Вяра и наука, Лични

Римокатолическата църква и учените – Джордано Бруно (II част)*

Автор: Атанас Ваташки

Към първа част

Джордано Бруно (1548-1600)

“Има един Дух във всички неща и нито едно тяло не е толкова малко, че да не съдържа част от Божествената субстанция, която го одушевява“[1]

Изгарянето на кладата на Джордано Бруно[2] е събитието, което като че ли се дава най-често за пример за враждебността на отношенията между вярата и науката. „Ученият Бруно, задето казал, че Слънцето, а не Земята, е център на Вселената, бил изгорен от врага на науката – Църквата“. „Той бил мъченик на науката”. Само че нещата въобще не стоят така. Джордано Бруно няма как да е бил „мъченик на науката”, след като въобще не е бил учен. Няма нито едно научно откритие, което да се свързва с неговото име. Наистина той е защитавал хелиоцентричната система в частта й, че Земята се върти около Слънцето, а не Слънцето около Земята, но не заради хелиоцентризма е изгорен на кладата[3]. Всъщност хелиоцентризмът през 1600 г., когато е изгорен Бруно, все още не е осъден като ерес (това става през 1616 г.) и няма как Бруно да е обвинен в нещо, което не се счита за заслужаващо обвинение. Също така, тъй като Бруно е вярвал в безкрайността на Вселената, е безпредметно да се твърди, че той е бил последователен коперниканец – една Вселена, която е безкрайна, разбира се, не може да се твърди, че има център. Още по-малко пък е обосновано да се твърди, че той е бил враждебен на религията. Бруно е изгорен не поради занимания с наука, нито поради някакъв атеизъм, а защото е имал своя си вяра, различна от римокатолическата. Ако може да бъде определен като „мъченик”, той е мъченик на свободното слово, или по-скоро от многото такива мъченици за неговото време.

Животът на Джордано Бруно, въпреки отклоненията му от римската догматика, е бил живот на човек, свързван с Римската църква. Джордано всъщност е неговото монашеско име. Истинското му име е Филипо Бруно. Роден е през 1548 г. в гр. Нола, близо до Неапол. В младежките си години е обучаван в Августинския манастир в Неапол. На 17 години постъпва в Доминиканския орден в манастира Сан Доменико Маджоре в Неапол, където всъщност получава името Джордано. Студент е и в Доминиканската академия в Неапол, а през 1572 г. е ръкоположен за свещеник. Свързаността му с църквата обаче не го правела автоматично ортодоксален в неговите вярвания. По собственото му признание, срещу него два пъти били водени процедури за това, че отхвърлял изображенията на светци, а задържал само разпятието и че препоръчвал на послушници да четат противоречива четива. По-сериозно от това обаче е защитата му на арианската ерес и притежаването на обявени за забранени творби на Еразъм, анотирани от Бруно, скрити в манастирската тоалетна. Неговите възгледи, макар еретически или дори именно, защото са еретически, свидетелстват за един интерес към религията. Когато Джордано Бруно разбира, че срещу него е подготвен обвинителен акт, побягва, временно захвърляйки расото. След като преминава през различни италиански градове, отива в Падуа, където среща братя доминиканци, които го убеждават отново да облече расото. През 1579 Бруно пристига в калвинистка Женева. Тук той отново хвърля расото. Знае се, че е слушал калвинистки проповеди, може би е проявявал интерес към калвинизма, но не го приема. Изглежда е изпитвал неприязън към липсата на свобода в Женева (която и, заради несъгласие с местния преподавател по философия, му донася затвор) и към неглижирането на ролята на добрите дела в калвинизма – впрочем това е един момент, който трябва да се отнесе към факта, че е закърмен с католицизма. На следващата година Бруно вече е във Франция, Тулуза, където е избран от студентите да преподава философия и получава титлата „доктор на Римското богословие”. Вероятно по това време се е опитал да се върне към римокатолицизма, но му е било отказано опрощение от йезуитския свещеник, към който се е обърнал. През 1581 г. се премества в Париж, където чете лекции за Божиите атрибути по Тома Аквински. Там става известен със своята изумителна памет, която в някаква степен  се базира на неговите изследвания по мнемоника (изкуство и техника на запаметяване). Той дори издава книга за запаметяването, посветена на френския крал, което му осигурява преподавателско място и заплата. През 1853 заминава за Англия, където стои две години. Тук издава някои от най-важните си творби, включително космологически трактати. Самият Бруно, докато бил в Англия, твърдял, че е първият, който говори, че Вселената е безкрайна (макар, че всъщност не е бил първият[4]) – за разлика от Коперник, който не приемал тази теза. Аргументацията на Бруно за безкрайността на Вселената била не научна, а философска, не атеистична, а свидетелстваща за вяра в Бога, като тази аргументация била съчетана и с вяра в Божията безкрайност: „Доколкото Бог е безкрайна енергия, Бог е безкрайност и Той може да се реализира по достоен начин, само ако създаде безкраен свят. Недостойно е да мислим за Бога, че Той, Безграничния Бог, е създал ограничена Вселена“[5].

През 1586 г. Бруно заминал за Германия. През 1591 г., докато бил във Франкфурт, получил покана за Венеция от Патриций Джовани Мочениго ,който искал да бъде инструктиран за изкуството на паметта. Отделно Бруно разбрал за свободно място по математика в университета в Падуа, което искал да заеме. Идвайки в Италия, Бруно не могъл да заеме мястото, което впоследствие било дадено на Галилей. Вероятно заради това приел поканата на Мочениго. Около два месеца той работил като преподавател в къщата на Мочениго и след това обявил, че иска да напусне Венеция. Мочениго обаче не бил съгласен. Той бил недоволен от обучението, което получил. Смятал, че Бруно не го е научил на всичко, което знае и го заплашвал с Инквизицията, ако не го направи. В крайна сметка между тях двамата не се постига съгласие и  Бруно е предаден на Венецианската Инквизиция през 1952 г. Срещу Бруно са образувани обвинения в богохулство и ерес, базирани на обвинението на Мочениго. Римската Инквизиция впоследствие иска изпращането му в Рим, което и става през февруари, 1593 г. Арестът на Бруно е продължил 7 години в Рим и 1 във Венеция, общо 8 години. Това забавяне изглежда доста странно в сравнение с делото срещу Галилей например, което продължава общо 4 месеца. Отговорът е, изглежда, че инквизиторите не са искали да осъдят Бруно, а са гледали да му дадат време да се покае. За това свидетелства и Гаспар Шоп, обърнал се към римокатолицизма протестант, под влиянието на папа Климент VIII. Гаспар е бил съвременник на Бруно. В едно писмо до свой приятел, той пише, че между 1598-1599 г. мнозина известни теолози са се опитвали да убедят Бруно да се откаже от погрешните си възгледи, което той обещавал, че ще направи, но пак почвал да ги защитава, и пак молил за срок, за да се отрече от тях. През 1599 г. кардинал Белармино изнася пред Инквизицията осем еретични положения срещу Бруно, извлечени от творбите му. Впоследствие Инквизицията добавя още три към осемте и те са изпратени на Бруно, като му е предложено да се отрече от еретичните си възгледите, ако не – да му се дадат 40 дни да помисли. Но той отказал. На 21 декември 1599 г. пак му е било предложено да се откаже и той пак не се съгласил. Самият Бруно не се считал за еретик. Той казвал: „”Аз не съм казвал нищо еретично; моето учение не е предадено вярно от служителите на инквизицията“[6]. През 1600 г. в крайна сметка Джордано Бруно бил низвергнат от свещенство, отлъчен от Римската църква и предаден на светските власти, които трябвало да изпълнят в присъдата. Дори и след присъдата обаче, докато Бруно бил в тъмницата, очаквайки нейното изпълнение, му бил даден срок от няколко дена да си помисли и да се отрече от възгледите си, което обаче не се случило и на 17 февруари смъртната присъда била изпълнена.

Животът на Бруно е бил живот на човек, поел по пътя на едно религиозно странстване, примесено със измислянето на негова собствена „философия“. Приемането на хелиоцентризма от него има само второстепенно значение за неговите възгледи. Още пред Венецианската инквизиция, Бруно е твърдял, че тезите му са не религиозни, а философски (да си припомним за учението за разделението между философия и теология при Тома Аквински), а в религиозно отношение твърдял, че е верен на католицизма. Реално погледнато „католицизмът“, който той изповядвал е бил нещо като основа, върху която той наслоявал своите вярвания, повлияни от арианството и пантеизма. Все пак може да се каже, че Бруно не е бил последователен пантеист. Той едновременно свързва Бога с Вселената, но и различава двете. Смятал е, че съществува всеобщо провидение или съзнание, което се проявява не само „във”, но и „над”, извън Вселената. И като част от Вселената и по някакъв различен от това начин, който е недостъпен за хората[7].

Бруно е бил осъден за своята ерес през 1600 г. Коперниканството, както споменахме по-горе, е осъдено през 1616 г. – 16 г. след осъждането на Бруно и около 70 след смъртта на Коперник. Последният приживе по никакъв начин не е бил обект на преследване от Инквизицията. Няма как Инквизицията да е осъдила Бруно за нещо, което официално все още не се е считало за погрешно учение. Това показват и съдебните актове от процеса, които са запазени. В тях се вижда, че обвиненията са касаели учението за Божието Триединство, за Божествеността на Иисус Христос, вяра в прераждането в животни, учение за безкрайност на Вселената, множественост на световете. Очевидно нито едно от тези твърдения не би могло да се приеме за научно и никъде в актовете не присъства обвинение в хелиоцентризъм.

Разбира се, казаното дотук по никакъв начин, и на йота не оправдава Римокатолическата църква в осъждането му на смърт. Но също така считам за погрешно този епизод от историята да се представя като сблъсък между религията и науката, вместо като религиозно-философски проблем в рамките на римокатолицизма.



* Статията е част от магистърската ми теза „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“.

[1] Цит. по: 50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006, с. 98.

[2] Сред източници за живота му, които ползвам, са: Антоновски, Ю. Джордано Бруно. Животът и научно-философската му деятелност. Варна, 1901; Кесяков, С. Джордано Бруно (Италиянски философ): живот, учение и списания на тоя философ. Пловдив, 1901 г; Giovanni Aquilecchia. Giordano Bruno. https://www.britannica.com/biography/Giordano-Bruno

[3] За едно кратко, но информативно четиво по въпроса за истинските причини за изгарянето му на кладата, вж. статията на Владимир Легойда „Защо са изгорили Джордано Бруно“: http://dveri.bg/9h93y

[4] Първият бил английският учен Томас Дигес, 8 години преди Бруно.

[5] Цит. по: Дякон Андрей Кураев. Християнство и наука  – Коперник, Бруно, Галилей: http://iztoknazapad.com/?page_id=4259.

[6] Цит. по: Антоновски, Ю. Джордано Бруно… с. 78.

[7] Джордано Бруно казва: „Във вселената има всеобщо провидение, благодарение на което всичко живо расте, движи се и се усъвършенствува. Туй провидение или съзнание аз разбирам в двоен смисъл: по същия начин, както се проявява душата в тялото, т.е. едновременно в цялото тяло и във всяка негова част; тази форма на провидението аз наричам природа, сянка или отражение на божеството; но съзнанието се проявява във вселената и над вселената и в друга форма: не като част, не като душа, ами по друг някакъв начин, който е недостъпен за нас” (Цит. по: Антоновски, Ю. Пос. съч., с. 68. Заб.: цитатът е осъвременен според съвременния правопис).

 

Advertisements

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Join 29 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d bloggers like this: