Библеистика

This category contains 21 posts

Теистичната еволюция*

Автор: Атанас Ваташки Има още

Advertisements

Цел и значение на книга Битие (или научна книга ли е Битие?)*

Автор: Атанас Ваташки

Едва ли е нужно да се коментира подробно това, че въпросът с тълкуването на книга Битие е един от централните въпроси за отношенията между науката и религията. Това е една от най-превратно разбираните части от Библията, в резултат на което последствията за влошаването на отношенията между вярата и науката са сериозни. За мнозина Битие представя една различна картина за историята на света от тази, която ни представя съвременната наука. За тях съществува сериозен антагонизъм между двете представи и те са принудени да избират между едното или другото[1]. Има ли обаче възможност да се наблюдава хармония между тях, и то по ненасилствен и за двете начин, без да се правят измислени компромиси? Това ще се опитам да разбера, хвърляйки поглед към книга Битие и най-вече първите й три глави. Има още

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

От Атанас Ваташки

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

1. Въведение

„Вие, които се посвещавате на божественото изучаване на богословието, вие, чиито лица бледнеят над Свещ. Писание, преди всичко вие, които вече имате честна свещеническа служба или се стремите към нея, вие, които се нагърбвате с грижата за душите, избягвайте заниманията с временното, нямайте нищо общо с модните тенденции, изследвайте как е било в началото, отидете при извора, стремете се към древното, върнете се при светите отци[1]“ (Джон Пиърсън) Има още

Антропоморфизъм

Автор: отец Николай Шиваров

Антропоморфизьм. Както често се отбелязва, Библията е универ­сална книга. Текстовете й са предназначени за хора от различни слоеве на обществото и с различна образованост. Поради това нейното съдържа­ние – вложените в нея мисли, идеи, историческа или друга информация – обикновено са облечени в популярен език, типичен със своята образност. „Св. Дух ни говори – казва св. Йоан Златоуст – за всички приспособително към немощта на слушателите“[1]. Писанието е предназначено за жителите на земята и затова то говори за небесните, духовните неща земно, по човешки. Има още

Погребването на Исус

392458_344909318904651_2038200934_nАвтор: Майкъл Грийн

Погребването на Исус ( [Матей] 27:57-66)

По юдейския закон е забранено тялото на екзекутиран да се оставя да виси цяла нощ. До залез слънце, когато е краят на юдейския ден, то трябва да бъде погребано. „Тялото му да не остане през цялата нощ на дървото, а да го погребеш в същия ден.“ Израилтяните трябва да спазват особено строго това изискване, когато след екзекуция някой бъде обесен на дърво (Втор. 21:22-23)[1]. Това, разбира се, се отнася и за Исус. Тялото Му трябва да се свали от кръста и да се погребе, но никой от роднините Му не притежава в Йерусалим собственост или гроб, тъй като семейството е родом от Галилея.

При тези обстоятелства се появява човек, за когото не сме чували дотук в Евангелието. Йосиф от Ариматея е богаташ. Както ни обясняват Марк и Лука, той е член на Синедриона, или Съвета, а Лука добавя, че е и човек добър и праведен (Марк 15:43; Лука 23:50). Това, че Матей набляга върху богатството му, навярно ни насочва към Исая 53:9, където на страдащия Слуга „определиха гроба Му между злодеите, но след смъртта Му – при богатия“. Йосиф идва от Ариматея – не знаем къде точно се е намирала тя, но в древността някои са я свързвали с Раматаим (I Царе 1:1), родния град на бездетната Анна, чиято молитва за син е чута, и мястото, където е погребан пророкът Самуил. Матей ни съобщава, че Йосиф „се беше учил[2]“ при Исус. Такива стихове показват колко много данни и сведения са останали извън и отвъд евангелското повествование. Има още

Тайната вечеря

last-supper-byzantine1

Автор: Джордж Кронк

Разказът на св. Йоан за тайната вечеря се съдържа в глави 13-17 на евангелието. Разказът не споменава пряко установяването на света­та Евхаристия, защото, когато св. Йоан писал евангелието (ок. 85-90 г. сл. Хр.), преданията за тайната вечеря, записани в синоптичните евангелия, били добре познати. Поради това св. Йоан се съсредото­чава върху „допълването” на картината, изрисувана от синоптични­те автори, и описва събития от тайната вечеря, които не били запа­зени в преданията, използвани от тях.

Евангелието от Йоан ни казва, че на тайната вечеря Иисус Христос измил и подсушил краката на апостолите Си (13:1-20). Това действие, обичайна форма на гостоприемство в древния Среден Из­ток, било обикновено извършвано от роби или слуги. Поради тази причина е съвсем разбираемо, че Христовите апостоли били силно изненадани, когато техният Господ се навел като роб в краката им. Когато св. ап. Петър се опитал да Го възпре, Иисус Христос казал: „Ако те не умия, нямаш дял с Мене” (13:6-8). След като умил нозете на апостолите, Иисус Христос им обяснил, че това Негово действие символизирало мисията, на която Той ги изпращал. Както Той Самият служил на Бога и на човеците, така и те трябвало да служат Богу и на ближните си. Както Иисус Христос направил спасението достъпно за света, така и апостолите („пратениците”) трябвало да разнесат това спасение до всички народи (13:12-20). Говорейки за бъдещата мисия на апостолската Църква, Господ казал: „който приема, когото Аз пра­тя, Мене приема; а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил” (13:20). Като казал на св. ап. Петър: „Ако те не умия, нямаш дял с Мене”, Иисус Христос, без съмнение, имал предвид пречис­тващата сила на Собствената Си смърт и възкресение. За древната Църква тези думи, както и измиването на нозете, описано от св. Йоан, добили значимост като на тайнство. Както видяхме, и Кръщението, и светата Евхаристия, са тайнства, чрез които ние влизаме в Христови­те смърт и възкресение, в общение с нашия възкръснал Господ, и така ставаме „цели чисти” (Йоан 13:10) в тяло и в дух. Отците на Църквата виждали в разказа за измиването на нозете на тайната вечеря знак за „издигането” на Иисус Христос, постоянно присъстващо в света в тайнствата Кръщение и свето Причастие. Има още

Добрият пастир

Автор: Джордж Кронкwww-St-Takla-org--Damiana-Monastery-icon-Shepherd-1

В десета глава ев. Йоан описва друга от Христовите срещи с еврейските власти в Йерусалим. Тази среща станала приблизител­но три месеца след празника Шатри, описан в предишната част. Отново поводът за Христовото идване в Йерусалим бил религиозен празник – Обновление (Hanukkah), познат също като Празник на светлините (Йоан 10:22). Исторически в юдаизма това е малък праз­ник. Установен през втори век пр. Хр., Обновление отбелязва една от победите на Юда Макавей над армиите на селевкидите през 164 г. пр. Хр., освобождаването на Йерусалим от гръцко управление и преосвещаването на храма на Бога на Израил (царят на селевкидите, Антиох Епифан, осквернил храма през 168 г. пр. Хр. – вж. 1 Мак. 1- 4). Ханука бил осемдневен празник, празнуван през декември, който включвал запалване на свещи в храма и във всеки еврейски дом. Този празник все още се празнува от евреите по света, но без осветяването на храма, защото йерусалимският храм бил разрушен от римляните през 70 г. сл. Хр.

По обичая Си, когато посещавал Йерусалим, Иисус Христос проповядвал и поучавал в храма. И по време на този празник Той изнесъл беседа за Себе Си, сега известна като беседата за добрия пастир (Йоан 10:1-18). В Стария Завет често се говори за Бога и за Месия като за пастири, а за Божия народ – като за стадо Господне (Пс. 22:1-6, 80:1, 95:7, 100:3; Ис. 40:11; и Пес. 17:45). Трябва също да отбележим, че в Палестина овце се гледат не толкова заради месото им, колкото заради млякото и вълната им. Връзката между пастира и стадото му е връзка на близост и привързаност и не е рядкост ов­чарят да дава имена на овцете си. Освен това, овцете познават и раз­бират само гласа на собствения си пастир и „те никога не отговарят на гласа на непознат”[1]. Следователно, като твърдял, че е „пастир на овците” (Йоан 10:1-2), Иисус Христос още веднъж се отъждествил с Месия и свързал служението Си с дейността на Бога. Той (пастирът) ще призове истинския Божи народ поименно и те (стадото), чувайки и разпознавайки гласа Му, ще Го последват от кошарата на света към небесните зелени пасища (10:3-5). Господ също ясно казвал, че онези, които не чували и не разпознавали гласа Му (например фари­сеите), в действителност не били част от Божието стадо (10:6). Има още

Появата на идеал за Месия

passion_previewАвтор: Джордж Кронк

Старозаветната история на древния Израил ни представя пет идеални образци на хора, представящи няколко страни на идеала за Месия, който ще се появи от Израил, за да поведе света обрат­но към Бога. Тези образи са на пророка Мойсей, свещеника Аарон, завоевателя Иисус Навин, съдията Самуил и царя Давид. Във вековете след царуването на Давид народът на Израил, воден от пророците, започнал да мечтае за Спасител, наречен Месия (или „помазаник”), и да очаква идването Му. Месия трябвало да бъде всичко, което били Мойсей, Аарон, Иисус Навин, Самуил и Давид, и даже повече. Тъй като Мойсей бил, вероятно, най-великият от пророците, Месия трябвало да бъде съвършеният пророк (самият Мойсей говори за него във Втор. 18:15-19) и да обяви „словото на Господа” на цялата вселена. Както Аарон, първият от левитското свещенство, принасял животни като изкупителни жертви за народа си, така Месия трябвало, като съвършеният свещеник, да принесе всеобща изкупителна жертва за греховете на целия свят[1]. Както Иисус Навин, завоевателят, повел Израил в земята Ханаан, така Месия трябвало да бъде съвършеният завоевател, който да победи силите на греха и смъртта и да поведе целия си верен народ към Царството Божие. Както Самуил съдел израилските племена, така Месия трябвало да бъде съвършеният съдия на цялото човечество. И както Давид бил велик (почти месиански) цар – Месия трябва­ло да бъде съвършеният цар, който да управлява народа си с непресъхваща любов и непреставаща справедливост.

Връзката между идеята за царуване и месианския идеал в ис­торическите писания на Стария Завет изисква особено внимание. В периода между изхода от Египет и установяването на еврейската мо­нархия Израил бил управляван теократично, т.е. от Бога и посочените от Него служители – Мойсей, Иисус Навин и съдиите. Но тъй като безверието и непокорството на израилския народ го водели към все по-страшна анархия, израилтяните започнали да искат цар, който да сложи нещата в ред. Защото казва Писанието, „в ония дни Израил ня­маше цар: всеки правеше това, което му се струваше за право” (Съд. 21:25). Макар това желание да било само по себе си неспособност Из­раил да разбере истинската причина за проблемите и в същото време греховно отхвърляне на Божието управление, Господ се съгласил да даде на народа Си каквото искал. Така се появила еврейската държава и небесният Цар бил заменен от династия царе човеци. Има още

Бог и сътворението в Битие 1-2

5kyxqh669u1h4k0vegqlАвтор: Джордж Кронк


Бог и сътворението в Битие 1-2

Както посочихме по-горе, първите глави на Битие не трябва да се четат като буквално описание на исторически или научни фак­ти. Това, което най-вече е от значение, е богословското значение на тази част от Свещеното Писание. Битие 1-2 обявява, че Бог е един, трансцендентен и безпределно добър, че е създал света от нищото (creatio ex nihilo) и че е всемирен Господ(ар) на цялото творение. Това виждане за Бога е съвършено различно от езическите учения на древни народи като египтяни, вавилонци, персийци, индийци, гърци и римляни. Утвърждавайки, че Бог е един (монотеизъм), Би­тие 1-2 отхвърля езическите вярвания в съществуването на много богове (политеизъм). Твърдейки, че Бог е трансцендентен, т.е. над и отвъд света, богословието на Битие действително се откъсва от ези­ческото гледище, че боговете са или част от или едно с процесите в света (пантеизъм). А настоявайки, че Бог е Господ(ар) не само на Израил, но и на целия свят, Битие 1-2 се противопоставя на езичес­ката практика да се почита един бог (богът на племето или народа) над другите (хенотеизъм). Освен това, боговете в древните езичес­ки религии често били считани за неморални, или дори безнравс­твени, много силни, но не непременно много добри, докато Бог в Битие 1-2 е описан като безусловно добър, праведен и справедлив. Следователно, от гледна точка на библейското свидетелство, Богът на Израил е единственият Бог, и този един Бог е трансцендентният, безпределно добър и върховен Господ(ар) на всемира. Има още

Православен християнски подход към изучаването на Библията

Автор: Джордж Кронк    0d8d761bd6ddc3d96334b8fbfe137d14

За автора: Джордж Кронк e православен богослов и доктор по философия на Южноилинойския университет, САЩ. Освен това е  и професор по философия и сравнително религиознание в колежа на Ню Джърси. Джордж Кронк е познат преди всичко на православните хора на Запад. Той е автор на серия лекции, посветени на православното богословие и свързаните с него области и активен член на църквата Holy Resurrection в щата Ню Джърси, Сащ.

 

Съществуват поне пет причини православните християни да четат и изучават светата Библия. Първо, според християнското предание Библията е боговдъхновена, т.е. предава неподправено откровението на Бога за Самия Себе Си и Неговата воля за чо­вечеството. Когато се разбира правилно, Библията е първоизточ­никът на истината за Божията природа, положението на човека и предназначението на вселената като цяло. Поради това онези, които търсят тази истина, трябва да се обърнат за помощ към сви­детелството на Свещеното Писание.

Второ, като боговдъхновен документ на божественото откро­вение, Библията е Божието слово за човечеството и говори за Бога и Неговото царство. А словото е предназначено най-вече за онези, които са членове на Църквата, които са призовани да го чуят, да се вслушат в него, да го приемат в сърцето си и да му отвърнат с вяра и послушание.

Трето, Православната църква учи, че Библията е словесна икона на самия Бог. Точно както хората и събитията, изобразени на рисува­ните икони, „действително присъстват“ във и чрез физическото им изобразяване, така и Бог „действително присъства“ във и чрез фи­зическото изобразяване на Неговото записано слово. Четейки и изу­чавайки Свещеното Писание, молейки се с Негова помощ и разсъж­давайки върху Писанието, става възможно да се докоснем до Самия Бог и да общуваме с Него. Чрез усърдно и молитвено изучаване и размишление върху Библията човек може както да „докосне“, така и да „бъде докоснат“ от вечната, неразделна и животворяща Троица.

Четвърто, богослужебният живот на Православната църква се ос­новава на Свещеното Писание и го изразява. Пресметнато е, че само в Божествената литургия, без да се отчитат откъсите от посланията и евангелията или произнасянето на Господнята молитва, има „деветде­сет и осем цитата от Стария Завет и сто и четиринадесет от Новия“[1]. Във всички православни служби през цялата година Библията се чете почти непрекъснато. От това следва, че ако човек разбира и участва в литургиите и службите на Църквата, то той ще задълбочи и засили и двете до степен да познава съдържанието на Божието писано слово.

И накрая, пето, Библията е основният израз на Свещеното Пре­дание на Православната църква. Според о. Калистос Уеър „правос­лавният християнин днес вижда себе си като наследник и пазител на велико наследство, получено от миналото и вярва, че е негов дълг да предаде в бъдещето това наследство ненакърнено“[2]. За да осъществят това свое задължение, православните християни трябва да преодо­леят доста трудни препятствия. Изправено пред секуларизираната култура на съвременния свят, православното християнство трябва да се научи да съществува в присъствието на множество неправославни философски и религиозни движения и организации и често – в съ­перничество (не в лошия смисъл – б.р.) с тях. Много православни християни са всъщност изку­шени да се отклонят от Православната църква, като резултат на доста привлекателните и действени съблазни на тези философии и религии. За много от днешните православни християни Свещеното Предание е спряло да бъде живата и животоподдържаща традиция. Откъснат от богословските си корени под влиянието на политически въздейст­вия, на съществени културни промени и на собствените си несполуки да живее в светлината и истината на Бога, съвременният православен християнин трябва да положи всички възможни усилия, за да разбере доктриналните и литургични основи на своята традиция и да изрази това разбиране чрез жива вяра. Само тогава той би бил способен да изпълни дълга си и да запази и предаде „цялата система от учения, църковно управление, богопреклонение и изкуство, на които Правос­лавието е дало израз през вековете“[3]. Търсейки начин да изпълним тази задача, ще е нужно да създадем определена православна кри­тична гледна точка за предимно светските, неправославни и дори антихристиянски вярвания и ценности на съвременността. Важна част от това начинание ще бъде сериозното изучаване на съдържанието и значението на Свещеното Писание, както и развиването на поглед към света, който изразява и се основава на това, което о. Георги Флоровски нарече „библейско съзнание“[4].

По тези (и други) причини четенето и изучаването на Свеще­ното Писание трябва да стане основна грижа в живота на правос­лавните християни. Библията е, разбира се, много голям и сложен сбор от документи; възможно е начинаещият читател да се изгуби в детайлите на свещените текстове. Важно е, докато човек се опитва да развие „библейско съзнание“, да се стреми да разбере общото послание на Божието писано слово, „да проумее Писанията в тях­ната цялост“[5]. Това е всъщност и главната цел на тази книга – да направи разбираем преглед на централните теми в Библията и да очертае, от гледна точка на Православното библейско богословие, общото послание на Божието библейско откровение.

Откъс от книгата „Посланието на Библията“

[1] Timothy (Fr. Kallistos) Ware, The Orthodox Church (Penguin Books, 1972) 209.

[2] Ibid., 204.

[3]  Ibid.

[4] George Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View (Norland Publishing Co., 1972) 9-16.

[5] George A. Barrois, The Face of Christ in the Old Testament (SVS Press, 1974) 19.

Join 28 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.