Вяра и наука, Лични

Демитологизация на света*

Автор: Атанас Ваташки

Твърде елементарна е представата за развитието на науката, според която е достатъчен единствено остър и проницателен ум. Това развитие е комбинация от много фактори, от които най-важният е да е налице подходяща среда, в която науката да израсте. Ако средата е дружелюбна, и науката ще получи развитие. Ако е обратното, то науката ще бъде спъвана[1]. Християнска Европа е мястото, където същинската наука получава своя реален начален старт. В тази връзка ще разгледаме определени пунктове на християнското учение, които благоприятстват научното познание. Преди всичко обаче трябва да кажем нещо за основният извор на християнското учение – Свещеното Писание.
Библията е книга на спасението. Основната цел на Библията е религиозна, да посочи великите Божии дела в историята и да насочи към основната цел на човешкия живот – спасението. Библията не е научна книга. Не е учебник по биология, химия, физика, астрономия. В Библията има учение за космоса, но тази космология се разглежда преди всичко в теологичен, а не в научен аспект. Затова е прав дякон Андрей Кураев когато казва, че липсата на детайлна космология в Писанието дава свобода на учените в научното изследване[2]. Определени части от Библията, най-вече в книга Битие, се явяват теологично-апологетична реакция, която на езика на мита в неговия най-добър смисъл, повежда борба на разпространени в тогавашния свят космологични възгледи[3]. Въпреки тази му контекстуализация той може да се разбира като богословска реакция срещу всяка една религиозна космология, независимо от нейната датировка, която се опитва да скрие истината за Бога, света и човека.

Познаваемост и ценност на творението

Развитието на научното познание определено е обусловено от религиозния мироглед на човека. За индуизма целият видим свят е майя, привидност, илюзия. Тя има за цел да скрива безличния абсолют Брахман. На човекът му остава единствено чрез йога да се откаже от тази привидност на видимия свят, за да се слее с този безличен абсолют и да се деперсонифицира. Напротив, за християнина светът е реалност и съществува реално. Той няма за цел да скрива абсолюта, а да свидетелства за Бога (срв. Римл. 1:20). Точно защото светът е реален, а не някаква маска, която трябва да се махне, той би могъл да бъде предмет на изследване. В манихейството, учение от III в., имаме ярко изразен дуализъм между царство на светлината и царство на мрака, между духовното и материалното. С царството на светлината се свързва духовната реалност, а видимият свят, материята, се свързва с  царството на мрака, с тъмнината и злото. Спасението се свързва с освобождаването от оковите на материята и връщане в нематериалното царство на светлината[4]. Няма как в такава среда да се развие наука, защото нейния обект на изследване – видимият свят, се счита за зло и следователно в такава среда самата наука би се разбирала като нещо зло. От друга страна видимият свят за християнина е ценност. Свещеното Писание на християните изразява тази истина като посочва отношението на самия Бог към творението: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). По думите на св. Йоан Дамаскин: „Аз изповядвам, че ма­терията е творение Божие и че тя е прекрасна… Аз не се покланям на материята, но се по­кланям на Създателя на материята, Който е станал материа­лен заради мен… и посредством материята е извършил моето спасение“[5]. В християнската представа има само един Бог и Той е Любов. Той твори света от своята любов и благост[6] и поставя човека в него да се грижи и да го облагородява. Светът и човекът са творения на Божията любов, на Бог, Който е любов (срв. 1 Йоан 4:8) и ние трябва да се отнасяме с любов към света – ето това благоприятства научното познание. Не е задължително, но е много по-естествено да изследваш нещо, което обичаш!

Сътворението от нищо

Според това библейско учение (срв. Битие 1:1, 2 Мак. 7:28, Евр. 11:3) Вселената не е вечно съществуваща, не е оформена от материя, която е съвечна на Бога, но има свое начало във времето, за разлика от безначалния Бог, Който е причината за съществуването на видимия свят[7]. „В начало Бог сътвори небето и земята” (Битие 1:1). Използваната дума в еврейския текст за „сътвори” е бара. Проф. Боян Пиперов обяснява значението и особеностите й по следния начин: „1). употребява се само по отношение на Божия дейност; 2). резултатът от тази дейност е нещо чудно, необикновено, ново, небивало… 3). Този глагол никъде не се употребява с т.н. в еврейската граматика винителен падеж на материята (acc. materiae, т.е. правя нещо от нещо)“[8]. Сътворението ex nihilo[9] е отговор на езическата необходимост. В древногръцката философия не може да говорим за сътворение в истинския смисъл на думата. За Платон материята съществува предвечно и тя просто е оформена от Демиург (майстор)[10]. Материята не е резултат на творчество, а израз на неумолима необходимост. Въпреки, че за Платон материята е безлична, учението за вечната материя всъщност я превръща в божествена, доколкото нетварността е божествена характеристика. За гностицизма, светът е еманация на божествената същност, тоест някаква материална изява на Бога. Във вавилонския мит за сътворението Енума Елиш[11] пък божествеността на света е още по-категорично засвидетелствана. В него богинята Тиамат ( олицетворяваща соленоводния океан) и бог Апсу (олицетворяващ сладководния океан) са брачни партньори, от които се раждат други богове. Последните впоследствие убиват Апсу, Тиамат повежда война срещу убийците на съпруга си, но е убита от Мардук, главният от потомците й богове. От трупа на Тиамат, който бил разсечен на две, Мардук с едната половина създал небето, а с другата земята. Така в Енума Елиш космосът се явява продукт на вражда между боговете и същевременно самият той е божествен. Сътворението от нищо е християнския отговор на тази груба митология, която смесва Бога и света. Сътворението от нищо води до създаването на нещо, което произхожда от Бога, но не е Бог, има начало във времето и притежава различна природа от тази на Бога[12]. Учението за сътворението от нищо отстранява всякаква необходимост, с която Бог трябва да се съобразява. Светът е могъл и да не съществува, а сътворението е действие на Божествената воля и любов[13].  В този смисъл може да се каже, че Бог е най-великият учен. Той, за разлика от нас, хората, твори не от първична материя, а от нищо. Няма нещо, което извън Него да обуславя Неговото желание да сътвори света. Един вечносъществуващ свят се противопоставя на духа на науката, която търси причинно-следствените връзки в материалния свят.

Сътворен или обожествен свят

В съвременния свят монотеизмът е преобладаващ светоглед. Древният свят обаче в никакъв случай не е бил така хомогенен в религиозно отношение. Всяка държава или културно пространство е имало своите си божества като почти ненарушимо господство е притежавал политеизмът, тоест вярата не в един, а в много богове. Този политеизъм често се е преплитал с пантеизма – твърдението, според което боговете са част от света или се идентифицират с него. За цялата трихилядна история на древен Египет се знае, че египтяните са имали около 1500 божества[14]!  Това е доста по-малка цифра от шумерските божества, които, според шумерски текстове достигат ок. 3600[15]! В общи линии в древния свят зад всеки природен обект стоял някакъв бог[16]. Слънцето Луната и звездите, които в библейското сътворение са неодушевени природни тела, поставени в служба на хората (срв. Битие 1:14-18), за езичниците са били възприемани като божества[17]. От този политеизъм следва, че зад всяко природно тяло или стихия се крие някакъв бог, а с него и някаква воля. Този сбор от различни воли, както правилно отбелязва дякон Андрей Кураев, води до невъзможност зад тях да се открие някакъв единен и разбираем принцип на устройството на света[18]. Обективният резултат е, че страхопочитанието, което е към бога, се отнася към природата. Тя се изпълва с божества, духове и демони. В този смисъл тя не е и не може да е нещо, което е обект на изследване, наука, а нещо, което трябва да предизвиква мълчание, страхопочитание и трябва да е обект на поклонение. Както проницателно отбелязва о. Павел Флоренски „ Науката, която е възможна при това, е формалната наука: геометрия, отчасти астрономия и т.н. Но реална наука не е възможна, защото как може да се изучава хаосът, пък и кой би дръзнал да го прониже с изпитателен поглед? Смелостта на човека дразни и безпокои демоните, те не се доверяват на неговата любознателност и не обичат, когато той се опитва да разбули онова, което те са скрили от погледа му”[19]. За да се развие научното познание Вселената трябва да е разбираема, а това не може да се постигне в подобна среда.
Обратно, за християните светът е творение на Бога. Той не е еманация на Божествената същност, а резултат от волята на Троичния Бог. Светът не е вечносъществуващ, а е сътворен от нищо. Бог поддържа света, но не се явява неговата душа. Той присъства в света посредством своите Божествени енергии, но не е самия свят, а неговия Творец. Християнският монотеизъм придава на света хармония, ред, разумност, което са предпоставки за развитието на научното познание[20]. Християнското разбиране за сътворението на света като акт на волята Божия означава, че светът не е бог, че природните тела не са богове[21], а оттам и води до демитологизация на света, правейки го познаваем за разума[22]. Светът е съзнателно, целенасочено сътворен, а не е плод на капризите на този или онзи бог или продукт на някакъв космически сблъсък (както в манихейството). Така Божията трансцендентност на света, различаването на света и Бога от една страна, и библейският монотеизъм от друга, довеждат до освобождаване на света  от „насилието на безкрайното множество дребни демонични диктатури“[23] и създават условия за обективно научно изследване – „първо, за експерименти и второ, въобще за предположения на мисълта“[24].
Пресилено би било да говорим, че Християнството създава науката. Но с твърдо убеждение можем да кажем, че то създава необходимите условия, в които са положени основите на науката и без него тя просто нямаше да получи същото развитие[25].


* Статията е част от магистърската ми теза „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“.

[1] Едно добро изследване на връзката между религията и научното развитие от православен автор може да се види в: Кураев, Андрей. Традиция, догмат, обряд. София, 1996, с. 292 – 328.

[2] Срв. Кураев, А. Пак там, с. 301.

[3] Което ще разгледам по-подробно в III глава.

[4] Срв. Алфеев, Иларион. Тайнството на вярата. София, 2014, с. 75.

[5] Цит. по: Алфеев, И. Тайнството на вярата, с. 94. Въплъщението като приемане на човешка плът, на човешка природа от Бога, е и всъщност въздигане на материята, на обявяването й за достойна за Бога.

[6] По думите на св. Йоан Дамаскин: „Тъй като благият и преблаг Бог не се задоволил със съзерцаване на Себе Си, но поради преголямата Си благост благоволил да произлезе нещо, ползващо се от благодеянията Му и участващо в благостта Му,  то Той дава битие и създава всичко – както видимото, така и невидимото. (Точно изложение на православната вяра, II, 2). Вж. и Пено, Здравко. Основи на православната вяра (Катихизис). Велико Търново, 2008, с. 83.

[7] Срв. Василий Велики. Шестоднев, I, 1; I. 2; I, 3; I, 7.

[8] Пиперов, Боян. Тълкуване на книгата Битие. София, 1973, с. 23.

[9] Както обяснява Джордж Кронк: „В езическите религии космосът се описва или като вечен и следователно несътворен, или като „сътворен” от божествата от някаква първично съществувала материя”. С други думи, ако езическите религии говорят за сътворение”, въобще, те представят боговете като божествени скулптори, оформили света от определени материали (например, земя, въздух, огън, вода), които са съ-съществували със самите богове вечно. И така боговете „творят” не от нищо, а от нещо, като хората”(Кронк, Джордж. Посланието на Библията. София, 2007, с. 30).

[10] Срв. Зенковски, Василий. Основи на християнската философия. В. Търново, 2000, с. 110.

[11] Превод на Енума Елиш заедно с коментар може да се прочете в: Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света. / ГСУ, т. XXVI, 1949, с. 1-28.

[12] Срв. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, I, 13.

[13] Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 91.

[14] Срв. Ancient Egyptian Gods and Goddesses

[15] Срв. Soden, Wolfram. The Ancient Orient. An introduction to the study of the Ancient Near East. Grand Rapids, Michigan, 1994, p. 175. Соден смята, че бройката е преувеличена, но фактът, че шумерите така твърдят за собствената си религия, остава.

[16] Срв. Такстън, Чарлс, Пиърси, Нанси. Душата на науката. София, 2001, с. 20-21.

[17] Андрей Кураев пише: „Необходимо било средновековието, което аскетически свеждало света към Библията, за да лиши звездите от сакрален статус, за да започне да се говори за звездите като за камъни, без риск от разплатата на възмутените жреци” (Традиция, догмат, обряд, с. 298). Тропарът на Рождество Христово пък посочва: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата,  и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе!“ Тоест в тропара се посочва, че Христовото раждане е средство за демистификация на звездите. От обект на поклонение, от божества, те се превръщат в нещо, което води до Бога (да си припомним, че по звезда  се ориентират източните мъдреци, които посещават Господ след Неговото раждане), но не е бог.

[18] Кураев, А. Традиция, догмат, обряд, с. 295.

[19] Флоренски, Павел. Стълб и крепило на Истината: Опит за православна теодицея в дванайсет писма. София, 2013, с. 230. Смятам, че си заслужава да бъде приведен още един, пространен цитат от о. Павел: „Това отношение към творението е станало мислимо едва след като хората са видели в творението не просто обвивка на демоните, не някаква еманация на Божеството или Негово призрачно явяване, подобно на явяването на дъгата във водните пръски, а само-стойно, само-законно, само-отговорно творение Божие, обикнато от Бога и способно да отговаря на любовта Му. Напротив, всички други разбирания, възвисяващи на думи творението, на дело го превръщат в едно нищо: неговата самостоятелност, неговото собствено битие и следователно неговата свободна самоопределимост се оказват празна привидност. Творението като такова е нищо, реални са само демоните или „субстанцията”, която стои в основата на това нищо и която е неведома и неумолима; но и демоните, и субстанцията не притежават вътрешната себеобоснованост на троичната любов, те не са безусловни и следователно също са привидни. Вяско светоусещане извн християнството е в най-дълбоката си същност и акосмично, и атеистично: за него няма нито Бог, нито свят” (Стълб и крепило на Истината… с. 239-240).

[20] Срв. Флоренски, П. Стълб и крепило на Истината… с. 231-235.

[21] В мисълта на св. Григорий Богослов заради християнството на творението не се отдава вече божествено поклонение. По думите му: „Сега вече не властват алчните лъжливи демони; творението не бива оскърбявано с поклонение, въздавано му вместо Бога… Сега дъбът вече не говори, триножникът не пророкува… Касталският извор отново замлъкна и мълчи, водата му предизвиква не дар на пророчество, а смях. Аполон отново стана безгласна статуя, Дафна – дърво оплаквано в басня…” (Св. Григорий Богослов. Творения, том 1, Света Гора, Атон, 2009, Слово V (Второ слово против Юлиан),  с. 199-200). Вж. също: св. Григорий Богослов. Творения, том 3, Света Гора, Атон, 2010. До Немесий, с. 408.

[22] Срв. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд, с. 296.

[23] Кураев, А. Пак там, с. 295.

[24] Кураев, А. Пак там, с. 296.

[25] Срв. Кураев, А. Пак там, с. 315.

Advertisements

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 29 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d bloggers like this: