Хармонията между разумното и верово познание според архим. Евтимий Сапунджиев

Във връзка с провелата се на 31.10.2018 г. конференция в памет на бележития български богослов архим. Евтимий (Сапунджиев), публикуваме в сайта нашия доклад, озаглавен „Хармонията между разумното и верово познание според проф. архим. д-р Евтимий Сапунджиев“

Архим. Евтимий Сапунджиев († 1943) е основателят на Християнската апологетика в България[1]. Предвид, че в неговото време литературата по нея е твърде бедна, усилията му са насочени към попълване на тази липса. Затова и съчиненията му – които се отличават с висока богословско-философска и общо-културна осведоменост, са различни по тематика и интереси. Архим. Евтимий разделя апологетиката на три раздела – апология на вярата, апология на религията и апология на християнството[2]. Съчиненията му, свързани с поставеното заглавие, принадлежат на разделите „апология на вярата“ и „апология на религията“ и обхващат тематичните направления „вяра и разум”, „вяра и знание”, „религия и наука”. В „апология на вярата“ според подделението, определено от него, се засягат въпроси, които имат за цел да демонстрират, че вярата е не само елемент на религията, но и убеденост, която лежи в основата на познанието чрез разума и науката. И съответно онези, които нападат религията, претендирайки, че са построили светоусещането си единствено на базата на разума, сериозно се заблуждават.

Най-важни за настоящата статия са изследванията на архим. Евтимий „Задачите на християнската апологетика“ и „Елементи на вяра в основите на нашето познание“. Въпреки това, авторът засяга тази тема в различни свои съчинения, чиито заглавия не го предполагат непременно. Пишейки относно въпросите за вярата, знанието, разума и науката, архим. Евтимий го прави в контекста на факта, че сред тогавашната интелигенция и подрастващо поколение се разпространяват възгледи, които предполагат, че вярата и религията нямат стойност, но че такава има само онова, до което се достига по рационален/научен път[3].

Едва ли е случайно, че встъпителната лекция на архим. Евтимий в Богословския факултет („Елементи на вяра в основите на нашето познание“), е посветена на въпросите за отношението между вярата и разума, религията и науката, които са основни за Християнската апологетика. Нашият богослов желае да покаже, че липсват гносеологически препятствия за тяхното сближаване[4]. Противно на вижданията, които омаловажават или дори изцяло отхвърлят стойността на вярата в Бога (свързвайки я с религията) и абсолютизират ролята на науката (защото я виждат като работеща единствено посредством разума и като лишена от всякаква несигурност)[5] авторът се опитва да покаже, че вярата в общ гносеологичен смисъл е незаобиколим фактор при множество действия на разума. Същите се приемат често почти аксиоматично и са разглеждани като очевидни, но архим. Евтимий няма за цел да ги отрича, а да акцентира на ролята на вярата в тях.
Разумът наистина има свои методи, по които познава. Но дори и разумното познание, което се осъществява максимално възможно съобразно тези методи, работи със задължителната предпоставка, че представата, до която то достига, е в съответствие със заобикалящия ни свят, че сетивата, чрез които то се осъществява, ни дават вярна представа за този свят, тоест, че това, което е вън от нас, отговаря на това, което възприемаме в нашия ум. Същото това убеждение обаче е интуитивно, недоказуемо по рационален път – в него може само да се вярва[6]. Този принцип архим. Евтимий назовава „вяра в разума“[7].

Така разгледан въпросът обаче все още не е достатъчно убедителен, затова нашият богослов продължава стратегията си да подкопава рационалистичната убеденост в свръхсилата на разума, този път като дава конкретни примери за това, че ако продължава да се настоява за лишаване на разумното познание от вярата, не може да бъде съставена дори базова (вкл. научна) представа за заобикалящия ни свят. Напротив, ако се следват такива едностранни разсъждения няма да може само чрез разума да се защити дори съществуването на нещо толкова очевидно като материалния свят, за който ни се дава представа чрез сетивното познание, чиято пък точност разумът не е способен да потвърди; няма да може само чрез разума да се защити самото съществуване на физичните сили (напр. силите на привличане и отблъскване), защото за тях се съди според проявите им между телата, но самите физични сили са ненаблюдаеми; няма да може само чрез него да се защити съществуването на природните закони, защото те представляват обобщения, построени на базата на повторяемостта на природните явления, а в действителност тази повторяемост не би могла да бъде установена, че е била, е, и ще продължава да бъде същата; само чрез разума не може да бъде определено дори и това дали външните прояви на чувства у хората отговарят на онова, което те наистина чувстват. За всичко изброено при съставянето на собствената си представа хората неминуемо прибягваме до принципа на вярата[8], т.е., по думите на архим. Евтимий „принципа, че ние можем да приемем истинността на нещо въз основа на непосредственото чувстване в силата не на някакво външно оформено логическо обоснование, а в силата на нужди, имащи основите си в човешкото сърце и в духовната човешка природа въобще”[9].

Във връзка с Християнската апологетика – дисциплината, на която в творчеството си архим. Евтимий обръща най-голямо внимание[10], той я определя като наука, която си поставя за цел да се бори със съмнението, което живее във всеки човек – вярващ или не[11]. Тя е предназначена да достигне до онези хора, които допускат, че истините на разума може да противоречат на християнските такива[12].

Християнската апологетика съзнава, че приближаването и общението на човека до Бога е въпрос на духовен опит, на съприкосновението на човек и Бог. „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил“ (Йоан 6:44), казва Господ Иисус Христос. До християнството се идва чрез вътрешно-опитно преживяване на истината, а не в резултат на построения на нашия ум. Същевременно ролята на разума не може да бъде подценявана. Понякога е нужно човек да премахне рационалните пречки пред ума си, за да приеме посланието на Светия Дух. Тук става видима ролята на Християнската апологетика. Тя няма за цел въз основа на разума да „докаже“ християнството, а да покаже, че разумът е в съгласие с него[13], да преведе, по думите на архим. Евтимий, истините на вярата „на езика на съмняващия се разум“[14].

Апологетиката е богословска наука. За разлика от небогословските науки, в които разумът има водещо място при търсене и откриване на истините, които те изследват, в християнската апологетика разумът и вярата са равноправни[15]. На християнството не е присъщо характерното за дуалистичните учения отвращение от материалния свят (а следователно и от онова, чрез което той се изследва – разумът и науката). Светът на вярата и този на човешкото познание не си противоречат един на друг, напротив, между тях съществува тясна връзка. Цялата ни заобикаляща действителност е творение Божие и именно заради Бога съществува нещо, което учените да изследват. В този смисъл в основите на разумния, научно-технически прогрес на света, стои Бога. Следователно одобрявайки го и участвайки в него, ние по този начин изразяваме възхищението си и пред Самия Бог, Който е Творец на тази материална действителност, която е предмет на изследване[16]. „Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Рим. 1:20).

Бог се изявява и чрез Естественото откровение – изразяващо се в познанието за Бога, заложено в сътворения свят и в човешката душа, както и чрез Свръхестественото откровение, което представлява свръхличното себеразкриване на Бога пред човека. Руският учен Михаил Ломоносов († 1765)[17] пише: “Бог е дал на човечеството две книги. В едната е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата книга е нашият видим свят. Светът, който е създаден от Бога така, че да може човекът, който наблюдава огромните мащаби, красотата и грациозността на космическите структури, да признае Божието всемогъщество. Втората книга е Святата Библия. В нея е изразено Божието благоволение спрямо нашето спасение”[18]. Приемайки концепцията на М. Ломоносов за книгата на природата, архим. Евтимий описва природата като свидетелстваща за един Висш Разум, който се открива в красотата, закономерността и устройството на живата и неживата природа, включително и в установеността на природните закони[19]. Присъединивайки се към раннохристиянския апологет Тертулиан († ок. 240 г.), който твърди, че човешката душа е „по природа християнка“[20], архим. Евтимий пише, че във вътрешната природа на човека, тоест в човешкото съзнание, е заложено познание за Бога, което е дори още по-силно от познанието, постигано чрез творението[21]. Същото това съзнание е подвластно на една естествена еволюция, вложена в нас от разумна свръхестествена Личност (т.е. Бога), Която води еволюцията към все по-високи нива по пътя към окончателната цел, поставена пак от Тази Личност – съвършенството[22]. Бог, по думите на архим. Евтимий, „бди над движението на човека напред и го подпомага, когато силите му се окажат слаби да обхванат необятното и да схванат правилните пътища към него“[23].

Колкото и да е важно значението на науката за разкриване тайните на Вселената, тя все пак не може да дава отговори на всеки един въпрос. Науката може да създава хипотези и теории, но не може да даде категоричен отговор на въпроса за първопроизхода на материята и живота, защото тези теми са извън възможностите на нейния изследователски обхват[24]. Тя не може да отговори и на въпросите за смъртта, смисъла на човешкия живот, както и за неговото предназначение[25]. Затова и у някои хора се усеща неудовлетворение от невъзможността на разума оставен сам на себе си и от науката да отговорят на тези въпроси[26] – на които всъщност се дава отговор от религията. Последната се отнася не само до ума, волята и сърцето, тоест не само до една част от човешката душа (или „съзнание“), а до целия човек: тя „е хармонично преживяване на човешката душа в целостта ѝ“[27]. По думите на архим. Евтимий религията представлява „единственото удовлетворение на най-високите запитвания на ума“[28]. Според нашият богослов тя удовлетворява три основни потребности на душата: (1) стремежът към общение с Бога; (2) необходимостта от съществуване на критерии за добро и зло; (3) както и желанието за добиване на спокойствие и щастие в живота, за което Бог осигурява Своята благодатна подкрепа[29].

При непрестанното търсене отстрана на човека на смисъла на живота, му се откриват два пътя, две средства за познанието на истината, които изхождат от дълбините на неговата личност: вярата и разума[30]. Във всеки човек е заложено чувство, стремеж към нещо или Някого, което ние съзнаваме, че сетивният свят не може да удовлетвори. По думите на английския писател Клайв Луис († 1963): „Ако открия у себе си желание, което по никакъв начин не може да бъде задоволено на този свят, най-вероятното обяснение е, че съм създаден за друг свят“[31]. А бл. Августин († 430) пише: „Ти… си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой”[32]. В този контекст на мисли вярата може да се разбере като интуитивна сила, породена от заложеното в нас познание за Бога, която се устремява към Него. От друга страна, разумът – определен от архим. Евтимий като глас на интелектуалната природа на човека[33], е нещо, което е дадено на човека от Бога[34] и го сродява с Него. Като сътворени по Божий образ (срв. Бит. 1:27) в нас са вложени способности като естествения закон (съвестта), свободната воля, стремежът да се търси Бога и разумността[35]. Само човекът е по Божий образ и само той би могъл да вярва в Бога, да твори култура, както и да достига до разумно-научно познание.

Според архим. Евтимий Сапунджиев положителното отношение на християнството към разума е основната причина, довела до разцвета на естествените науки и изкуствата[36]. Факт е, че първите се развиват главно в християнска среда. И за това основна роля играе християнското учение, което, освобождавайки природата от пантеистичните представи (идентифициращи я с божества и духове, или определящи я като изпълнена с тях) я разглежда като творение на Бога, което е познаваемо за разума. Освен стимулирането на разумната дейност към сътворения свят (намерила израз в науката), християнското учение също така предполага и такава дейност към вярата – което дядо Евтимий илюстрира чрез посочването на тропара на Рождество Христово[37], както и два библейски пасажа. Наистина в библейската традиция вярата и разумът стоят в тясна връзка и заедно формират християнския познавателен процес, за което може да дадем някои примери от Новия Завет. Най-голямата заповед според Иисус Христос се изразява в любов към Бога, която трябва да изпълва цялото ни сърце, душа, сила и разум (срв. Марк 12:30). Не само, че с разума си трябва да обичаме Бога, но и, според св. ап. и ев. Йоан, той е дар от Иисус Христос, който трябва да доведе до познание за Бога: „Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога” (1 Йоан 5:20). Истината и познанието намират своето средоточие в Господ Иисус Христос. Вярата в Него е спасително познание за човека. Господ „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4), тоест до вяра в Него. Вечният живот, казва Господ Иисус Христос, се изразява в това хората „да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от тебе Иисуса Христа” (Йоан 17:3). Пред всички християни е поставена целта да достигнат „до единство на вярата и на познаването Сина Божий” (Еф. 4:13), което се разглежда като средство, чрез което не се допуска да бъдат „люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата” (Еф. 4:14). В последното включително се изразява идеята да бъдат пълнолетни по ум, тоест разумни (1 Кор. 14:20)[38].

Без съмнение религията и науката са две различни сфери на човешкото познание, имащи различна същност и цели, и използващи различни методи. Това различие обаче не отхвърля възможността за взаимодействие между тях. Религията и науката, по думите на Борис Попстоименов († 1946), „оставайки… в своите граници, могат да бъдат полезно допълнение една на друга в изграждане на един здрав, разумен и цялостен светоглед”[39]. А според архим. Евтимий – и с това можем да завършим, при християнските апологети от древността и съвременността съществува увереност, че „има… пътека между лагерите на религия и наука и че този, който я намери и тръгне по нея, няма да бъде посрещнат враждебно нито от християнската религия, нито от истинската наука, а и в двете области може да донесе, ако не клончето на мира, то поне отделни листа от него“[40].

Автор: Атанас Ваташки

[1] За него, вж. Маринов, Борис. Професор Архимандрит д-р Евтимий. В: ДК, 1955, кн. 8 (в това изследване в бележките под черта е дадена значителна литература, посветена на архим. Евтимий); Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл (По случай 50 години от смъртта на проф. архим. д-р Евтимий Сапунджиев). В: ГСУ-БФ, 1996. София, 1999.

[2] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика. В: ГСУ 1931/1932. София, 1932, с. 36.

[3] Срв. Евтимий, архим. Потребност от откровение. Във: Вяра и разум. Апологетически статии. Русе, 1940, с. 38; Евтимий, архим. Елементи на вяра в основите на нашето познание. Във: Вяра и разум… с. 56-57.

[4] Срв. Евтимий, архим. Елементи на вяра… с. 80.

[5] Срв. Пак там, с. 58.

[6] Срв. Пак там, с. 61, 63-65.

[7] Срв. Пак там, с. 65.

[8] Срв. Пак там, с. 67-80.

[9] Пак там, с. 59.

[10] Срв. Маджуров, Н. Несторът на българската богословска мисъл… с. 163.

[11] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 2, 7.

[12] Срв. Пак там, с. 3.

[13] Срв. Пак там, с. 4-6.

[14] Пак там, с. 11.

[15] Срв. Пак там, с. 6-7.

[16] Срв. Пак там, с. 8; Евтимий, архим. Кратък наръчник по християнска апологетика. София, 1942, с. 149.

[17] За него вж. Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов. В: ГСУ-БФ. Нова серия, т. 4. С., 2000.

[18] 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога (съставител: Тихомир Димитров). Варна, 2006, с. 110.

[19] Срв. Евтимий, архим. Потребност от откровение… с. 19-20.

[20] Тертулиан. Апология на християнството, XVII, 6. София, 1991.

[21] Срв. Евтимий, архим. Потребност от откровение… с. 20.

[22] Срв. Пак там, с. 21, 34-35; Евтимий, архим. Защо Бог не ни принуждава да вярваме? В: Вяра и разум… с. 43-44.

[23] Евтимий, архим. Потребност от откровение… с. 35.

[24] Евтимий, архим. Потребност от религия. Във: Вяра и разум. Апологетически статии… с. 2-4.

[25] Срв. Пак там, с. 6-8.

[26] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 34; Евтимий, архим. Потребност от религия… с. 2.

[27] Евтимий, архим. Потребност от религия… с. 12.

[28] Пак там, с. 12.

[29] Срв. Пак там, с. 8-9.

[30] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 10, 12-13.

[31] Луис, К. Отвъд човека: Цената на съвършенството. София, 1997, с. 141.

[32] Св. Аврелий Августин. Изповеди, I,1. София, 2006.

[33] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 10.

[34] Срв. Евтимий, архим. Кратък наръчник по християнска апологетика… с. 149.

[35] Срв. напр. Марковски, Иван. Библейският разказ за творението (Бит. 1 до 2 гл., 3 ст.). София, 1924, с. 76.

[36] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика…  с. 15.

[37] „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе“.

[38] Повече по въпроса, вж. Атанас Ваташки: Библейски основи за отношението между вяра и разум: https://zadrugata.com

[39] Попстоименов, Борис. Религиозният опит. София, 1942. с. 37.

[40] Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика…  с. 12-13.