Вяра, суеверие, неверие, Лични

Възможно ли е да се докаже Божието съществуване*

На пръв поглед този въпрос излиза извън обхвата на нашата тема, но това е така само „на пръв поглед“. Той е основен гносиологичен въпрос за богословието и разглеждането му би могло да ни помогне да разграничим още по-ясно областите на тварното и нетварното, както и да представим още перспективи относно познанието в православен контекст.

За схоластическата теология е характерна тенденцията да се твърди, че разумът е способен да докаже Божието съществуване, изхождайки от следите на Бога в природата или човека[1]. Същото по-късно прави и Рене Декарт († 1650), който, с цел да убеди невярващите в Божието съществуване, се стреми (и вярва, че може) да им го докаже единствено чрез естествения разум, по чисто философски път[2]. Тази тенденция, във видоизменен вариант, се пренася и в по-старата българска богословска литература по Християнска апологетика и други дисциплини, където се изброяват няколко „доказателства” за съществуването на Бога като онтологично, космологично, телеологично, нравствено, историческо. И макар че, те не се разбират като абсолютни доказателства, а като аргументи, и само носят наименованието доказателства[3] (по инерция от западната философско-богословска мисъл), дори и така, подобно наименование би могло да продължи да се свързва с погрешните представи, от които произхожда, както и да носи погрешното впечатление, че Бог може да се докаже чрез разума. Защото „да докажеш нещо“ означава да приведеш неопровержими факти за него. Такова знание за Бога обаче не се дава от нас хората, а се получава от Бога, Който не може да бъде доказан, защото Неговото свръхбитие не е в обхвата на човешката логика, която търси аналогии в тварния свят, а в него не съществува нищо като Бога[4]. Бог може да се самоизяви на човека, да свидетелства за Своето присъствие, но това е Божия инициатива, а не резултат от човешка дейност. И въпреки, че не могат да се използват като доказателства, то те продължават да бъдат валидни като аргументи[5]. За предпочитане е да бъде използван терминът „аргументи“, защото последните насочват човека към това, че Бог съществува, без обаче да го правят по неоспорим начин, който да принуждава всички да приемат съществуването Му[6].

Божието съществуващо несъществуване. Като антидот срещу опитите за рационализиране на познанието за Бога може да послужи една тенденция при някои свети отци, които, подчертавайки традиционната разлика в православното богословие между тварно и нетварно, показват абсолютната другост на Бога. Както пише св. Дионисий Псевдо-Ареопагит, Бог е отвъд всяко битие, но причина за битието на всичко, което има битие[7]. Заради разликата между Божието битие и битието на сътворените неща, св. Дионисий си позволява да каже, че Бог „не съществува като нищо от съществуващото“[8] или че „Бог не може да съществува по някакъв начин“[9], тоест Неговият начин на съществуване е напълно различен от начина, по който съществува всичко останало, защото „Той съществува свръхсъщностно“[10], по начин немислим за тварния ум. В същия дух говори и св. Максим Изповедник: „Също така по природа Той съвсем не се нарежда редом с никое от съществуващите неща и поради свръхсъществуването Му по-скоро допуска да се казва като присъщо за Него, че не съществува. … Трябва и двете определения, съществуване и несъществуване , да се разглеждат като правилни относно Него и никое да не превъзхожда другото“[11]. Или св. Йоан Дамаскин: „Защото Той не е нищо от съществуващите неща, не поради това, че изобщо не съществува, а поради това, че превъзхожда всичко съществуващо, превъзхожда дори самото битие“[12]. Така, може да се каже, поне в известен смисъл, че позициите на Православието съвпадат с тези на атеизма по въпроса, че Бог не съществува. Наистина Бог не съществува, не обаче защото Го няма, а защото съществува по различен начин от този, по който съществува човекът и всичко в тварния свят, от който можем да вземем аналогия относно съществуващото. Бог е повече от всяка наша мисловна представа. И ако искаме да сме верни на светите отци, когато говорим за Бога, акцентът трябва да е върху немислимия и непознаваем начин, по който Той съществува (който може да се нарече и несъществуване), а не върху опитите за рационализиране на Неговото съществуване[13].

Бог – очевиден и неочевиден. Дякон Андрей Кураев има една парадоксална на пръв поглед, но всъщност много точна мисъл: „Във всеки случай самото битие на Бога е дотолкова очевидно, че неверието в Него се явява грях; и то е дотолкова неочевидно, че вярата в Него се явява заслуга[14]“.
Прозрението на дякон А. Кураев свидетелства за тази, по човешки погледнато, парадоксалност на Божието битие, което е едновременно очевидно и неочевидно. От една страна Бог е трансцендентен и непостижим, а от друга е близък със Своето творение. Той е различен от всяка човешка представа, знание, ум, логика, от всичко съществуващо. Както отбелязва проф. Калин Янакиев, именно тази различност на Бога прави възможно неверието на атеиста[15]. Според него грешат вярващите, които се опитват да докажат на атеиста, че по необходимост трябва да съществувава един Абсолют, една Първопричина, не защото това е невалидна аргументация, а защото невярващият се съмнява не в необходимостта от съществуването на Абсолютно битие и Причина на всички други причини, а в съществуването на Бога като такъв, какъвто е, какъвто трява да е – съвършено различен от всичко останало[16]. От друга страна, Бог се разкрива чрез заложеното познание за Него в човешката природа[17], чрез сътворения от Него свят, чрез словата на Писанието и присъствието на Неговата благодат в Църквата. Бог става достъпен чрез Откровението, което е Божието себеразкриване пред човека. Откровението е диалог между личности. Бог не е източното безлично „то“, не е и просто Абсолютът, Първопричината, а небесният наш Отец. Според израза на проф. Янакиев, Той е  „безкрайна интимност“ и ако не е престанал да бъде „Друг“, ако не е станал близък на познаващия, по-близък му от собствената му личност, значи този „познаващ“ въобще не е познал Бога[18]. Затова Божието битие е очевидно за онзи, който е влязъл в този диалог, в тази връзка. За онези, които са пред вратата, които не са създали тази връзка или упорито отказват да влязат в нея, Божието битие е неочевидно и далечно[19]. Затова е прав св. Николай Велимирович, когато казва: „Не е правилно, друже да казваш, че няма Бог. По-правилно е да кажеш: “В мене го няма Бог“[20].

Значението на аргументите за съществуването на Бога. Макар че знанието за Бога е вродено в човека и е естествено за него, съобразно е с природата му, някои отстъпват от Бога, след като дяволът посява в тях най-лошата от всички злини – неверието[21]. Писанието определя невярващите като хора, които са безумни, тоест без-умни: „Рече безумец в сърце си: „няма Бог“ (Пс. 13:1). Те са хора, които доброволно отказват да познават. Анализирайки мисълта на св. Григорий Палама, проф. Георги Каприев отбелязва че „За него атеизмът и неразумността , респ. да си атеистичен и неразумен, са ако не направо синоними, то във всеки случай състояния, намиращи се в тясна връзка и взаимна зависимост. Познавателната система на атеиста е непълноценна и ущърбна. Тя не съдържа всички познавателни способности, отредени за човека. Палама изобщо не би се захванал да разгръща каквато и да е аргументация пред един атеист“[22]. Следователно, от фактът, че разумът не може да докаже Бога, не следва, че Божието съществуване не е открито на разума, нито, че позицията на атеиста е по-малко неразумна.

Както вече бе отбелязано, човешките познавателни способности след грехопадението са в паднало състояние. Процесът на оздравяването им (който не е автоматичен и мигновен) от страна на човека е свързан с това той да стане причастен на Бога, да влезе в Църквата. Именно липсата на това възстановяване според нас е причината човешката логика на невярващия да стои „под Слънцето”, да не достига Бога. Равновесието между нейното издигане над тварния свят и установяването й в него, е свързан с равновесието между възприемането на Божията благодат, която ни привлича към Него, и желанието да се противим на Бога, отричайки и отхвърляйки Неговата грижа и напътствие. От тази хармония, която се ражда и постига в човека, зависи дали той ще се вслуша в Божия глас или ще Го отхвърли.

Писанието ни казва, че творението свидетелства чрез самото си съществуване за своя Творец, Който го е привел в това съществуване, и в ред. Сътвореното не може да възникне от само себе си, нито да бъде въведено в ред от сляпата случайност[23]. Светите отци особено подчертават хармоничността на творението, което ни дава възможност от него да насочим своя ум към Бога, Неговия Творец[24]. Това е възможност за познание на Бога, дадена на всички хора. Но за онези, които упорито отричат Бога, на които богът на този свят е помрачил ума им, така че да не могат да съзрат истината (срв. 2 Кор. 4:4), тези очевидности нямат никакъв смисъл. За тях творението не е свидетелство за Бога, а за сляпата случайност и всемогъщото нищо, което е създало и подредило всичко. Но човешката логика, макар и повредена, все пак знае, че от нищото не произлиза нещо, а от случайността не произлиза ред и хармония. Обаче невярващият човек, не искащ да се съобрази с тези факти, заключава от това, че ако всяко нещо си има начало, значи и Бог трябва да има такова, следователно допускането на съществуването Му счита за абсурдно. Това заключение обаче показва единствено, че Бог не може да бъде вместен в човешката логика, която макар да знае, че има Бог, ѝ е трудно да възприеме единствено чрез естествения разум, без Откровението, Божието непричинено свръхсъществуване. Има въпроси, на които ние сме твърде нищожни, за да отговорим, и трябва смирено да признаем този факт. Както отбелязва св. Йоан Дамаскин: „всичко, което се отнася за Бога, е над природата, разума и разбирането. Защото, ако някой почне да разсъждава как и защо Бог е създал всичко от нищо и поиска да проумее това с помощта на естествени разсъждения, не ще го проумее“[25]. Бог е нетварно (т.е. несътворено), свръхбитие, Който е непознаваем в Своята същност и е извън обхвата и действието на човешката логика. Всъщност последната отново води своето съществуване от способностите, които Бог ѝ е дал, но е предназначена за употреба от човека в рамките на тварното. Бог, Който далеч надхвърля човешката логика и познание, не може да бъде мислен в схемата причина-следствие или която и да е друга такава. Ние никога не можем да проумеем Неговото свръхбитие и когато мислим за Него, сякаш заставаме пред безкрайно висока стена, през която не можем да преминем. Но Бог не иска това от нас. Стената, която трябва да преодолеем, е тази на собственото ни неверие и нежелание да се доближим до нашия Създател, влизайки в общение с Неговото благодатно присъствие, и така придобивайки познание за Него. А подкрепяйки ни в този път, могат да ни служат аргументите за съществуването на Бога, разбирани като едни очевидности за мисълта, които не доказват Божието същестувуване, но представляват разумни основания за вярата[26]. За вярващия човек, чийто познавателни способности са оздравени, разбира се, няма нищо по-действително съществуващо от Бога, заради което за него аргументите имат смисъла на естествени очевидности. Спрямо невярващия човек, целта на аргументите не е да го направят вярващ (което те и не могат да направят[27]), а „да задоволят съмняващия се разум”[28]. Те, по сполучливата мисъл на Ламбри Мишков, могат да се сравнят с едни красиви цветя, които гледат към Слънцето, свидетелствайки за живота, който получават от него, и за неговото величие[29].

Аргумент на духовния опит. Съществена слабост на повечето аргументи за съществуването на Бога е, че водят до въздигане на мисълта към идеята за някакъв Бог, мислен като Първопричина, Абсолют, Неподвижен Двигател, но не и към Онзи, „Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплати от Дух Светий и Дева Мария, и стана човек“; не към Онзи, Който „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:8). Логиката на класическите аргументи достига до Бога като идея, но тази за Бога като „Ти“, Бога като „Баща“, „Спасител“ и „Изкупител“, се достига когато влезем „вътре“, за където тези аргументи могат да улеснят пътя ни, но не и да ни заведат. Те ни довеждат до предверието на храма, но ние влизаме вътре, когато кажем „да“ на Бога. И когато вече сме вътре, съществува един аргумент, който можем да използваме – аргументът на духовният опит, който е най-приложим в православен контекст[30]. Духовният опит е факторът, който оказва най-голяма роля в живота на апостолите, които прекарват три години заедно с Въплътения Бог, слушат поученията Му, виждат чудесата Му, стават обект на Неговата грижа и любов, и в крайна сметка намират покой за душите си. Духовният опит е факторът, преобръщащ живота на св. Павел от Тарс, който първоначално е един от най-яростните гонители на ранните християни, но преживяйки лична среща с Бога, по пътя към Дамаск, се превръща в един от най-усърдните разпространители на Христовото благовестие. Духовният опит е основно свидетелство за Бога, според основателя на монашеството, св. Антоний Египетски († 356), който нарича доказателства за Бога не словесните силогизми, а непоколебимата смърт на християнските мъченици и готовността да се откажеш от желанията на плътта, заради Христос[31].

Духовният живот в Църквата, като подхранван от Бога, е непресъхващо събитие, заради което са се раждали и просиявали, и продължават да се раждат и просияват светци. И докато те рядко свидетелстват за своя духовен опит, светлината, която струи от тях, въпреки усилията им да я прикрият, е трудно да се прикрие. Това е светлината на Бога. „Не може се укри град, който стои навръх планина“ (Мат. 5:14). Вдъхновявайки се от техния пример, от техния живот в Бога, мнозина приемат думите на Евангелието, думите на Господ Иисус Христос, Който казва: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6).

Автор: Атанас Ваташки


*Статията представляла допълнителна подглава към вече защитената ми магистърска теза „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“.

[1] Без това, разбира се, да означава познаване на Бога в пълнота. За възгледа на Тома Аквински за доказателствата за съществуването на Бога, вж. неговата Сума на теологията, част II, (2), с. 47-48, 49-51; за възгледа на Дънс Скот, вж. Жилсон, Е., Бьонер, Ф. История на християнската философия, с. 578-586.

[2] Срв. Декарт, Рене. Метафизика. София, 1996, с. 7, 11, 50, 51,

[3] Срв. напр. Епископ Никодим, протойерей Цв. П. Христов. Учебник по апологетика… с. 78-89; Евтимий, Архимандрит. Кратък наръчник по Християнска апологетика, с. 39-43;Лютард, Христоф. Апология на Християнството. София, 1899, т. 1, с. 42-54. Лютард е лутерански богослов, а неговият труд е издаден от Св. Синод на Българската православна църква. Същият труд е, изглежда, до известна степен противоречив в изложението си, защото едновременно твърди, че Бог не може да бъде доказан (с. 42) и същевременно пише, че различни факти доказват съществуването Му (с. 42, 43, 49);  Терминът „доказателства“ използва и проф. Димитър Пенов, считайки ги, разбира се, само за аргументи – срв. Пенов, Д. Към философията на религията, с. 351. От по-съвременните православни автори, доколкото ни е известно, единственият, който говори за аргументи, е Валентин Велчев. Вж. неговата книга Вяра и наука, с. 186-200.

[4] Срв. Янакиев, Калин. Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието. София, 2002, с. 24. Цялата книга заслужава специално внимание!

[5] За същността на различните аргументи за съществуването на Бога, вж.Пенов, Д. Към философията на религията, с. 351-361. Проф. Пенов предлага малко по-различно формулиране на аргументите, за да ги направи по-убедителни (срв с. 351, 360-361).

[6] И все пак, трябва да се отбележи, че терминологията е второстепенен проблем, важен е преди всичко смисълът, който се влага в понятията, както и представите, до които тази терминология води. Защото и Декарт, който твърди, че доводите му доказват Бога, говори за „аргументи”, които той обаче разбира като доказателства („И цялата сила на аргумента, който използвам тук, за да докажа съществуването на Бога…” – Метафизика, с. 51). Значи не е нужно само да се говори за „аргументи”, но трябва и в тези аргументи да не се влага значение на „доказателства”.

[7] Срв. св. Дионисий Псевдо-Ареопагит. За Божествените имена, I, 1.

[8] Св. Дионисий Псевдо-Ареопагит. Пак там, I,

[9] Св. Дионисий Псевдо-Ареопагит. Пак там, V, 4.

[10] Св. Дионисий Псевдо-Ареопагит. Пак там, V, 8.

[11] Св. Максим Изповедник. Мистагогия, с. 155-156.

[12] Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, I, 4.

[13] Което, без съмнение, би било една грешка, за което говори и митрополит. Атанасий Лимасолски: „в миналото имахме проблеми в църковните среди, минахме през няколко кризи – богословска, духовна, пастирска, чиято естествена последица беше хората да напуснат Църквата, както впрочем и стана. Тогава Църквата се опита да обоснове учението си чрез и върху разума, върху рационалните аргументи. По-големите от вас се сещат, че в учебниците по вероучение имаше доказателства за съществуването на Бога. Това бяха пет-шест доказателства, чиято цел беше рационално да докажат, че Бог съществува. Това беше грешка, защото тезата води до антитеза: идва някой друг и отново с рационални аргументи ти доказва, че Бог не съществува и той разполага с много по-здрави аргументи от твоите, защото ти логически се опитваш да докажеш, че Бог съществува, а Той не съществува. Свети отци са казали, че Бог не съществува. Защо ли? Св. Симеон Нови Богослов казва, че Бог е несъществуващо Същество.
Бог не съществува, защото Той изобщо не съществува, както останалите същества. Не можеш да кажеш, че Бог съществува, както не можеш да кажеш, че не съществува, защото Той съществува. Той е несъществуващо Същество, защото Неговото съществуване не може да се опише и точно да се определи. Защо отците са казали това? Те са казали това, за да избегнат грешките, които ние направихме.“ (Най-големият опит, който човек може да има: https://dveri.bg/axkuu)

[14] Кураев, А. За вярата и знанието, с. 34.

[15] Срв. Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията… с. 25.

[16] Срв. Янакиев, К. Пак там, с. 25-26. Както на друго място обяснява проф. Янакиев, това не означава, че Бог не е Абсолют и Първопричина, а че подходът на доказване на съществуването на Абсолют и Първопричина като доказване на съществуването на Бога (който е различен от всичко сътворено) е погрешен (срв. Пак там, с. 40-43).

[17] Срв. св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, I, 1.

[18] Срв. Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията… с. 68-72.

[19] Тук е уместно да бъде цитиран Блез Паскал, който иронично отхвърля опитите за доказване на Божието съществуване на невярващи: „Възхищавам се от смелостта, с която се наемат да говорят за Бога. Отправяйки думите си към неверниците, първата им грижа е да докажат съществуването на Бога чрез природните явления. Не бих се учудил на подхода им, ако се обръщаха към вярващи, защото безспорно хората, в чиито сърца е жива вярата, тутакси се убеждават, че всичко около нас е дело на Бога, пред когото се прекланят. Но ако тази светлина е угаснала в сърцата на някои и си поставяме за цел отново да я съживим, ако лишени от вяра и благодат, търсят, както могат, във видимата природа нещо, което може да ги доведе до Бог, и намират само неяснота и тъма, а ние им кажем, че е достатъчно да се взрат в най-незначителното нещо около тях, за да видят ясно Бог… всъщност ще им дадем основание да смятат, доказателствата на нашата религия за много слаби;  изхождайки от разума и опита си зная, че нищо не е в състояние да породи у тях по-голямо презрение (Блез Паскал, Мисли, София, 2001, с. 88). Вж. и Янакиев, К. Богът на опита и Богът на философията… с. 123.

[20] http://pravoslaven-sviat.org

[21] Срв. св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, II, 3.

[22] Каприев, Г. Византийска философия… с. 352.

[23] Св. Йоан Дамаскин уместно пита: „Не можем да припишем такава сила на сляпата случайност, защото дори това да е възникнало случайно, кой е привел всичко в ред?“ (Точно изложение на православната вяра, I, 3).

[24] Някои вярват, че еволюционната теория обезсмисля използването на телеологичния аргумент. След като еволюцията е способна да създаде биологичното разнообразие, хармонията и реда в природата, позоваването на Бога в случая се приема излишно. Такова разбиране всъщност съдържа отново въпроса за смесването на методите на религията и тези на науката. Еволюционната теория (при условие, че е вярна) ни казва как е създаден светът, а религията от кой. Еволюцията не казва, че биологичното разнообразие и реда в творението не е резултат от Бога Творец, а Бог не свидетелства, че не е действал посредством еволюцията. Еволюционната теория не твърди, че само и единствено еволюцията, без участието на Бог, е произвела биологичното разнообразие на Земята. Следователно телеологичния аргумент може да продължи да бъде приеман, независимо от теориите за начина на развитие на света.

[25] Срв. св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, IV, 11.

[26] Срв. Мишков, Ламбри. Философия на вярата, София, 1947, с. 73-74. Повече за значението на аргументите, вж. Мишков, Л. Пак там, с. 73-76.

[27] Както пише проф. Пенов, от факта, че аргументите свидетелстват за Бога, не означава, „че са ни посочили абсолютно убедително по пътя на логиката Божието битие. Ние изобщо не можем да очакваме, разумът да ни осигури това, което само от своя страна осигурява разума. От този разум обаче с право искаме да ни доведе до своите крайни предели, да ни представи на последната интуитивно очевидна за нас Реалност, където се снемат всички доспехи, включително и разума и се застава с благоговение и трепет: „Господ мой и Бог мой!” (Пенов, Д. Към философията на религията, с. 360).

[28] Пенов, Д. Пак там, с. 351.

[29] Срв. Мишков, Л. Философия на вярата, с. 75.

[30] Такава е позицията и на моя научен ръководител доц. Димо Пенков.

[31] Срв. Св. Атанасий Александрийски. Животът на преподобни Антоний Велики. В: Любовта прогонва страха, София, 2010, с. 38-39.

Advertisements

Коментари

Все още няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

Join 31 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
Advertisements
%d bloggers like this: