието, постоянно подхранва и поддържа неговото съществуване.

Освен това Библията рисува космогенезиса като из­качване по стъпалата от низшето към висшето, от неор­ганичното – към човека. Този процес се извършвал о п о с р е д с т в а н о. В книга Битие Бог не е предста­вен като „демиург“, майстор, който формира изделията със своите ръце. Той придава творческа сила на природните стихии, „земята“ и „водата“, и последните вече като че ли спонтанно произвеждат растителния и животински живот[1].

Даже такъв войнстващ противник на християнството като Хекел бил принуден да признае, че в Библията „мо­же да се види великата идея за постепенното развитие и разчленение на първичната проста материя. Затова – каз­ва той, – ние сме длъжни да се възхищаваме на великото разбиране за природата на иудейския законодател“[2].

Това разбиране за изворите на Вселената се облича­ло, естествено, във форма, която съответства на нивото на знания и на типа мислене на онази далечна епоха, когато била писана книга Битие[3]. Но въпросът не е само в епохата. Свещеният автор говори за тайна, която по силата на своята природа може да бъде изразена най- добре символично.

„В начало Бог сътвори небето и земята… “ Тези думи от Писанието не са констатация на научен факт. Те въз­вестяват за Откровението, говорят за чудото на творчес­твото, което по недостижим начин свързва Абсолютното с относителното. Езикът на първа глава от Библията е език на мита в най-висшето и свещено значение на тази дума. Картината, образът, символът, които там заменят абстракцията, са начин на изразяване, необходим за вя­рата и присъщ на езика на всички религии.

Интуитивните прозрения, облечени в мит, нерядко изпреварват и развитието на науката с много векове нап­ред. За да се разбере ценността на тези прозрения трябва да се вземе не тяхната преходна обвивка, а самата същ­ност, сърцевина.

Библейското повествование по своята форма се под­чинява на законите на симетрията, присъщи на близкоизточната поезия[4]. Това вече показва, че Писанието не претендира за научно изобразяване на конкретния ход на сътворяване на света. Ако се обърнем към ядрото на библейската геогония и биогония ще намерим тезата за творението посредством стихийните сили, творение, ко­ето има своите етапи на възход. Думата „бара“ – сътвори – библейският мъдрец употребява само когато говори за създаването на Вселената, Живота и Човека[5]. С други думи, космогенезисът има три особени момента, опре­деляни от творческото Слово.

***

Дълго време поетическият език на книга Битие бил разбиран буквално – като точно описание на всички про­цеси на сътворяването на света. Макар Отците на Църк­вата (св. Василий Велики, Августин и др.) да се борили против този буквализъм, той дълго време е тържеству­вал. Едва през епохата на Тома Аквински, когато започ­нала необходимата диференциация на научната и рели­гиозна сфера, се открил път за различаване на форма и съдържание в Библията[6]. За такова различие настоявал в XVII век великият астроном Йохан Кеплер. „Тази зло­употреба с Библията е достойна за порицание – писал той – когато в нея се търсят отговори на въпроси от естествознанието“[7]. Изживяването на старата грешка обаче изисквало още немалко време. Когато започнала да се разпространява идеята за еволюцията, едни с упор­ство отстоявали буквалността на „шестте дни на сътво­рението“, а други намерили повод да се подиграват с библейското учение.

Междувременно именно в Библията, за разлика от гръцките, вавилонските, индийските писания за първи път откриваме разбирането за света като за История, Формиране и Процес. Митовете и философските системи на древността по същество са стояли извън миналото и бъдещето. За тях Вселената заедно с боговете, хората и нисшите същества пребивава в безкрайността на кръго­вратите и циклите. Първо на библейските пророци се открила вътрешната устременост на света към съвър­шенство.

Идеята за развитието на Вселената и живота като че ли можела да се съчетае органически с това учение на Библията. Но през средните векове е бил твърде голям авторитет на античната наука, на която трасформизмът е чужд. От нейната хипноза дълго не могли да се осво­бодят философите и богословите. Поради това е още по-разбираемо, че учени като Аристотел до Линей и Кювие са смятали постоянството на видовете като без­спорен факт; а теориите за еволюцията, които предла­гали Гьоте, Бюфон, Сент-Илер, Еразъм, Дарвин, Ла­марк, Лайел, Спенсър, дълго не срещали поддръжката на научния свят[8].

Успехът на еволюционизма следва да се припише не толкова на книгата на Дарвин, колкото на интелектуал­ния климат на Европа в средата на XIX век. Теорията на Дарвин отговаря на общата тенденция да се търси естествено обяснение на произхода на света и човека. Мнозина само по силата на това приемали дарвинизма на вяра и с ожесточение се нахвърляли върху библейските „дни на сътворението“. Дарвинизмът станал страшили­ще, с което плашели благочестивите хора. Основателят на ембриологията Карл Бър напълно справедливо на­рекъл тези нападки върху древната форма на библей­ското учение „комичен анахронизъм“.

Не по-малко смешно изглеждали на свой ред тези, които на всяка цена се стремели да отстояват буквалното тълкуване на Библията. Охулвайки дарвинизма, тези хо­ра си въобразявали, че „спасяват“ Свещ. Писание. На­мерили се и такива ревнители, които като нямали въз­можност да прибягнат към репресии, се опитвали да спрат разпространението на еволюционизма с цензурни методи. За тези ревнители, въобразили си, че на величи­ето на Твореца повече съответства „изработването“ на Вселената в продължение на работната седмица, остро­умно е написал А. Толстой:

Начинът, как е творил Създателят,
Както Той впрочем смята,
Не е могъл да знае председателят
на Комитета по печата.

Когато първоначалните спорове и страсти затихна­ли, станало ясно, че дарвинизмът, който разкрил само някои механизми на биологическото развитие, противо­речи на вярата не повече, отколкото теорията за върте­нето на земята (виж приложение 5).

Преди всичко същността на процеса не се променя от това, с каква скорост се осъществява той; прав е бил Г.К. Честъртън, когато се учудвал на наивността на тези, на които „смътно им се струва, че всичко идва на своето място и тайната изчезва, ако ние разтеглим процеса на творението”. Познанието на най-сложните закономер­ности, които управляват световната еволюция (дарви­низмът не е открил и стотна част от тях), ни довежда до Твореца още по-бързо, нежели старите понятия за тво­рението. В действителност никой не би се усъмнил, че работата на инженера, който дава разпореждания зад пулта, е процес по-сложен и съвършен, отколкото рабо­тата на дърводелеца, изработващ със своите ръце табу­ретка!

Между мита за Хнум, който майстори човека на грънчарско колело, и грандиозната картина на светов­ната еволюция лежи не толкова научна, колкото р е л и ­г и о з н а пропаст*.

Пръв, който разбра истинското религиозно значение на еволюционната идея, бе не някой друг, а дядото на Чарлз Дарвин — поетът и натуралистът Еразъм Дарвин.

”Светът – пише той в своята ’’Зоономия” – се разви­вал… образувал се постепенно от едно начало, нараствал благодарение на дейността на присъщите му сили… Как­ва е тази възвишена мисъл за безграничната мощ на великия Архитект, Причината на всички причини, Отец на всички отци, Същество на съществата! Та нали ако бихме искали да сравняваме безкрайността, то бихме били длъжни да признаем, че повече (безкрайна) сила е нужна за създаването на причините на действието, отколкото за създаване на самите действия”. В тези думи се съдържа самата същност на християнския подход към еволюцията.

***
Има ли достатъчни основания да се счита еволюци­ята за умозрителна хипотеза, за солидно обоснована теория? Някои факти, говорещи в нейна полза, са били из­вестни много преди Дарвин, но в неговата епоха техният брой нараснал и оттогава те постоянно се увеличават.

Класификацията на живите същества показва йерар­хична и генетична връзка между тях: в строежа на орга­низмите се открива общ план и хомологични органи; у много животни (змии, протеи, китообразни) са намерени рудиментарни органи, загубили своето значение, но има­щи значение за техните прадеди. Ембриологията доказ­ва, че на определени стадии от развитието зародишът съхранява черти от строежа на предшестващите класове (така човек има в ембрионалния си период хриле и опаш­ка). Утвърдили се трансформизмът, биохимията и гене­тиката. И накрая, находките на кости и отпечатъци на измрели животни убедително показват, че някога оби­тателите на земята били по-други, отколкото сега. Па­леонтологията позволява да се свържат помежду си кла­совете, разредите и видовете животни. Така изкопаемата птица археоптерикс носи в себе си още много от приз­наците на рептилиите[9].

Геологията и астрофизиката показват, че развитието е присъщо и на неорганичния свят. Сега може да се говори за еволюция на звездите, за еволюция на цялата Вселена, която има цялостен характер, тъй като проце­сите, извършващи се в извънземното пространство, оказ­ват въздействие върху живота на биосферата[10].

Това че творението се осъществява по пътя на ево­люцията е факт с голямо значение. Той означава, че разрушителното действие на хаоса се преодолява от принципите на организация и прогресивно усложняване.

Това противоборство е видимият аспект на онова, което може да се нарече победа на Логоса над Хаоса.

Като говорим за еволюция е необходимо веднъж завинаги да се знае, че нейните отделни механизми иг­раят в т о р о с т е п е н н а роля за религиозния въз­глед. При зараждането на живота имало ли е място за особено творческо „вмешателство“ или чудо, или той е бил изтъкан от сили, иманентно вкоренени в материята – във всеки случай последните основи на битието и жи­вота възхождат към божественото Свръхбитие. В това отношение християнството е далеч от деизма, който ог­раничава творческия акт до „начален момент“.

Първо, според Библията (Пс. 103:29-30; Йоан 5:17), самото съществуване на света зависи от Твореца и пос­тоянно се подхранва от Неговата съзидателна мощ. Оттук – понятието за „п р о д ъ л ж а в а щ о т о се творение“[11].

Според образното сравнение на един съвременен бо­гослов, изворът не само веднъж е произвел реката, но непрекъснато я пълни с вода.

Второ, за християнското съзнание еволюцията не е просто движение напред, но и в р ъ щ а н е на тварите на пътя, предначертан от Твореца, тъй като потокът на развитието е насочен към създаването на човека, чието призвание е да одухотвори света и да го направи отворен за нови творчески действия на Бога. Такъв е смисълът на развитието от гледна точка на вярата; науката само изу­чава формите и етапите на формирането на природата.

Сега да хвърлим бегъл поглед към резултатите на това изучаване.

***

Независимо от многото открития в картината на биогенезиса остават още немалко бели петна. Може да се считат за безспорни само основните моменти. Днес не предизвиква съмнение обстоятелството, че възниква­нето на биосферата е било изключително, е д и н и ч н о събитие. Нищожно малкият вирус и гигантското чудо­вище в морето, едноклетъчното водорасло и дървовидната папрат, изчезнала преди милиони години, – всички те са само клони и листа на е д н о филогенетично дърво. Формите на живота винаги и навсякъде разкри­ват, така да се каже, „кръвното родство“ и всички негови деца са свързани генетически помежду си. От деня, ко­гато на земята се е появило първото същество, животът произхожда само от живот.

Науката е все още далеч от това да разкрие докрай всички закономерности на еволюцията. Дарвиновият ес­тествен отбор само „бракува“ (и то не винаги) неприспособените видове. Затова е било важно да се намерят причините на самите видови вариации. Дарвин и Ламарк предполагали, че начинът на живот и условията на сре­дата могат да предизвикат изменения в организма и че тези изменения трябва да се предават по наследство. При това Ламарк издигал на първо място упражняването на органите, а Дарвин – случайните незабележими измене­ния[12].

Но след като получила разпространение разработ­ката на чешкия монах Грегор Мендел става ясно, че наследствеността е нещо устойчиво. Тя може да се из­меня предимно само под влияние на измененията на самото наследствено вещество.

Разработването от Хуго дьо Фриз на теорията за м у т а ц и и т е или „взривовете“ довело до ново раз­биране на развитието. То се оказало свързано с преуст­ройството на генотипа – материалният носител на нас­ледствеността. „Еволюцията, – пише А. Бергсон, – от тази гледна точка е поредица от непредвидени скоко­ве“[13]. Сега стана ясно защо един вид не се „прелива“ в друг и защо палеонтолозите не намират цялостни „ли­нии“ на изчезнали същества, а само „точки“. Мутационните процеси, които поставят началото на устойчивата наследственост на новообразуващата се група, разделят един вид от друг.

Учените и досега се мъчат над въпроса каква сила предизвиква мутациите. Посочват се и радиацията, и химическите вещества, но всичко това е недостатъчно за изчерпателно обяснение на механизма на мутацията. Ха­рактерно е, че въобще не всички реакции на главния генетичен компонент на ДНК могат да бъдат предска­зани[14]. Може би в своите последни причинни основания те са толкова парадоксални, колкото „поведението“ на микрочастиците. Тези реакции се коренят вътре в грани­ците на ядрените структури, където изследователят, по силата на известния „принцип на неопределеността“, е принуден да спре[15].

„Петдесет години непрекъснати наблюдения – при­знава известният американски палеонтолог Осбърн – са­мо затвърдиха моето старо убеждение, че действителни­те причини за еволюцията са неизвестни. Убеждението ми в дадения момент е, че едва ли те някога ще бъдат известни“[16]. Неясно остава и съотношението между це­лесъобразните мутации и случайните. А нали именно целесъобразните са едни от основните двигатели на раз­витието.

Въобще самият живот представлява от само себе си нещо изключително във Вселената. Науката като че ли за да потвърди библейското учение за трите основни фази на творението (Материя, Живот, Човек), колкото по-напред отива, толкова повече открива неповторимо­то своеобразие на живота. Дори материалистите вече не го свеждат само до физико-химически процеси, както те се опитваха да правят това преди. Обявявайки се против учението за специфичната „жизнена сила“ (витализма), те обаче не могат да предложат в замяна нищо по-добро освен да нарекат жизнените процеси „физиологически“, предполагайки, че новият термин вече е отговорът.

Редица съвременни изследователи се опитват да пре­махнат качествената разлика между живото и неживо­то[17]. Други виждат в биосферата наличие на особени „информационни“ принципи, водещи до създаването на организация[18]. Но каквито и убедителни хипотези и ефек­тивни опити да са се появявали в дадена област, за религиозния светоглед това ще бъде само показател за най-сложния път, по който се е осъществявал биогенезисът. За християнина научната реконструкция на този процес означава същото, което и думите на Библията: „Да произведе водата живи души”.

***

Едно от забележителните свойства на живота е не­говата тенденция към усъвършенстване и усложняване, която поразява мисълта, особено на фона на мощния регресивен поток. Този процес на възход Дарвин е обяс­нявал изключително с необходимостта на организмите да се приспособяват към окръжаващите условия. От една страна обаче виждаме, че много животни, обитавайки в самата тази среда, могат или да претърпяват еволюция, или да остават неизменни. Така например, някои раменоноги, медузи и молюски са просъществували във во­дите на океана почти без изменения милиони години. В същото време обитаващите заедно с тях други животни (червеи, ракообрази, риби) непрекъснато са се изменяли. От друга страна, първите същества, обитаващи водата – най-простите микроорганизми – едва ли са се нуждаели от по-нататъшни приспособителни механизми. Напро­тив, в процес на еволюцията те нерядко са ги изгубвали. Микроорганизмите от типа на кореноножките (а още повече вирусите) са способни да понесат по-големи ох­лаждания и високи температури; те могат безболезнено да пребивават в най-разнообразни среди и да запазват способността си за живот след стотици години капсулиране. Те практически са безсмъртни, тъй като се разм­ножават чрез деление. Скоростта на тяхното размножа­ване – е най-висока сред всички други живи същества.

С една дума най-примитивните същества се оказват и най-приспособими. Пита се каква необходимост от еволюиране са имали тези същества?

Отбелязвайки тези факти, известният френски био­лог П. Леконт дьо Нуи пише:

„Еволюира не този, който е приспособен по-добре, а обратно, този, който бивайки по-малко адаптиран, отколкото другите, притежава определена неустойчи­вост, която му позволява да се трансформира по-ната­тък. Една-единствена линия… еволюирала от неустой­чивост към устойчивост, за да се превърне накрая в човек, който, възможно е да е най-малко адаптиран от всички живи същества, слиза по права линия към формите, ко­ито по силата на тяхната по-малко съвършена адаптация продължавали да се трансформират. „Оцеляването на по-силния“, измислено от Дарвин, не е фактор на ево­люцията, напротив, това е фактор на стагнация, на фик­сация“[19].

Дарвиновата борба има и свой антипод под формата на симбиоза, на съобщества, т.е. в з а и м о п о м о щ на организмите. В еволюцията те играят прогресивна роля, която досега все още е недостатъчно оценена[20].

Много учени, които отхвърлят и господството на случайностите, и фаталния натиск на средата, виждат в еволюцията ц е л е н а с о ч е н и потоци на особена енергия, водещи към усъвършенстване[21]. Тук няма „цел“ в тесния, конкретен смисъл на думата, тъй като такава цел е свойствена само на съзнанието, но еволюцията разкрива тенденцията за движение напред към тези пре­дели, където свършват чисто биологическите закономер­ности и влизат в своите права новите свръхприродни закони.

Развитието в посока към усложняване, по думите на Осбърн, „е творчески процес на създаване от генната плазма на нови наследствени признаци. Това е и з в ъ р­ ш в а щ о т о  с е  в  о п р е д е л е н  р е д творение“[22]. Подобно както в тялото на майката ембрионът на човека преминава индивидуален път на развитие, така и светов­ната еволюция довежда посредством безброй стадии до антропогенезиса.

След възникването на материалните структури второ чудо на природата станал животът, който Ервин Шрьодингер нарича ”най-прекрасния шедьовър, достигнат някога по линията на Господнята квантова механика”[23].
Третото чудо бил човекът.

***

А сега да направим равносметката. Да си представим мислено картината на  т в о р е н и е т о  п о  п ъ т я  н а  е в о л ю ц и я т а в света на вярата и света на познани­ето. Откровението ни говори за същността и насочеността на процеса, науката се опитва да изясни неговото конк­ретно съдържание.

В НАЧАЛО БОГ СЪТВОРИ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА. А ЗЕМЯТА БЕШЕ БЕЗВИДНА И ПУСТА; ТЪМНИНА  СЕ РАЗСТИЛАШЕ НАД БЕЗДНАТА.

Преди няколко милиарда години състоянието на ма­терията твърде малко е приличало на сегашното. Тя е била, както предполагат, сгъстено свръхплътно вещест­во, в което, като в зародиш, се криели енергетическите потенции на цялото бъдещо мироздание. Какво е имало извън този Първоатом? Нищо, тъй като и времето и пространството били затворени в него*. Може би имен­но в такъв сингуларен вид светът за пръв път е излязъл от ръцете на Твореца…

ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

Ето, в пустотата на небитието лумнал пламъкът на материята. Космическият взрив с неописуема сила я из­вел от първичното състояние. От този център се разгър­нало пространството като исполинска сфера. В нея се понесли маси разтопено вещество, с всяка секунда уве­личавайки скоростта на своя полет. Това станало преди няколко милиарда години.

Още тогава космическото развитие започнало да се подтиска от рушителни сили. На потока, водещ към смъртта на Вселената, противостояли принципите на ре­да. Елементарните частици, атоми, молекули с тяхната поразителна сложност и хармония възвестили за започ­ващото организиране на световните структури.

Галактиките, звездите, планетите, нашата Земя… Стотици милиони години тя се е носела по предначер­тания път в световното пространство, извършвайки своя непрестанен бяг около Слънцето. Милиони години тя била безжизнен камък, загубил се в пустинята на космо­са. Нея обаче я очаквала необикновена съдба – да стане остров на Живота, огнище на Разума. От всички планети на нашата система като че ли само тя била подготвена със своите условия за това.

Може би някога ще узнаем, че подобно нещо се е случило и в другите галактики, но във всеки случай нищо не е в състояние да умаловажи величието на събитието, извършено на Земята…

ДА ПРОИЗВЕДЕ ВОДАТА ЖИВИ ДУШИ.

Този ден, когато в топлите води на първобитния океан се появили първите най-малки живи същества, е бил моментът на нахлуването в света на нова, не­виждана досега творческа енергия. Жизненият им­пулс, възникнал в потока на природните сили, напра­вил материята способна за еволюция от нов тип. Тя започнала да създава, като че ли мъчейки се в родилни мъки, подчинявайки се на властния призив, който я привличал напред. От първичните същества се прото­чили нишките към безбройните видове, населяващи мо­рето, сушата и въздуха.

Немалко прекрасни и чудовищни форми породила буйната сила на живота; в блатата се движели дракони, увенчани с рога (авторът вероятно говори за динозаври – б.р.), шипове, исполински гребени; в небето полетели гигантски гущери. Минало време и те изчезна­ли. Животът ги помел от лицето на земята. В замяна на тях се появили все нови и нови творения. В работилни­цата на живота кипяла работа. Издигали се непроходими тропически дебри, пълни с аромати, звуци и ослепителни цветове. По саваните се носели необозрими стада сло­нове, антилопи, диви коне…

Но както в произведенията на художника винаги се чувства основната тема, основното направление и сми­съл на неговото творчество, така и в сътворяването на света можем да различим централния ствол, главния път. Всички видове, които са се приспособявали към някакъв определен начин на живот, се отделяли от цен­тралния ствол, стигайки до безизходица в своето разви­тие. Този процес лесно може да се проследи дори и с пример от еволюцията на крайниците на гръбначните. Първите гръбначни животни, стъпили на сушата, при­тежавали петопръстни крайници с противопоставен го­лям палец. При плаващите тези крайници се превърнали в перки (водни гущери, тюлени, китообразни), при хищ­ниците – в лапи с нокти, при прилепите – в криле, при тревоядните – в копита. И само съществата, които в продължение на всички геологически епохи запазили първоначалното устройство на крайниците, са избягнали тясната  с п е ц и а л и з а ц и я. Те именно положили ос­новата на тази последователност от животни, която е дала началото на телесната форма на човека[24].

Третият творчески акт разтърсил мирозданието то­гава, когато високоорганизираното същество станало носител на духовна личност и благодарение на това прес­танало да бъде животно. Между дивите човекоподобни същества с ниски чела и мрачно надвиснали вежди се появил Homo Sapiens – Разумният Човек…

Това бил още по-чудесен поврат, отколкото възник­ването на живота. За пръв път в историята на планетата Силата, която движи световете, космическият Разум, скрит зад света на явленията, – се отразил в тварта. До този момент мирозданието – мъртво и живо – само сля­по, безсъзнателно следвало пътя на еволюцията. С поя­вата на човека Вселената посредством него придобила дух, разум, творчески дар. Пред нея се открил път към най-велик възход.

Както изглежда, не е необходимо да се доказва, че човек съществено се отличава от окръжаващата го при­рода. Може да се каже, че различието между кореноножките и орангутана е по-малко, отколкото между орангу­тана и Гьоте. И никой не би оспорвал, че тази колосална разлика не се състои във физическата организация и фун­кции на тялото. В това отношение човекът несъмнено принадлежи към природния свят и здраво е свързан с него. Достатъчно е да се посочи, че той, подобно на всички гръбначни, има скелет, устроен по същия план както и при животните, че анатомията и функциите на мускулите, кожата, жлезите, дробовете, сърцето, черния дроб, червата, органите на сетивата при човека във всич­ко са аналогични на млекопитаещите. Като тях той храни своите деца с мляко, като тях има постоянна температура на тялото, окосмяване, ушна раковина. Неговото хране­не и храносмилане става по същите физиологични зако­ни. Човекът и млекопитаещите имат обща биологическа основа на дишането, размножаването, съня.

Още Карл Линей, анализирайки структурата на чо­вешкото тяло, бил принуден да отнесе човека към разред примати. Находките от кости на изкопаеми примати убе­дително показват, че на земята някога са обитавали съ­щества много близки до човека по строеж, по-близки, отколкото всички запазили се досега видове (виж при­ложение 6).

И въпреки всичко човекът – това е тайнственият Не­познат сред животните. Подобен във всичко на тях, свър­зан кръвно с тях, той  б и л  друг, защото дори такъв изумителен апарат като неговия мозък не се различава така рязко от мозъка на млекопитаещите, както духовната му природа от психическия живот на животните.

Успехите на съвременната зоопсихология правят все по-очевидна  к а ч е с т в е н а т а  разлика между чо­вешкото мислене и психиката на животните, която на­времето Дарвин недооценил.

Ще посочим по-конкретно разработките на извест­ната изследователка Ладигина-Котс, която направила серия ценни наблюдения, сравнявайки поведението на дете с поведението на малките на шимпанзе. „В края на изследванията – пише тя – се оказва, че мостът, който се старах да прехвърля над психическата бездна, разде­ляща шимпанзето от човека, се пропука“. В експеримен­тите с макака тя установила, че способността на майму­ната за интелектуално развитие „е изключително тясно – специално ограничена в сферата и мащаба на своите прояви“[25]. Наистина в аналогични опити Келер и Иеркс са се опитвали да докажат, че шимпанзето и другите антропоиди притежават мислене, качествено еднородно с човешкото[26]. Но тази позиция срещнала сериозна кри­тика не само от страна на Ладигина-Котс, но и от страна на Павлов, който доказал близостта на маймунския ин­телект с интелекта на кучето. Засягайки „неуспехите“ на маймуните по време на опитите, Павлов пише: „Трябва да се мисли, че до решението на същата задача човек до­стига затова, защото има общо  п о н я т и е  (к.н. А.М.) за формата, а при маймуните такова очевидно няма. Маймуната всеки ден започва отново“[27].

Работейки с кореняка от московския зоопарк – шим­панзето Парис, Ладигина-Котс обърнала особено вни­мание на дейността на маймуната като оръдийна дей­ност. Тези опити още един път потвърдили „отсъствието при шимпанзетата на способност за установяване на при­чинно-следствените смислови връзки“[28].

Забележително е, че в резултат на опитите, сред чер­тите, отбелязани като специфични човешки, били отде­лени въображението, чувството за хумор, стремежа към творчество (рисуване).

Руският зоолог Кашкаров съвършено справедливо подчертава, че „разумът е изключително свойство на човека; разумът го отличава от животните. Затова съвсем погрешни са представите за животните, допускащи при тях способност за разсъждения. При животните не може да има съзнание на личността с нейния постоянен инте­рес към себе си, към другите и към организираното об­щество“[29].

Ненапразно древните са наричали човека микрокосмос. Неговата конструкция представлява като че ли най- висшия плод на еволюцията, вместилище на цялото мно­гообразие на физически, химически и биологически про­цеси. Той е микрокосмос още и затова, че притежава духовно начало, което може да отразява и познава Все­лената. „Самата възможност да се запитаме: има ли чо­век душа? – още повече доказва нейното съществуване, тъй като душата не е нещо друго, а типично човешко съсредоточие обърнато към безкрайността на света, спо­собно да чувства себе си в някаква степен независимо от него, можещо да погледне на себе си отстрани, поста­вяйки подобни въпроси“, справедливо отбелязва един от съвременните богослови – Жан Обер[30].

Психическата дейност на животното отразява основно потребностите на неговото тяло: хранене, размножа­ване, самосъхранение. Нелепо е да се отрича, че това е присъщо и на човешката психика. Но в съществото на човека има нещо, намиращо се в дълбоко несъответствие с живота на тялото и даже в разрез с най-важните физи­чески потребности. Човек не само е способен да се из­дигне по-високо над абсолютната зависимост от тези потребности, но именно в това освобождаване, в тази  в л а с т  над собствената психофизична природа се съ­държа основата на истинско човешкото. В известен сми­съл може да се каже дори, че човек се самосъздава  с а м о  посредством обуздаването на своята психофи­зична природа и господството над нея. Съзнателният героизъм безкористната жажда за знание, преживяване­то на прекрасното, чувството на благоговение и чувст­вото за хумор – всички тези прояви на вътрешния живот на човека стоят по-високо от неговата природна сфера. Следователно именно одухотвореността създава човека като такъв и благодарение на това ние можем да го определим като „животно, надарено с духовно начало“.

Подобно на възникването на живота, антропогенезисът бил уникално явление и цялото съвременно чове­чество представлява от само себе си един вид[31]. Но по какъв начин е станал този качествен скок, едва ли е възможно да се установи. Както изглежда еволюцията на психиката не може да запълни празнината между разума на висшето животно и  л и ч н о с т н и я  интелект на човека. Тази крачка, според правилната забележка на Пиер Тейяр дьо Шарден, „трябвало да се извърши из­веднъж“. „Или трябва, казва ученият, – да се направи мисълта невъобразима, отричайки нейната психическа трансцедентност относно инстинкта, или трябва да се реши да се допусне, че нейната поява е станала  м е ж д у  два индивида“[32]. Разбира се, развитието на умствената дейност на приматите подготвило средата и условията за този поврат. Но духът, самосъзнанието на личността като такива – са чудо в света на природата, и именно те правят човека човек. Това особено ясно се вижда, ако разгледаме тези фактори, които обикновено се считат като решаващи за антропогенезата.

* * *

Според една теория такъв фактор бил т р у д ъ т. „Трудът създал човека“ — гласи знаменитата формула на Енгелс“[33]. Между другото при по-задълбочено раз­глеждане се оказва, че трудът в смисъл на извършване на физическа работа е свойствен и на много животни. Следователно под труд ние сме длъжни да разбираме с ъ з н а т е л н а  творческа дейност, и затова съзнани­ето, т.е. духовното начало в човека се оказва първичен елемент, който предшества труда[34].

„Животното, – твърди Енгелс, – само използва вън­шната природа и предизвиква в нея изменения по силата на своето присъствие; човекът с внасяните от него изме­нения я заставя да служи на неговите цели, господства над нея. Това е най-съществената разлика между човека и останалите животни, и тази разлика човек отново дъл­жи на труда[35].

Но тук възниква порочен кръг, защото ако човек има свои съзнателни „цели“, на които служи неговият труд, то без тези цели няма и истински труд. В човешката творческа дейност, както справедливо посочва Маркс, „в края на процеса се получава резултат, който  п р е д и  п р о ц е с а  н а  т р у д а (к.н. A.M.) вече съществувал в идеална форма, т.е. в представите на работника“. При маймуните няма съзнание, няма „идеални представи“, както няма при паяците или пчелите, които Маркс про­тивопоставя на архитекта[36].

Това, че специфичните особености на човешкия дух превръщат работата в труд, – не е хипотеза, а очевиден за всеки  ф а к т. На него противопоставят само рекон­струкции на процесите, които завинаги са скрити в ми­налото и които никой не е наблюдавал. Може би е имало някога „обратна връзка“ между мисленето и труда, но това съвсем не означава, че трудът действително „създал човека“. Известно е, че маймуните понякога изработват някакво подобие на оръдие на труда[37]. Изработвали ги и измрелите прадеди на човека. Но къде са основанията да считаме, че тази оръдейна дейност излиза извън гра­ниците на обикновените инстинктивни процеси?. Бобри­те, например, правят бентове, пчелите – пити, птиците не само строят, но даже „украсяват“ своите гнезда, ок­топодите използват камъни в качеството на оръдия на труда, но в нито един от тези случаи няма място за истински труд. Той е невъзможен без съзнанието, без човешкия разум[38].

Издига се също хипотезата, че възникването на чо­века е обусловено от неговия  с о ц и а л е н  ж и в о т. Действително, далечните прадеди на човека, както се вижда, са живели в съобщества, както живеят сега много съвременни антропоиди. „Трудът – ни казват – предиз­викал потребност от социално общуване между хора­та“[39]. Обаче да си спомним, че сложният социален живот е присъщ и на плъховете, и на папагалите, и на гагарите, и на много други видове висши и нисши животни. Но нито при един от тях, макар и да живеят в съобщества милиони години, не откриваме съзнание, подобно на съзнанието на човека.

В животинския свят може да се намерят и признаци на „алтруизъм“, който служи за запазване на рода. Но, както признават съвременните изследователи на това явление, алтруизмът „придобил при човека  о с ъ з н а т а  (к. м. A.M.) форма, която станала основа на морала – или формирайки се в тясна взаимовръзка с неговото paзвитие – на това чисто човешко свойство“[40]. Разбира се, влиянието на обществото върху съзнанието е голямо, но не по-малко именно съзнанието превръща стадото в общество, прави социалния живот осмислен, а съвмест­ния труд – творчески. Без него нашите прадеди не биха οтишли по-далеч от маймунските „комуни“, населяващи джунглите.

Друг опит да се определи спецификата на човека е свързан с името на Павлов, който подходил към психо- логията от гледна точка на физиолога. Той считал за решаваща при формирането на човека „изключителната прибавка към механизма на нервната дейност“[41] – втората сигнална система, т.е. езикът и словесното мислене. При това Павлов напълно отминава въпроса как е възникна­ла тази „прибавка“. Авторите, които развиват неговите положения, все пак свързват възникването на втората сигнална система с колективния труд. Но, както вече казахме, истинският човешки колектив и целенасоченият труд изискват съзнание като своя предпоставка.

Е з и к ъ т  облича съзнанието в словесни форми, но това съвсем не означава, че то фатално е свързано с него и че съзнанието е възникнало следствие на езика. Причинно-следствената връзка може да се осъзнае от човека образно. Нещо повече, най-дълбоките моменти от ду­ховния живот на човека: преживяване на своята личност, чувството за мистично, красотата и много други – често пъти съвсем не се нуждаят от думи. Духовното начало в човека е толкова по-широко от езика, колкото интуи­цията е по-широка от формалната логика.

Съществува мнение, според което първостепенна роля във формирането на човека се отрежда на  р ъ к а т а – оръдието на труда. Обаче, както сега е установено, ръката на човека е съвършен апарат не толкова по строеж, колкото по функции[42]. Петопръстният крайник се е запазил в цял ред гръбначни, макар да не може да се нарече ръка в пълния смисъл на думата. Ако октопо­дът би притежавал съзнание, то неговите гъвкави пипала биха му послужили не по-малко от съвършеното оръдие на труда. Следователно главното тук е не органът, а неговото приложение, което на свой ред зависи много от съзнанието.

Има също така теория, която твърди, че  г л а в н и я т   м о з ъ к  като орган на съзнанието и мисълта, се развива в процеса на естествения отбор. Тази гледна точка отсто­ява Дарвин, който предполага, че „разликата между ума на човека и животното, колкото и да е голяма, е само раз­лика в степента, но не и в качеството“[43].

Според дарвиновата теория за отбора в природата, става непрекъснато „бракуване“ на по-малко приспосо­бените същества и победа на по-приспособените същес­тва. Животните, които притежават полезни за запазва­нето на вида свойства, например, бързина на бягането, защитен цвят, високоразвит слух и т.н., побеждават в жизнената борба. Благодарение на това в природата в края на краищата тържествува целесъобразността тъй като всичко нецелесъобразно се изтребва в процеса на естествения отбор.

Сега няма да говорим за това, че подборът далеч не обяснява сложния механизъм на еволюцията и възник­ването на най-целесъобразните реакции на организма. Важното в дадения случай е това, че общо и като цяло естественият отбор действително е един от съществените фактори в историята на живота на земята. Този фактор Дарвин се опитал да приложи към проблема за възник­ването на човека. Но Алфред Уолъс (1823 —1913, който развил теорията за естествения отбор независимо от Дар­вин и едновременно с него, поставил под съмнение него­вата трактовка.

