Храмове от камъни и храмове на Духа

„Църква ние наричаме не сграда, но събранието на избраните“ (Климент Александрийски, Стромати, VII.5.29)

„– Къде се срещате?” каза префект Рустик.

„– Навсякъде, където всеки предпочита и има възможност”, каза Юстин. „Във всеки случай, мислите ли, че се срещаме на едно и също място? Не е така; Бога на християните не е ограничен от мястото; бидейки невидим, Той изпълва небето и земята, и може да бъде почитан и прославен от вярващите навсякъде.” (Из „Мъченичество на светите мъченици Юстин, Харитон, Харито, Евлипист, Хиеракс, Пайон и Либериан“)

През този месец изгоря част от прочутата катедрала Нотр Дам (посветена на света Богородица) в Париж. Това, което е строено в продължение на двеста години и е устояло седем столетия на превратностите на времето, замалко не бе погълнато в рамките на ден от силата на огъня. Красотата и ценността на тази църква за френското, също както и за световното културно наследство, без съмнение, е огромна, и случилото се с основание изпълва много хора с тъга, но и със съпричастност – без разлика от това дали са римокатолици или не.

Събитието получи силно медийно отразяване и беше представено като национална трагедия за Франция – която е загубила своя символ, и като трагедия за Европа. Вероятно това наистина е така, при все, че е въпрос на време катедралата да бъде възстановена. Но случилата се трагедия за Франция и Европа е по-малко значима от тази, че храмовете в тази държава и на континента изобщо, масово са се превърнали в просто едни държавно-национални символи, в „забележителности“ за туристите, в „културно наследство“. Тоест на практика са се превърнали в едни кухи символи, изпразнени от своето истинско съдържание – което е вярата в Бога. Европа отдавна се опитва да отхвърли Бога – не само от общественото пространство, но и от отделния човек – и в голяма степен е успяла, а французите са сред европейците, които най-малко вярват в Него. И Европа въобще, и Франция конкретно, са само номинално християнски. Когато една държава се гордее със своето изящно християнско наследство (в лицето на църквата Нотр Дам), но само защото то е нейно изящно наследство, а не защото разбира съкровения му смисъл, и когато това разбиране не се въплъщава в живота на хората, тогава наследството се превръща просто в едни изящни камъни и желязо, пропити с история. И толкова. Те свидетелстват за нещо отминало, но не и за настоящето или за бъдещето.

Но не само светът, а и християните са забравили някои основни неща. Да съществува сграда, която се назовава като „църква“, все още не значи, че наистина има църква. И никъде в Писанието тази дума не се използва за сградата, която днес наричаме храм или църква. Църква е един духовен организъм, чийто глава е Господ Иисус Христос; тя е общността, събрана в Господ Иисус Христос. Църква е общността от Негови последователи, сред която се извършва и приема евхаристията; която Му се покланя и моли; която носи кръста си и Го следва; която живее според Неговите заповеди; която разпространява вестта за Него по целия свят. Църква без жива вяра в Бога, без искрено посветени на Него хора (макар и отишли в храма, разбиран като сграда), е напълно немислимо. Още в Стария Завет чрез пророк Исаия Господ показва на израилтяните, че за Него има същинска стойност не това, че искат да му издигнат храм, а тяхното духовно-нравствено състояние, това дали Го следват (срв. Ис. 66:1-2). Храмът не е „място, посветено на Бога“, а посветелите се на Бога вярващи, имащи Иисус Христос за Свой крайъгълен камък (срв. Еф. 2:20-22). Според ап. Павел те са храм, в който обитава Светият Дух (срв. 1 Кор. 3:16-17, 6:19-20). При поклонението на Бога от значение е не мястото, а душевната нагласа на покланящия се, неговото отношение, то трябва да е с „дух и истина“ (срв. Йоан 4:23). Ние в голяма степен сме забравили какво е наистина църквата и оттам сме престанали да бъдем свидетелство за другите. Допускайки да се случи тази промяна, християните са взели от съдържанието на истинската църква и по този начин са създали една предпоставка за царящия духовен формализъм днес*.

На прашасалите страници на Евангелието виждаме един разговор между Господ и един от апостолите, който може да бъде поучителен за обсъжданите скорошни събития: „Когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му каза: „Учителю, погледни – какви камъни и какви здания!“ Иисус му отговори: „Виждаш ли тези големи здания? Няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат“ (Марк 13:1-2).

Тук Господ предсказва разрушаването на храма (осъществило се през 70 г. от войските на Тит), но тези слова вероятно могат да се използват и в смисъл, че е погрешно да се уповаваме на материалните неща, прекалено да се фиксираме в тях и да ги превъзнасяме, защото те, колкото и да са красиви или важни за нечия история, колкото и да са важни за някое вероизповедание (дори и то да е нашето!), са преходни. Пожарът в Нотр Дам ни припомни колко е уязвимо всичко около нас и ни насочи към това, че, преди всичко, трябва да възлагаме нашето упование в Бога. „Нашата цел не са видимите, а невидимите неща, понеже видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18).

Автор: Атанас Ваташки

И бих искал да отбележа, че докато храмовете-сгради в България продължават да се изграждат не от хора от местната общност, по-конкретно от такива, които биха се черкували там (а сега го правят някъде другаде), т.е. такива, които са пряко заинтересовани и го правят от вяра, ще продължава практиката да има храмове, без хора в тях. Просто едни кухи, но осветени стени, сред които никой не влиза и сред които не се търси Господ, а нещо друго.