"Духовен" формализъм, Лични, Социално-пастирска и мисионерска дейност

Задължителното вероучение и мисията на Църквата

Периодично в общественото пространство се разгаря въпроса за религиозното обучение в държавните училища. То е една от основните каузи, с които Българската Православна Църква се е заела в последните няколко десетилетия и се счита от нейни представители като важен фактор, който ще укрепи учениците в знанието им за религията, ценностите и културата на нашия народ[1]. Дали обаче следва точно по този начин Църквата да желае постигането на тези цели, дали всички от тях са нейно задължение и въобще съществуват ли основания (извън тези на невярващите хора), против този модел на задължително държавно вероучение?

Вероучението не е задача на държавата. Държавата е термин, с който определяме властта, простираща се върху определена територия, която би трябвало да има за цел да организира нормалния живот на населението в нея. Църквата от друга страна е събранието и единението на вярващите в Иисус Христос, общността, на чиято Той е Глава, Господ и Спасител. На Църквата, а не на държавата, Христос казва, че портите адови няма да ѝ надделеят (срв. Мат. 16:18). На Църквата, а не на държавата, Иисус казва „идете, научете всички народи… като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28: 19, 20). Катехизацията е функция на Църквата, не на държавата[2], и вместо да прехвърлят нейните отговорности на държавата, е нужно нашите епископи да потърсят начини за просвещение на народа в Църквата – било чрез катехизация преди кръщения и венчание, било чрез богослужебните текстове (които следва да се преведат на съвременен български език), посредством беседи в храмовете, катехизационни курсове, неделни училища[3], собствени, частни православни училища[4] и пр.!

Прехвърлянето на функции на Църквата към държавата е изопачаване на нейната природа, защото по своята същност Църквата е мисия[5], проповед за Бога. Тя не може да бъде просто един пасивен наблюдател, който само настоява пред държавата последната да въведе вероучение. Подобно поведение, при което тя разчита на някой друг за осъществяване на своите цели, е пагубно за самата Църква и може да я обезличи.

Вероучението в държавните училища е признак на слабост у Църквата. За съжаление категоричната позиция на БПЦ по отношение на въвеждането на „Религия“ в училищата е израз на нейното безсилие в катехизацията. Нормалният начин, по който младите хора може да бъдат въведени във вярата в Бога, е чрез енорийската църква. След като Българската православна църква няма необходимата воля или възможност да организира неделни училища, катехизационни курсове или да създаде свои училища, където да се учи за православието, тя иска това да бъде направено от държавата, изглежда сякаш, за да се „освободи“ от едно свое задължение. Предметът „Религия“, в този смисъл, се разглежда като средство, което трябва да въвежда във вярата и да учи на християнска нравственост: т.е. като някакъв заместител на мисията на Църквата.

Съвременните държавно-църковни отношения. Отношенията Църква-държава в съвременна България, за добро или лошо, не са като тези във Византия и сътрудничеството между Църква и държава, каквото е имало тогава (при все, че е било изпълнено с множество проблеми и е далеч от известната идея за „симфонията“), е напълно несъпоставимо с това, което е в нашенските условия. Православието не е признато за държавна религия и не се ползва с никакви привилегии спрямо останалите вероизповедания. В чл. 13 от Конституцията, ал. 2, много ясно е посочено, че „Религиозните институции са отделени от държавата“.  Дори текстът от конституцията, говорещ, че в България православието е традиционно вероизповедание (чл. 13, ал. 3), е едно признание за ролята на православието в българската история, а не текст, който дава повече права на Православната църква. Затова БПЦ не би могла да има особено високи очаквания от българската държава, че ще удовлетвори нейните искания за въвеждането на вероучение.

Българският народ не е православен. Според статистиката от последното преброяване 76 % от обявилите своето вероизповедание (а не от населението) се определят като православни, но така стоят нещата само в общ план. Ако видим какво ни казват различни проучвания конкретно, ще видим, че доста по-малка част вярват в Бог, а още по-малко в конкретни християнски вярвания (като безсмъртието или чудесата)[6]. „Православието ни“ се изразява в ходене на Рождество и Великден на църква, в „Христос воскресе“ след Възкресение,  и с казване на „Бог да прости“ при смъртта на някой близък. Хората напускат този свят само с кръщение и опело (понякога и без него), но без битието на Църквата да стане част от техния живот. Да бъдеш „кръстник“ се е превърнало в една почетна роля, давана като израз на уважение, а не реално духовно наставничество над кръщавания и въвеждането му в християнството. Практика е дори да се избират за кръстници хора, които не просто са формално вярващи, но понякога дори не са и кръстени (и съответно се кръщават набързо преди „ритуала“, за който са поканени). Като естествен резултат идват и явленията „номинален православен“ или дори „православен атеист“. И в тази връзка са напълно обясними данните, според които едва под 1% от населението изучава религия, а тенденцията през последните 10 години е за намаляване на броя на учещите религия три пъти.

Ако предметът „Религия“ има бъдеще в българското училище, то той трябва да остане във формата на свободно избираем предмет. Вярно е, че заради делегираните бюджети в училищата, този предмет става последна грижа на директорите. Но също така е и вярно, че ако има висок интерес към него, съответно силно изявено желание от страна на родителите или учениците, и те настояват за въвеждането му, предметът „Религия“ ще го има във всяко българско училище. Слабият интерес към него като свободно избираем предмет е едно мерило за интереса на нашия народ към самото православие.

Вероучението не може да бъде панацея за проблемите от духовно-нравствен характер. В дореволюционна Русия се е изучавало вероучение и все пак това не се е оказало пречка пред болшевишката революция, която потопява страната в кръв и разруха, и която почти унищожава Руската православна църква. Откъде се появяват тези милиони безбожници, ако вероучението, само по себе си, ги прави християни![7] Вероучение, макар и малко като учебни часове, са изучавали и учениците в България преди 1944 г., но това не предотвратява събитията от същата година, включително и негативните последици от тях за нашата Църква и изповядването на християнството въобще. Вероучение е учил и гръцкият премиер Алексей Ципрас и все пак той се счита за атеист. Тези примери трябва да смекчат прекалено оптимистичните очаквания към въвеждането на този предмет в нашите училища и да насочат духовната енергия на нашата Поместна църква към търсенето на по-успешни мисионерски инициативи.

Вероучение, нравственост, енорийска църква. Много се акцентира на предмета „Религия“ като средство за формиране на нравствени ценности. Със сигурност той би имал такава роля. Но трябва да бъде направено уточнението, че християнството не е етично учение или система, при все, че то отдава голямо значение на чистия, нравствен живот. Християнството е единение с Бога, а това единение е свързано с едно непрестанно уподобяване на Бога, Който е Съвършеното и Абсолютно Добро. Но тъй като държавните училища са светски, в тях учителят по „Религия“ няма да има пълната свобода и нужното време, за да представи нещата така, както ги разглежда християнството (ако е вярващ), или пък желанието за това (ако е невярващ). Факт е, че Църквата в България не може да осигури нужния брой учители по предмета, имащи православно-богословско образование, заради което, ако той се въведе като задължителен, голяма част от учителите ще бъдат такива, които притежават светско, небогословско образование: историци, философи, културолози и др. Неминуемо, вследствие на тези фактори, представянето на нравствените ценности ще има по-скоро информативен, запознавателен характер, който ще ги извади от духовния им контекст. Така учениците е много вероятно да си помислят, че християнството е някакво етично учение, макар и възвишено. Би могло да се възрази, че това е „по-добре от нищо“, но също така има основание мисълта, че „по-добре никакво обучение, от лошо, погрешно такова“.