Уолъс посочва, че на човека са присъщи такива ка­чества, които не са могли да възникнат в процеса на естествения отбор и съвсем не са били решаващи в би­ологическия живот на вида. „Чувството за абстрактна справедливост или любов към ближния, — пише той, — никога не биха могли да бъдат придобити по такъв начин (т.е. по пътя на естествения отбор), тъй като тези чувства са несъвместими със закона за съхраняване на най-сил­ния“[44]. Уолъс доказва по-нататък, че нравственото чув­ство, както и чувството за красиво и мистично, съвсем не са късни продукти на цивилизацията, както мислел Дарвин, а, напротив, присъщи на „диваците“ на най-ниските степени на културата. Уолъс решително отхвърля старата представа за умствената непълноценност на така наречените „диваци“. В това той е получил пълната под­дръжка на съвременната антропология, тъй като опитът на Фохт, Хекел и други расисти да обявят изостаналите племена за преходна форма между човека и маймуната бил признат за съвършено безпочвен.

Що се отнася до истинския първобитен човек сега е известно, че по времето на палеолита той е имал и ре­лигия и великолепно изкуство.

Ако антропогенезисът не излизаше извън границите на обикновените еволюционни закономерности, то не­говият резултат преди всичко би бил същество, прили­чащо не на нас, а на саламандрите на Карел Чапек — трудолюбиви, рационално мислещи, колективно спло­тени, но бездуховни, лишени от вяра, изкуство, фантазия.

Уолъс постави въпроса: за какво природата е нада­рила първобитния човек с такива свойства като напри­мер математически или музикални способности? В края на краищата той достигнал до извода, че „умствените и нравствените способности… трябвало да имат друг про­изход и за този произход ние можем да намерим доста­тъчно причини в невидимия духовен свят“[45]. По неговите думи „висшето разумно Същество дава определена на­соченост на развитието на човека, насочва го към спе­циалната цел точно така, както човек ръководи разви­тието на много животински и растителни форми“.

***

Уолъс счита, че еволюцията на човека трябва да се отличава с някои своеобразни черти. Находките на ан­трополозите потвърдиха това, показвайки, че развитието на прадедите на човека изобразено графически има вид на рязък, почти вертикален напредък. В същото време еволюцията на мозъка завършва със скокообразния му преход към по-висша степен на организация. „Днес — пише американският антрополог Лорън Айсли — сме длъжни в спора на Уолъс с Дарвин да застанем на стра­ната на първия. Бързото изчезване на археологическите доказателства за съществуването на примитивните оръ­дия на труда в зависимост от степента на нашето задъл­бочено проникване в долночетвъртичната епоха еднов­ременно с наличието на изкопаеми човекомаймуни, има­щи най-различни пропорции на тялото, които по обем на мозъка малко се различават от съвременните майму­ни, дава възможност да се твърди, че еволюцията на главния мозък е протекла значително по-с т р е м и т е л н о (к.н. A.M.), отколкото предполагат дарвинистите. Тогава нерядко се изказвало предположението, че ескимосите са предци на миоценския човек, който е съ­ществувал пред 15 милиона години. Напротив, според съвременните хипотези, човекът се е появил неотдавна и се е развивал извънредно бързо. Всичко говори за това, че каквато и да е природата на силите, предизвикали развитието на човешкия мозък, появата на еднакви ум­ствени характеристики във всички народи по света не би могла да бъде просто резултат от дълго бавно съревно­вание между отделните човешки групи. Съществува ня­какъв друг фактор, изплъзнал се от любознателния по­глед на науката. Страшното сътресение, изпитано от нашите прадеди при скока от животното към човека, все още с отекващо ехо тътне в нашето подсъзнание. Това превъплъщение вероятно изисквало от човека бързо приспособяване към средата“[46].

Тази бездна, която се разпростряла тогава между човека и животното, довела някои до мисълта за пълната независимост на човека от природата. В същото време е невъзможно да си представим, че човекът е възникнал „от нищо“. Библията подчертава връзката му с природния свят говорейки, че човек е произлязъл „от земна пръст“. И действително, както видяхме, по своята физическа организация човекът е дете на земята, син на природата. Той носи още в своя ембриогенезис  я в н и  с л е д и  н а  ж и в о т и н с к и  п р о и з х о д.

Макар палеонтологията още да не е открила оста­тъци от нашия  п р я к  биологически предшественик изучаването на страничните клонове на развитието на съществата, които стоят много близо до човека, помага в някаква степен да се придобие представа за този изу­мителен ход на еволюцията. Той е завършил с възникването на  н о о с ф е р а т а  на Земята сферата на разума, както нарекъл човечеството Вернадски*.

Най-решаващият момент в превръщането на животното в човек обаче е извън границите на антропологията и биологията. Науката може да се опитва да възстанови последователните степени в развитието на мозъка, но не може да даде нищо повече от това. Самият мозък бил само необходим инструмент, способен да улови най-тънките вибрации на нематериалния план на битието, ста­нали оръдия на духа. Цялата еволюция, както и развитието на нервния апарат, според Вл. Соловьов е „необходим път към съвършенство. Никой няма да започне да доказва, че мекотелите или гъбата могат да познават истината или свободно да съгласуват своята воля с абсолютното Добро. Следователно било необходимо да се изработват в света все по-сложни и изтънчени органически форми, докато не била създадена такава форма, в която може да се разкрие съзнанието и желанието за съвършенство… Капката от жива протоплазма, за създаването на която се изисквало също немалко творчески сили, съдържа в себе си някаква възможност за възникването на човешки организъм, но осъществяването на тази възможност изисквало твърде сложен и продължителен биологически процес[47].

Дотогава, докато не е достигнат духовният предел, ние се намираме в царството на животните. Тук действат инстинктите и чисто природните закони и фактори. Едва в момента, когато в съществото, придобило формата на чо­век, за първи път се разгаря светлината на съзнанието, когато става личност, тогава се извършва съединението на двете световни сфери: на природата и на духа.

„Земната пръст“ (както нарича Библията психофизическото естество на човека) станала носител на „жива душа“ (Бит. 2:7).

ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧЕРЕПА НА ПРИМАТИТЕ

Примати („първенствуващи“) се нарича най-висшият разред млекопитаещи, който включва полумаймуни, ня­кои видове маймуни и човека. На рисунката са изобра­зени черепите на следните примати: 1) съвременно шим­панзе; 2) съвременен човек; 3) неандерталски човек; 4) синантроп; 5) австралопитек; 6) африкански проконсул; 7) лемур.

При сравняване на черепите на приматите изпъква постепенното нарастване на обема на черепната кутия и съответно намаляване на долната част на черепа от май­муната към човека.

Много преди Дарвин и Уолъс в християнската мисъл вече се изказва такова разбиране за библейското сказа­ние. В 1816 година митрополит Филарет отбелязва важ­ността на това, че в книгата Битие човек е създаден „не с еднократно действие, а постепенно“[48]. Св. Серафим Саровски, обяснявайки текста на Библията, казва: „До­тогава докато Бог вдъхнал на Адам душа, той бил по­добен на животно“[49]. А във втората половина на миналия век известният руски подвижник епископ Теофан пише в тази връзка: „Имало животно в образа на човек, с душа на животно. После Бог вдъхнал в него Своя Дух – и от животното станал човек“[50].

Именно тогава завършва антропогенният процес и започва  и с т о р и я т а  на човечеството. Новият обита­тел на Земята отсега ще живее сред природата подобно на пришълец и владетел.

Той може да каже за себе си:

Частица целой я Вселенной,
Поставлен, мнится мне, в почтенной
Средине естества я той,
Где кончил тварей Ты телесных,
Где начал Ты духов небесных
И цепь существ связал всех мной

(ДЕРЖАВИН)

Следователно величествената картина на световната еволюция, увенчана със създаването на човека, не само не отслабва религиозния възглед за творението, но го обогатява, разкривайки безкрайната сложност на фор­мирането на тварите. Библейските „дни на сътворение­то“ се представят сега пред нас във вид на грандиозен поток, който издига животното, природното същество до равнището на свръхприродните светове.

Из „Произход на религията“, стр. 105-130. С кратки съкращения


[1] Битие 1:11, 20, 24. На други места в Писанието „земята” се изобразява сякаш е живо същество: Битие 3:17; Псалом 95; Даниил 3:74 (стих от неканоничната част от Даниил – б.р.).

[2] Э. Г е к к е л ь. Естественная история миротворения. Превод от нем. Т. V, СПб., 1913, с. 91. „Библията служи не за естественонаучни цели, а за религиозните цели на спасението. Затова не трябва повествованието за творението да се противопоставя на изводите на естествознанието и об­ратно… Бог не се намесва непосредствено в естествения порядък там, където може да действа чрез естествените причини. Това съвсем не е ново, а доста старо основание, което ни позволява да гледаме на теорията за развитието, доколкото тя действително е доказана, като напълно и съ­вършено съединима с християнския мироглед“ (Э. В а с м а н н. Христи­анство и теория развития. Пг., 1917, с. 10, 11, 19).

[3] Вж. И. З л а т о у с т. Беседы на Бытие, XII, 4; XV, 2.

[4] Семитската поезия обикновено прибягва към паралелизъм. Първа гл. от Битие изобразява три паралелни фази на творение на света: а) светлина — светила; б) твърд, разделяща водата — водни животни; в) суша — расте­ния, земни животни, човек. Вж.: P. Ellis. The Men and the Message of the Old Testament. Collegeville, 1963, p. 63.

[5] Бит. 1:1, 21, 27. Думата „бара“ по произход е свързана с глагола „образу­вам“. Вж.: В. И л ь и н. Шесть дней творения. Париж, 1930, с. 47. В тесен смисъл означава създаване на нещо ново, което е било досега. Вж.: Н. R е n c k е n s. La Bible et les Origines du monde. Tournai, 1964, p. 62-3.

[6] За ролята на томизма в освобождаване на научния метод на изследване от твърде преките връзки с богословието вж.: G. К. C h e s t e r t o n. Saint Thomas Aquinas. London, 1943, p. 23.

[7] Цит. по кн.: П. Я. С в е т л о в. Религия и наука. СПб., 1911, с. 126.

[8] Вж.: В. Л у н к е в и ч. От Гераклита до Дарвина. Т. I —III, а също и ко­лективния труд „История биологии“ (М., 1972, 1977).

* Когато тази книга беше вече написана на чернова и в нея бе набелязана концепцията за религиозното разбиране на еволюцията, излезе посмъртно основният философски труд на отец Пиер дьо Шарден. Неговият християнски еволюционизъм като цяло се оказа много близък до разбирането, което е изложено в този том. Обаче близостта не изключва редица различия. Този въпрос е разгледан отделно в приложение 10.

[9] Обобщаващ материал по този въпрос в работата: К. В и л л и. Биология. М., 1966, с. 24, 25. В по-достъпна форма аргумент в полза на трансформизма е изложен в книгата на известния биолог и философ
Дж. Х а к с л и (Удивительный мир эволюции). Превод от англ. М., 1971).

[10] В частност огромна роля в живота на биосферата играят електромагнитните полета. Вж.:
А. С. П р е с м а н. Электромагнитные поля в биосфере. М., 1971. За еволюцията на неорганичния свят вж.:
Я. В и н ь к о в е ц к и й. Геология и общая теория эволюции природы, с. 21.

[11] Участието на Бога в живота на света — казва католическият богослов А. Сертийанж — е само друго название за творението на света от Бога“ (A. Sertillanges. L’idee de la creation et ses retentissenents en philosophie. Paris. 1945, p. 67).

[12] Грешката на Дарвин и Ламарк повтаря и така наречената „мичуринска биология“. Но старите еволюционисти не з н а е л и законите за нас­ледствеността, а „мичуринци“ просто ги о т р и ч а л и.

[13] Н. В е r g s о n. Les deux sources de la morale et de la religion, p. 120.

[14] Вероятностният характер на процеса на мутации не позволява да се предсказва именно в коя клетка ще настъпи мутация..“ (В. Г. Н и к и ф о р о в. Химический мутагенез.— В кн.: Общая генетика. М., 1965, с. 169). Американският биолог К. Уили твърди, че „принципите на естествените мутации са неизвестни“ (К. В и л л и. Биология, с. 550).

[15] Принципа на неопределеността е издигнат от Хайзенберг. Той гласи: „Съ­ществува някакъв предел на точността, с която ние можем да изучаваме движението на малките обекти“ (Р. П а й е р л с. Законы природы, с. 201).

[16] „Seience“, 77, 1933, № 1991.

[17] Вж. например: М. Э й г е н. Самоорганизация материи и эволюция био­логических макромолекул. М., 1973.

[18] Вж.: П. Г. К у з н е ц о в. К истории вопроса о применении термодинамики в биологии.— В приложението на кн.: К. С. Т р и н ч е р. Биология и информация. М., 1965, с. 118; Л. А. Б л ю м е н ф е л ь д. Физические аспекты биологической эволюции.— В кн.: Философия и теория эволюции. М., 1974, с. 67. Професорът от Берлинския университет Роналд Глазер във връзка с това пише: „Даже ако си представим цяло море от органични молекули, например аминокиселини, остава неразбираемо как се е появил първият белтък, първата молекула, способна да се размножава. На кар­тата на нашите знания и до днес тук се простира огромно бяло петно. Очевидно още не са ни известни някакви важни закономерности, защото създаването на „разумна“ последователност от аминокиселини едва ли е могло да бъде случайност. Животът тогава би бил във висша степен невероятно явление“ (Р. Г л а з е р. Биология в новом свете. Превод от нем. М., 1978, с. 154).

[19] P. Lecomte du Nouy. Entre savoir et croire, p. 185.

[20] Пръв посочва това руският мислител Кропоткин; вж.: П.  А. К р о п о т к и н. Взаимная помощь среди животных и людей как двига­тель прогреса. Пг., 1922.

[21] Вж.: С. Б и р. Кибернетика и управление производством. М., 1965, с. 288.

[22] Н. О s b о r n е. Aristogenesis, the Observed Order of Biomechanical Evolution.— Proceedings Natural Ac. Seience. V. 19, 1933, p. 700. Подобна гледна точка развива акад. Берг (Л. С. Б е р г. Труды по теории эволюции. Л. , 1977, с. 95 и сл.)

[23] Э. Ш р е д и г е р. Что такое жизнь с точки зрения физики? М., 1974, с. 20.

* По силата на това миналото време е употребено условно.

[24]
Принципите на задържане на развитието на специализираните видове за пръв път били предложени от американския палеонтолог Едуард Коп. Вж.: Ш. Д е п р е. Превращения животного мира. М., 1915, с. 61; Н. И. В а в и л о в. Закон гомологических рядов в наследственной изменчивос­ти. М., 1935, с. 16.

[25] Н. Н. Ладыгина-К о т с. Дитя шимпанзе и дитя человека. М., 1935,  с. 494; също: Приспособительные моторные навыки макаки. М., 1928, с. 324.

[26] „Ние намираме при шимпанзето разумно поведение от точно такъв род, както и при човека“ (В.  К е л л е р. Исследование интеллекта человекообразных обезян. М., 1930, с. 203).

[27] Павловские среды. М., 1949, с. 296.

[28] Н. Н. Л а д ы г и н а – К о т с. Конструктивная и орудийная деятельность высших обезян. М., 1959, с. 308. Обзор на други съвременни работи вж. в предисловието на Ладыгина-Котс към кн.: Я. М. Д о м б р о в с к и й. Психология обезян. М., 1963, с. 287.

[29] Д. Н.  К а ш к а р о в.  Современные успехи зоопсихологии, с. 400.

[30] J. M.  A u b е r t. Opt. cit., p. 68.

[31] T h.  D o b z h a n s k y. Mankind Evolving. New Haven, 1966, p. 183.

[32] П. Тейар де Ш a p д е н. Феномен человека. М., 1965, с. 170— 171. Ч. Дар­вин, като противник на тази теория за „прекъснатостта“, се позовава на аналогията между антропогенезиса и ембриогенезиса на човека. „Много малко хора ще се тревожат — пише той — от невъзможността да се определи в кой именно период на развитието, от появата на първите следи на микроскопично зародишно мехурче до пълното развитие на детето, или след раждането човек става безсмъртно същество. Аз не виждам по-сериозни основания да се тревожа за това, че и в постепенно издига­щата се органична стълба този период не може да бъде установен точно“ (Ч.  Д а р в и н. Происхождение человека, гл. XXI). Макар тази аналогия да има смисъл, тя не е точна. Ембриогенезисът не е еволюция. Ако об­разувалият се в тялото на майката човек не проявява своите специфични черти, то нали и на стадия „хриле“ той не може да бъде наречен истинска риба. Животът на ембрионите, при цялото им сходство с възрастните особи, се отличава с редица характерни особености.

[33]  К.  М а р к с  и Ф.  Э н г е л ь с. Избранные произведения. Ч. 2, с. 70.

[34] „Понятието „труд“ — отбелязва един от съветските изследователи — е призвано да изрази не физически действия, разглеждани вън от съзнани­ето, а определен вид практическа дейност на хората, включваща в себе си съзнанието като необходим компонент, и възможен фактически един­ствено  б л а г о д а р е н и е  на (курсивът е мой, Ал. Мень.) появата на такива феномени като съзнанието и речта. (Э. Маркаряно. О генезисе человеческой деятельности и культуры. Ереван, 1973, с. 124).

[35] Ф.  Э н г е л ь с. Диалектика природы. М., 1961, с. 495.

[36] К. Μ а р к с. Капитал. Т. V, с. 158.

[37] Наблюдения над дейността на шимпанзе с оръдия неотдавна бяха прове­дени от Дж. Гудол в Африка. Изследователката обаче решително под­чертава качествената разлика между психиката на маймуните и съзнани­ето на човека. Вж.: Дж. ван -Л а в и к – Г у д о л л. В тени человека. Пре­вод от англ. Μ., 1974, с. 180.

[38] Даже интелектът на неандерталеца, който се намира неизмеримо по-близо до човека, не може да се нарече разум. „Всичко, което знаем за неандерталците — пише съветският етнограф Токарев — ни кара да мислим, че в своите действия те са се ръководили не от съзнателни представи, а от инстинкти“ (С. Α. Τ о к а р е в. Ранные формы религии. Μ., 1964, с. 163). Вж. също: А. А. Л е о н т ь е в. Возникновение и первоначальное развитие языка. М., 1963, с. 62).

[39] Е. К. С е п п. История развития нервной системы позвоночных, М., 1959, с. 415.

[40] Л. В.  К р у ш и н с к и й. Элементарная рассудочная деятельность животных и ее роль в эволюции.— В кн.: Философия и теория эволюции. Μ., 1974, с. 206. За характера на обноските при животните вж.: Р. Ш о в е н. От пчелы до гориллы. М., 1965. Нейният автор пише: „Съвършено е очевидно, че даже най-примитивните племена във всичко стоят безкрайно по-високо от това, което откриваме във взаимоотношенията на бабуините и макаките“ (с. 257).

[41] И. П.  П а в л о в. Полное собрание трудов. Т. III, с. 568.

[42] Тази мисъл убедително е развита в известната книга на немския антропо­лог Г. К л а а ч, Произхождение и развитие человеческого рода. СПб., 1915. Ярко доказателство за това, че умственото развитие не е необходимо свързано с петопръстните крайници, са най-новите данни за психологията на делфините. В частност един от видовете делфини проявява способнос­ти, които не отстъпват на способностите на маймуните. Вж.: Д. Л и л л и. Человек и дельфин. Превод от англ. М., 1965; А.  Г.  Τ о м и л и н. Дельфины служат человеку. М., 1969, с. 221 и сл.

[43] Ч. Д а р в и н. Произхождение человека и половой отбор. Собр. соч. Т. V, М., 1953, с. 239. Своя възглед за еднородността на душевния живот на човека и животното Дарвин е изложил в изследването „Изразяване на емоциите при човека и животните“.

[44] А. Р. У о л л е с. Естественный отбор, с. 362. Интересно е да се отбележи, че изтъкнатият съветски психолог Выготский признава, че „проблемът „животно-човек“ не може да бъде напълно и без остатък решен с помощта на еволюционната теория“ (Л. С. В ы г о т с к и й. Развитие высших пси­хических функций. М., 1960, с. 439).

[45] А. У о л л е с. Дарвинизм. М., 1898, с. 730.

[46] L. C. Eisley. Darwinism Today.

* От гр. н у с, разум.

[47] Вл. С о л о в ь о в. Оправдание добра.— Собр. соч. Т. VIII, с. 198.

[48] Митр. Ф и л а р е т (Дроздов). Записки на книгу Бытия. 2-ро изд. М., 1867, ч. I, с. 69.

[49] За целта на християнския живот (О цели христианской жизни). Беседа на препод. Серафим с Мотовилов. Серг. Пос., 1914, с. 11.

[50] Еп. Ф е о ф а н. Письма. Т. I, с. 98. Друг православен богослов пише, че сътворението на човека „се извършва постепенно и с участието на естес­твени сили, както и цялото творение, следователно образуването (на човека) е преминало през различни форми на развитие дотогава, докато не станало способно да приеме диханието Божие, т. е. да стане човек“ (прот. А. К л и т и н. История религии. Одесса, 1911, с. 497).

Реклама

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Join 33 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d блогъра харесват това: