Вярата – спасително познание

„Бог толкова много обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има вечен живот“ (Йоан 3:16)

Природата на вярата е неразбираема за този, в когото същата липсва у него, за този, чийто поглед отвън желае да наблюдава и разбере в пълнота нещо, което е вътре. Това е неосъществимо желание, ако сме застанали на прага и гледаме само фасадата, но не сме навлезли във вътрешната стаичка. Вярата може да се разглежда като увереност и доверие, но доверие не толкова във фактите и събитията, колкото в една Личност, именно заради Която съществуват факти и събития; в Личност, много по-велика от човешкото неверие; Личност, в Чието присъствие и въздействие вярващият се е уверил непосредствено. Към онези, които все още не са станали част от тази връзка, можем да кажем заедно с Писанието: „Ела и виж” (Йоан 1:46). „Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:9).

Най-пълното описание на вярата, което има в страниците на Новия Завет, е това на апостол Павел: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1 СП). Вярата е определена като жива представа, защото Бог е жив. Той е Личност, а не понятие, отвлечена идея или философска спекулация. Бог е живот, който живот Той дарява на вярващите, тоест на онези, които живеят в Него, и на Когото се посвещават напълно. Вярата е определена като „разкриване”, защото тя е повече от суеверието, предположението и сляпата увереност. Чрез и във вярата се вижда Бога. С нея се разкрива онова, което не се вижда, защото чрез нея се осъществява духовно-опитно познание на онова, което е недостъпно за сетивата на мнозинството. Вярата е устремена към Божието царство, а то, макар че се разкрива в пълнота в края на времената, в бъдещия век, частично се разкрива още сега, в душите на онези, които живеят в Бога. Затова тя е увереност и познание, породени от съприкосновението с Бога. По думите на св. Василий Велики († 379): „Този, който вярва, той също и познава”. А св. Григорий Палама († 1359) казва: „вярата не е безумие, а знание, превъзхождащо всяко разбиране“. При вярата въпросът с познанието на истината е обусловен от чистота на сърцето: колкото повече човек напредва в процеса на очистване от греха, толкова по-добре познава. Обектът на нашата вяра – Бога, е невидим в Неговата същност за физическите ни очи, но е осезаем за онези, които са почувствали Божията благодат, любов и грижа.

Вярата е посвещение, себеотдаване на Бога, при което взорът ни се отмества от нас самите към Него. Вярата в Бога не изолира човека, а го отваря. Променен е начинът, по който той гледа на света, на хората. Те вече не са разглеждани като средства за постигане на егоистичните му цели, но като уважавани личности, обекти на Божията любов, създадени по Божий образ, какъвто е самият той.

Вярата не се ограничава единствено до вътрешния свят на човека, тя не е просто чувство, макар че е и това. Вярата притежава и насоченост навън. Тя изисква и действие, ръководено и вдъхновявано от нея. Вярата е неотделима от делата. Тя не е просто умствено съгласие с дадени истини, а делата не са самоцелен активизъм. Вярата придава цел и смисъл на делата, а делата свидетелстват, че вярата наистина я има, те са нейна проява. Затова в Писанието се твърди, че вярата без дела е мъртва (срв. Як. 2:17).

Вярата не е статичен, а динамичен процес, в който израстваме в уподобяването ни на Христос.

Вярата е и доверие. Тя е доверие в Личността на Иисус Христос, Който е източник и крайна цел на вярата.

Вярата е и една от трите най-големи добродетели (срв. 1 Кор. 13:13) заедно с надеждата и любовта, като последните две са в тясна връзка с нея. Самата вяра има стойност единствено, когато е съчетана с любовта (срв. 1 Кор. 13 гл.; Гал. 5:6). Вярата довежда от егоистично и утилитарно съществуване към живот, изпълнен и воден от неегоистична любов към ближния, която „не търси своята изгода“ (1 Кор. 13:5); любов, подобна на тази, която притежава самият Иисус Христос, Който пожертва Себе Си за другите, давайки ни пример за самопожертвователна любов.

Вярата касае човека и неговото съединение с Бога, Който се приема не като „Той“, а като „Ти“. Чрез вяра в Бога човекът влиза във вечния живот. В това отношение „изискването“ за вяра се явява не израз на „каприз“ на Бога или излишна преграда, която Той налага на човека, а същинското средство, чрез което човекът става причастен на този живот (срв. Йоан 6:47, 11:25). Защото човекът е същество със свободна воля и неговото спасение е резултат от избора, който направи – Бог ни е оставил сами да решим, при все, че Той иска да се спасят всички човеци. Както пише Павел Евдокимов († 1970) „Бог може всичко с изключение на едно: да принуди човека да Го обича“.

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Човекът между вярата и неверието“

Литература: 

1. Атанас Ваташки. Религията и науката – противопоставяне или единение: https://zadrugata.com
2. Радован Бигович. Църквата в съвременния свят. София, 2013, с. 15-19.
3. Георгиос Мандзаридис. Вяра и дела: https://www.pravoslavie.bg