Войната

Автор: Георгиос Мандзаридис

Мащабът на проблема. Като въоръжен и кървав кон­фликт на организирани групи[1] войната е един от най-сериозните и болезнени проблеми на човека, особено в нашата епоха. Опитът от двете световни войни, безкрайната поредица от последвалите военни конфликти, но и наличието на ужасяващи оръжия за масово унищожение, които могат да погубят стотици пъти не само човечество­то, но и всяка следа от цивилизация от лицето на земята, са достатъчни, за да покажат мащаба на проблема.

Войната като неизменно явление. Както е известно, Хераклит твърди, че войната е „баща на всичко“. Това мнение остава валидно до днес под различни форми и ва­риации. Мнозина дори отбелязват, че и мирът е форма на война, която се води чрез политиката и икономиката. Обратно, за Църквата „Отец на всичко“ не е войната, а Бог на мира (вж. 2 Кор. 13:11), и Неговото идване в света е благовестие за мир (вж. Лук. 2:14). Войната е последица от отчуждението на човека от Бога, от самия себе си и от ближния. Доколкото в своята трояка форма това отчуж­дение е всеобщо, то и войната е всеобщо явление, което присъства във всички общества, от най-примитивните до най-цивилизованите. Този всеобщ характер на войната кара преди време известния социолог Г. Бутул, който се занимава с проблема за войната, да предложи създаване­то на специален клон на общата социология – полемология (наука за войната), с цел „обективното изследване на войните, техните форми, последиците от тях, както и на периодичните провокации към война“[2].

Отчуждаване от Бога. Войната е трагично премеждие или изпитание за човека, създаден да живее в любов, мир и достойнство. Отчуждението от Бога е отчуждение от любовта и мира, както и от основата на човешкото дос­тойнство. Когато човек се отчуждава от Бога на любовта и мира, Който е Първообраз на неговото битие, той унижа­ва себе си и неизбежно потъва в смут и разруха. В Стария Завет Бог се обръща към Своя избран народ и казва: „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Както е известно, Сам Христос осъжда насилие­то: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52; срв. Откр. 13:10).

Насилие и ненасилие. Както беше отбелязано, догма­тът за „ненасилието“, който срещаме у Толстой и Ганди, е въведен от християнството[3]. Разбира се, едновременно с това Църквата не пренебрегва силата на злото в света, нито поставя под съмнение правото на държавата да уп­ражнява властта си, за да запази реда и да ограничи зло­то[4]. Упражняването на властта обаче води и до употре­бата на насилие, което не е съвместимо с Христовия дух. Затова истинският християнин не прибягва до насилие, нито отвръща със зло. Дори когато като личност е в опас­ност, въпреки че има правото да се защити, той предпо­чита да получи, отколкото да нанесе вреда. Като поданик на дадена държава християнинът се подчинява на дър­жавната власт не само от страх да не бъде наказан, но и заради своята съвест (вж. Рим. 13:5).

Позицията на християнина. Над държавната власт обаче стои Бог, Господ на света и на историята, от Когото християнинът е бил създаден и изцяло зависи. Когато изискванията на държавната власт влизат в противоречие с Божията воля, правилото в този случай е: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деян. 5:29). Вярващият не може да остане безразличен към несправедливостта, която вижда около себе си. Както харак­терно отбелязва св. Амвросий Медиолански, като посочва примера с Моисей, който защитил малтретирания израилтянин в Египет (вж. Изх. 2:11 сл.), този, който може, но не се бори срещу несправедливостта във вреда на неговия ближен, извършва същото престъпление като този, който извършва несправедливостта[5]. Въпреки че не приема съ­ществуването на справедливи войни, бл. Августин разби­ра причините, които оправдават тяхното водене в защита на онеправданите народи[6].

„По-малкото зло„. Христовото Евангелие не оставя място за оправдаване на войната. Църквата никога не е учела за някаква „справедлива война“, защото в основа­та на войната винаги има някаква несправедливост или неправда. Тя обаче е била принудена да допусне по ико­номия отбранителната война като „по-малкото зло“, към което принудително прибягва този, който е предизвикан или неоправдан и завладян, за да спаси това, което е по-съществено. Въпреки това тук „по-малкото зло“ е много относително. В действителност няма по-голям грях от войната, защото тя почти без изключение въвлича всич­ки в нравствено съучастие в убийство[7]. От друга страна, по време на война всички желаят победата и затова дори тези, които не убиват, одобряват убийството за сметка на враговете. Днес най-трагичното е това, че благодарение на телевизията войната се е превърнала в интересно зрели­ще, на което човек тихо и безчувствено се „наслаждава“ в уюта на дома си.

Проблемът с военната служба. Що се отнася конкретно до въпроса за военната служба и до участието на христи­яните във войните, то през първите векове от своята ис­тория Църквата заема отрицателна позиция. Тази пози­ция зависела и от непосредствената връзка на войската с официалната езическа религия и с култа към импера­тора. Когато накрая Църквата била призната от държа­вата, християните заели отговорни държавни позиции и упражняването на военни задължения.

През трети век, когато християнството още не било признато като държавна религия, Ориген, като се про­тивопоставя на искането на езичниците християните да бъдат мобилизирани и да не избягват убийствата, пише: „Както жреците на идолите не вземат участие във вой­ните, за да бъдат техните ръце неокървавени и чисти от убийства при принасянето на жертвите, така и христи­яните не участват във войните, те обаче формират осо­бена армия на благочестието чрез молитвите си за дър­жавата и императора“[8]. Обратно, през същия период Тертулиан отбелязва, че християните изпълняват воен­ната си служба заедно с езичниците[9]. Накрая, извест­но е, че още от началото на четвърти век имаме светци воини, както и че във войската на св. Константин Велики има много християни.

Светоотечески възгледи за войната. Въпреки сближава­нето с държавата Църквата не допуснала да се пренебрегне напълно категоричното й противопоставяне на войната и на участието на нейните членове в нея. Това противопоставяне намира израз и във факта, че духовниците не вземат участие във войните. От друга страна, благославянето на вярващите, които са на военна служба и участват във война, става раз­бираемо от положението, в което Църквата се намира, като майка пред някакво голямо зло, което не може да предотвра­ти. Характерно е, че признаването на воинската добродетел и на героизма по време на война не попречило на Църквата едновременно с това да посочи категоричното си противо­поставяне на всякаква проява на насилие. Във връзка с това св. Атанасий Велики пише: „Да се убива не е позволено, но на война да погубиш врага е законно и похвално. Така че едно и също нещо в някакво отношение и време не е позволено, а в друго отношение и при благовремие се оправдава и прощава“[10]. В случая св. Атанасий формулира не пози­цията на Църквата относно убийството по време на война, а мнението на държавата и на гражданите. Затова той използ­ва термина ,,έννομον“ (‘законно’), а не термина ,,χριστιανικόν“ (‘християнско’) или някакъв друг негов синоним[11]. Законното не е непременно и християнско. Накрая, правило 13 на св. Василий Велики гласи, че убийствата, които стават по време на война, не се смятат за убийства. Едновременно с това обаче правилото налага тригодишно въздържание от св. Причастие на тези, които убиват по време на война[12].

Воини и мъченици. Тясното сътрудничество на Църквата с държавата притъпява категоричното й противопоставяне на войната, но едновременно с това чрез миротворческия си дух тя оказва влияние върху държавата. От друга страна, сътрудничеството между Църквата и държавата не премах­ва границата между тях, нито пък принуждава Църквата да изостави принципите си. Когато византийският импе­ратор Никифор Фока (963-969) иска от Църквата да при­знае като мъченици войниците, които загиват във войните, искането му не е прието. Аргументът, с който патриархът и неговото обкръжение отхвърлят искането на императора, е следният: „Как може да се смятат за мъченици или за рав­ни на мъчениците тези, които убиват или биват убивани във войните, в същото време, когато божествените канони ги подлагат на епитимия и ги отлъчват за срок от три годи­ни от приемане на св. Причастие?“[13].

Осъждане и търпимост. В общи линии може да се каже, че като обхваща всички равнища на човешкия жи­вот, Църквата следва по-гъвкава тактика. Докато на равнището на личните взаимоотношения тя осъжда наси­лието и убийството безусловно и категорично, то на ин­ституционално равнище запазва диалектична позиция. От една страна, Църквата осъжда войната и насилието, но, от друга, проявява снизхождение към всички, които участват във войни, борейки се за общото благо. Очевидно е, че тези войни се отнасят не към завоевателните, а към обранителните войни. Ако в миналото обаче се твърди, че въпреки противното и ужасяващото си лице войната – повече или по-малко – служи на общото благо, днес това изглежда по-скоро невъзможно.

Перспективата на мира. В известното си изследване „Към вечния мир“ (Zum ewigen Frieden) И. Кант твърди, че този мир между държавите не е утопичен, а по принцип е възможен. Той предлага конкретни начини за неговото осъществяване и подчертава нравствения дълг на всич­ки хора да се трудят за постигането на тази цел. Накрая, раждането на социологията е свързано с оптимистични за премахването на войната теории. Тогава се смятало, че индустриалното развитие ще премахне войната[14], но в историята нещата се развили по различен начин. По-специално съвременната технология поддържа война­та и дори я прави по-страшна, защото поставя в нейна служба огромни средства и невъобразими сили за уни­щожение. От друга страна, за да се види безумието на войната, са достатъчни само екологичните замърсява­ния и катастрофи с неограничените им последици върху здравето и живота на хората.

Нуждата от мир. Ако човекът днес иска да просъ­ществува, за него мирът е единственият избор. За раз­лика от предходни епохи, когато навярно е можело да се твърди, че войната е последното средство за разре­шаването на спорове между държави, днес войната е пълно безумие. Трета световна война може да означава само всеобща катастрофа, което я прави логически не­възможна или абсурдна. Логически невъзможното или абсурдното обаче не е невъзможно, нито пък може да се изключи. От друга страна, за това говорят и последни­те войни. По тази причина днес има особена нужда от бдителност за запазване на световния мир и за осуетя­ване на войната.

Заплахата от война. Мирът обаче се поддържа не толкова чрез усилието за непосредствено избягване на войната, колкото чрез грижата за премахване на причи­ните, които водят до нея. Несправедливостта, насилието, потисничеството, експлоатацията, бедността, потъпква­нето на човешките права, желанието за по-голяма власт и насилствено налагане са фактори, които подхранват и подготвят във времето противопоставяния и военни конфликти. Когато тези явления се изострят, нарастват заплахите от война, а възможностите за избягването й намаляват. От друга страна, естествено е подготовката за война и постоянно увеличаващ и модернизиращ се военен арсенал в някакъв момент да доведе до война. Историята и до днес потвърждава това.

Лукавата воля. В разговор между монаси един от тях запитал събеседника си: „Не мога да разбера защо Господ не дава на света мир, ако за това Го моли макар и само един човек?“ А другият отговорил: „А как е възмо­жен пълен мир на земята, ако остане макар и един човек със зла воля?“[15]. В света все още има хора с такава воля и това обстоятелство води съзнателния християнин до ис­тинска безизходица.

Безизходицата. Участието на християнина във всяка една война влиза в явно противоречие с неговата вяра. Престъпна е обаче и търпимостта към несправедливостта, която се извършва във вреда на невинни хора. Накрая се вижда, че в този свят човекът не може да води автентичен християнски живот (напълно – б.р.). Затова единственото, което христия­нинът може да направи, е да умре, или по-точно да умира непрекъснато по християнски, както прави това св. апос­тол Павел[16]. Много хора, които осъзнават тази истина, на­пускат света, като „умират“ за него, преди да достигнат до края на живота си, или остават в света, като виждат безиз­ходицата в него и непрестанно се молят да имат „христи­янски свършек на живота“ си[17].

Промяна в понятието за война. Лукавата воля може да предизвика големи катастрофи. Чрез възможностите, които съществуват в нашата епоха, и по-специално чрез съвременната военна технология, чрез средствата за ма­сово унищожение, но и чрез средствата за масова дезин­формация нещата все повече се усложняват и на преден план се появява тероризмът. След терористичната атака на 11.09.2001 г. в Ню Йорк настъпи значителна промяна в самото понятие за война, което в действителност отменя класическото разбиране за войната. Едновременно с това тероризмът се представя като най-голямото зло, за чието унищожаване се търси военната мобилизация на всички държави, които не искат да бъдат определени като под­дръжници на тероризма[18], а и се води „превантивна вой­на“. Ако войната обаче може да се изтълкува от мнозина като крайно средство на политиката, то превантивната война остава непонятна.

Преодоляването на тероризма. Реалното преодоля­ване на тероризма обаче става не чрез посочването на някаква друга форма на терор, а чрез премахването на причините, които го подхранват. Както беше подчерта­но, ако искаме да ограничим тероризма, има един лесен начин, който никога не се споменава, и това е да спрем да участваме в него[19].

От християнска гледна точка обаче нещата не спи­рат дотук. Не е достатъчно само човек да не участва във войната или в тероризма – той трябва да се грижи и за справедливостта и мира. Разбира се, преди всичко хрис­тиянинът не трябва да върши несправедливи дела и без­плодно да отмъщава, защото това води до увеличаване на злото. По тази причина първото нещо, което е необ­ходимо за преодоляването на войната и на тероризма, е самокритиката и насърчаването на справедливостта и мира. Доколкото тези неща, както и всички добри или лоши неща, не могат да се извършат безлично, а само от конкретни личности, то и самокритиката и грижата за справедливостта и мира се налагат като задължения за всеки един поотделно и за всички заедно.

Причина за войните. В своите „Мисли“ Паскал отбе­лязва: „Моето, твоето… Ето началото и образа на завладя­ването на цялата земя“[20]. Свети Йоан Златоуст определя разликата между моето и твоето като „нещо безчувстве­но“, което разделя човеците[21]. В крайна сметка от това „безчувствено нещо“ започват всички студени и горещи войни, всички претенции и узурпирания на земята. И кол­кото тази узурпация е по-голяма, толкова повече тя има тенденцията да се разпростира върху целия свят, толкова по-малко човечност има в себе си, толкова повече нейната човечност изчезва.

Несъмнено в тези случаи лидерите имат по-голяма отговорност, защото влияят и до голяма степен насочват общественото мнение. Над тях обаче съществуват множес­тво безлични фактори, организирани по икономически и по други интереси и диктуващи политическите програми. Въпреки това всеки един член на обществото не прес­тава да бъде отговорен за всичко, което става в колективен аспект, особено като се има предвид, че чрез позицията си лидерите обикновено искат да бъдат изразители на об­щественото мнение, за което се опитват да се осведомят чрез различните обществени проучвания.

Из „Християнска етика“, том II, стр. 389-399. Със съкращения

[1] За повече вж.: Bouthoul, G. Ό πόλεμος. Αθήναι, 1966, σ. 29; Γιούλτση, Β. Γενική Κοινωνιολογία. Θεσσαλονίκη, 1997, σ. 475.

[2] Вж. Bouthoul, G. Histoire de la sociologie. Paris, 1967, p. 125.

[3] Вж. Bouthoul, G. Ό πόλεμος, σ. 12.

[4] „…той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло“ (Рим. 13:4).

[5] Вж. Св. Амвросий Медиолански. За задълженията на свещено­служителите, 1, 36, 178. – PL 16, 81С.

[6] Вж. Бл. Августин, еп. Ипонски. За Божия град, 4,15. – PL 41, 124.

[7] Вж. Софроний, архим. Ще видим Бога както си е, с. 139.

[8] Ориген. Срещу Целз, 8, 73.

[9] Вж. Тертулиан. Апологетик, 42. – PL 1, 556.

[10] Св. Атанасий Велики. Писмо до Амун. – PG 26, 1173В.

[11] Вж. ‘Ηλιουπόλεως Γενναδίου, Μητροπ. Πόλεμοι, κοινωνία, Χριστιανι­σμός και ό μεταπολεμικός κόσμος της ειρήνης. Ίσταμπούλ, 1945, σ. 121.

[12] „Убийството на война нашите отци не са считали за убийство, оп­равдавайки, както ми се струва, защитниците на целомъдрието и благочестието. Все пак ще е добре да ги посъветваме, като имащи нечисти ръце, три години да се въздържат единствено от приобще­ние [към светите тайни]“ (Св. Василий Велики. Правило 13). Срв. Αντωνιάδου, В. Έγχειρίδιον κατά Χριστόν Ηθικής. Τόμ. Β’. Κων­σταντινούπολις, 1927, 137-138.

[13] Ζωναρά, Ίω. Επιτομή ιστοριών, 26, 25, 22-23: „Как онези, които са убивали на война и са били убити, могат да се приемат от някои за мьченици или равностойни на мъчениците, след като божествени­те канони ги подвеждат под епитимия, лишавайки ги от трепетно­то и свещено Причастие?“

[14] По-подробно вж.: Bouthoul, G. Ό πόλεμος, σ. 20.

[15] Вж. Софроний, архим. Свети Силуан Атонски, с. 229.

[16] „Всеки ден умирам“ (1 Кор. 15:31). Вж. Софроний, архим. Ще ви­дим Бога както си е, с. 95.

[17] Просителна ектения.

[18] В обръщение към всички държави в света американският прези­дент заяви: „Ако наистина в сърцата си нямате ценностите, които ние считаме за най-важни, тогава и вие сте в нашия списък под наб­людение“ (Καθημερινή, 10 Φεβρ. 2002, σ. 22).

[19] Вж. Τσόμσκι, Ν. ΌμιΛία προς φοιτητές του Μ. I. Τ. – Χριστιανική, № 625, σ. 2.

[20] Pascal, Вl. Pensees, 295.

[21] Вж. Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Деяния на светите апостоли, 7, 2. – PG 60, 66.