От друга страна, в енорийската църква учителят по вероучение, е в „свои води“. За разлика от държавния училищен преподавател, от него, разбира се, може да се изисква да е вярващ човек. Така той не просто ще информира учениците си за християнството, а ще ги възпитава, въвежда в него. В неделното училище той би имал свободата да следва методи на преподаване, каквато в светското училище не би имал. Също така, би могло да се очаква, че насреща си ще има по-мотивирани слушатели, отколкото в държавното училище, и същевременно, бидейки в местната църква, той ще има възможност да въведе децата в богослужението, в Литургията – нещо, което светското училище не може да даде. По този начин те биха могли много по-пълноценно да усетят пулса на нашата вяра.

Автор: Атанас Ваташки


[1] Според официалната концепция на Светия Синод за въвеждането на предмета „Религия“: „Училището е посредникът, който предава на новите поколения натрупаните през предходните векове нравствени ценности. В това отношение Църквата и Училището са призвани да си сътрудничат. Образованието на децата и подрастващите не трябва само да дава информация, а и да разпалва в сърцата им стремеж към истинското нравствено чувство на любов към Бога и ближния, към Родината и към нейната история и култура“.

[2] Ако някой смята, че това е твърде очевидно, нека да прочете мнението на митрополит Николай: „Ето сега пред нас стои и друг един въпрос – за правото на православните християнчета да учат, да се запознават и възпитават във вярата и благочестието и чрез българското училище. Вярно е, че има институции, които ни съветват, че църквата трябва да прави това в храмовете и може би този съвет ще звучи актуално, ако бяхме в турско робство, но сега е време на свобода и демокрация, когато църквата се стреми да изгради духовното здание на нацията и не очакваме и не допускаме, че българското училище ще се стреми да го разруши“ (pravoslavie.bg). Значи, излиза, че трябва да сме под турско робство, за да има неделни училища, в които децата да се просвещават за вярата, в противен случай това е функция на държавата!

[3] Където ги има, те са по-скоро в резултат на инициативата на отделни клирици, а не официална политика на БПЦ.

[4] Впрочем през този месец (05.2019 г.) такова начално училище към Ловешка епархия бе открито в град Ловеч. Надяваме се този пример да бъде последван и от други епархии:  http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=289823

[5] По думите на о.Александър Шмеман: „Най-голямото предизвикателство днес е да възстановим мисионерското измерение на Църквата. Трябва да осъзнаем една много основна истина: че по своята същност Църквата е Мисия, че в основата на нейното съществуване стои заповедта на Христос: „Идете и научете всички народи” (Мат. 28:19). Ако една християнска общност загуби мисионерския си устрем, ще се превърне в затворена в себе си, маргинална група, която съществува, за да „задоволява духовните потребности на своите членове”. Много кратък е пътят от това състояние до отъждествяването с определена нация, общество или етническа група. A последното е сериозен белег за духовен упадък и духовна смърт. Главната духовна потребност на християнина би трябвало да бъде споделянето на живота и Истината с колкото може повече хора и дори с целия свят. Затова мисионерството е цел и смисъл на съществуването на Църквата в света, на присъствието ѝ в човешката история между Първото и Второто пришествие на Господа. С други думи, в мисионерството се крие смисълът на християнската история“ (Православие и мисионерство: https://dveri.bg/aayfd )

[6] Виж напр.: Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите (2008): https://dveri.bg/ax3ya ; Мнозинството от българите се определят като православни християни, но не се молят на Бога: https://dveri.bg/udy68

[7] Впрочем тези трагични последици са факт донякъде и заради срастването между Църква и държава, заради което болшевиките се опитват да унищожат не само държавната власт, но и нейният крепител и донякъде придатък – Руската православна църква. Тоест до 1917 г. в Русия са били налице отношения между светската и духовната институции, за каквито немалко съвременни православни настояват; отношения, които, чрез въвеждането на предмет „Религия“в нашите държавни училища, поне частично, ще се пресъздадат.

Реклами

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Join 31 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
Реклами
%d блогъра харесват това: