Инославие

This category contains 8 posts

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

От Атанас Ваташки

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

1. Въведение

„Вие, които се посвещавате на божественото изучаване на богословието, вие, чиито лица бледнеят над Свещ. Писание, преди всичко вие, които вече имате честна свещеническа служба или се стремите към нея, вие, които се нагърбвате с грижата за душите, избягвайте заниманията с временното, нямайте нищо общо с модните тенденции, изследвайте как е било в началото, отидете при извора, стремете се към древното, върнете се при светите отци[1]“ (Джон Пиърсън) Има още

Advertisements

Молитвата към светиите – израз на връзка и любов

Автор: Атанас Ваташки

„Не са отделени от нас преподобните отци, защото тяхната любов е винаги с нас. Нека не ги отделяме от себе си, като чужди на нас, защото те винаги се молят за нашите грехопадения“ (Св. Ефрем Сириец)

Молитвата към светиите – израз на връзка и любов

Молитвата, както знаем, е разговор и общение със Самия Бог. Когато казваме, че ние се молим на светиите, ние нямаме предвид, че им се молим по начина, по който се молим на Бог, нито, че им отдаваме славата, която се отдава само на Него. Православното богословие прави ясна и категорична разлика между служенето на Бога (latreia) и почитта (proskynesis) към светиите, които се почитат не като богове, а като Божии приятели. Молитвата ни към тях е молитва за застъпничество. Има още

Православие, граници на Църквата и икуменизъм

автор: Атанас Ваташки

1. Двете условия

Православната Църква вярва, че тя е Църквата, основана от Христос, запазила вярата на апостолите, чиято апостолска приемственост може да се проследи до Петдесетница. Тя е Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, тя е и Църквата, която е създала тази част от Никео-Цариградския символ. Има още

За една протестантска група и неизчерпаемото съкровище на Православието

220px-fr-_serpahim_roseОт и за йеромонах Серафим Роуз

За да създаде у православните си събратя по-дълбоко чувство на сърдечно християнство, о. Серафим посочил пример с протестантската група, от която дошли (вероятно обърнали се в Православието – б.р.) Мери, Соломония и други . Отхвърляйки протестантските грешки, както винаги, той успял да надскочи ранната си гледна точка от периода на отрицанието и да надникне отвъд външното – към сърцевината на стремежите на тези хора.

„Тези протестанти – казал той – имат простичка и топла християнска вяра, в която отсъства голяма част от сектантското тесногръдие, характерно за много от протестантските групи. Те не вярват, както някои протестанти, че са „спасе­ни” и няма нужда да правят нищо повече; вярват в идеята за духовната борба и възпитанието на душата. Полагат усилия да си простят един на друг, а не да таят лоши чувства. Прибират скитници и хипита от улиците и имат отделно място за възстановяване, където ги учат на чувство на отговорност. С други думи, при­емат християнството сериозно, като най-важното нещо в живота. Не притежават пълнотата на християнството, която имаме ние, православните, но това, което правят, е добро, хората са топли и любящи и очевидно обичат Христа. Те са при­мер за това какви трябва да бъдем, само че още по-…

Някои от нашите православни младежи преминават към такива групи, но и обратното става също – някои от тези протестанти се обръщат към Правосла­вието. И защо не? Ако ние имаме истинското християнство, сред нас трябва да има нещо, което вярно почитащите истината да видят и да пожелаят. Покръсти­хме неколцина от тази протестантска група в нашия манастир. Те са привлечени към Православието от благодатта и тайнствата, чието присъствие чувстват, но които липсват в тяхната група. Щом станаха православни, вече намират протес­тантските си преживявания, които някога са им изглеждали толкова истински, за плитки и повърхностни. Техните водачи имат много практичен подход към проповядването на Евангелието, но не след дълго се изчерпват и започват да се повтарят. Идвайки в Православието, тези обръщенци намират богатство на учението, което е неизчерпаемо и ги води към по-дълбоки християнски прежи­вявания, които надминават и най-доброто при неправославните християни. Ние, които вече сме православни, имаме пред нас това съкровище и трябва да го из­ползваме по-пълноценно, отколкото обикновено правим.”[1]

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 820-821. Заглавието е мое

[1] OCP, „Orthodoxy in the USA”, OW, no. 94 (1980), pp. 218-19.

Простота

378px-Fr._Serpahim_RoseОт и за йеромонах Серафим Роуз

„В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важно е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да се молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най- вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношение на тях по -„нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава Сам Бог ще ни освети. (…)

Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като „Можем ли да изобразяваме Бог Отец?”, не дадем отговор и не кажем: „Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: „Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по – защитени ще сме от духовни опасности.

Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас. (…) Има още

Може ли Дева Мария да ни „спаси“?

7b228f19c9bd7407f8b3bd0ca2eab2f6Автор: отец Андрю Дамик

Днес прочетох коментарите за това видео в Youtube. Знам, знам -коментарите в Youtube  са обикновено най-нискокачествения вид разговор в интернет, и не бях ужасно изненадан да видя, че някой смята, че музикалната линия „Пресвета Богородице, спаси ни” е бил „богохулен.” (Той очевидно предпочита да чуе неговото богохулство на латински).

Трябва да призная, че съм малко объркан, защото обикновено онези, които ще гледат на идеята, че Дева Мария може да ни „спаси” като „богохулна”, идват от традиции със силна привързаност към думите на Свещеното Писание. Вероятно „спаси” трябва да се използва само по отношение на Самия Бог. Но самото Писание не поставя това ограничение.
Апостол Павел е на мнение, че той може да спасява хора и че други могат да го правят, също така че те могат дори да спасят самите себе си:

13 А на вас, езичниците, казвам: понеже съм апостол на езичниците, отдавам всички сили на служението си, 14 за да възбудя някак ревност у сънародниците си и да спася поне някои от тях. (Римл. 11:13-14)[1] Има още

Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско

2Друг поклонник, Пол, си спомня напразните си опити да влезе в интелектуален дебат с о. Серафим. Въпреки че бил пастор в протестантска църква, сърцето на Пол било завладяно от духовната дълбочина на Православието. За да докаже обаче, че Православието все пак не било истинският път, той искал да спечели спора с о. Серафим. Отецът го питал дали има въпроси, но вместо това Пол се опитвал да започне спор. Както по-късно признал: „Аз дойдох при о. Серафим не с въпроси, а с мнения“.

В един момент Пол измислил подробна полемика против Православието, основаваща се на факта, че е имало погроми против евреите в предреволюционна Русия. Когато дошъл при о. Серафим и започнал да излага мнението си за събитията, отецът отвърнал: „Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско“. Както си спомнил по-късно Пол: „Този отговор срина на парчета предварително планираните ми аргументи!“

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 832. Заглавието е мое

За отношението към християните, които не са православни

Автор: йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) 220px-fr-_serpahim_rose

Няколко години преди да почине о. Серафим получил писмо от една афро-американка, която, като новопокръстена, изучавала Православието и се опитва­ла да разбере немилостивото отношение на някои православни християни към хората извън Църквата – отношение, което й напомняло за преживяното от собствения й народ. „Дълбоко се вълнувам – пише тя – от това как Правосла­вието гледа на хората, които светът нарича западни християни, т.е. протестанти, римокатолици. Чела съм много статии от много православни писатели и някои използват думи като „паписти“ и пр., които силно ме смущават и които намирам за доста обидни. Смятам ги за такива, защото принадлежа към раса, която е била подложена на твърде много обиди, и не бих искала аз да възприема този навик. Дори „еретик“ ме притеснява. (…)

Къде е моето място и това на приятелите и роднините ми? Те или не знаят за Православието, или не го разбират. Но те все пак вярват и почитат Иисус Хрис­тос (…) Трябва ли да се отнасям с приятелите и роднините си, сякаш те нямат Бога, нямат Христа? (…) Или пък бих могла да ги наричам християни, само че такива, които не са намерили истинската Църква?
Когато задавам този въпрос, не мога да не си помисля за св. Инокентий Аляски, който посетил францисканските манастири в Калифорния. Той си останал съвсем православен, но се отнасял със свещениците, които срещнал там, с ува­жение и благост, а не ги е обиждал. Това, надявам се, казва и Православието за това как да се отнасяме с другите християни.“

Смущението на тази жена било, всъщност, доста разпространено сред хората, които се присъединявали към православната вяра. Сега, когато се приближавал към края на краткия си живот и отхвърлил младежката си горчивина, о. Серафим отговорил така:

Зарадвах се, като получих писмото Ви – зарадвах се не защото сте объркана по въпросите, които Ви тревожат, а защото отношението Ви показва, че в истина­та на Православието, към което сте привлечена, искате да намерите мястото и на любящото, състрадателно отношение към онези извън православната вяра.
Твърдо съм убеден, че това е, което Православието учи. (…)
Накратко ще изложа какво смятам, че е православното отношение към неправославните християни.
1.    Православието е Църквата, основана от Иисус Христос за спасение на човечеството, и следователно трябва с живота си да пазим чистотата на учени­ето и собствената си вяра в него. Само в Православната църква има благодат в тайнствата (повечето от другите църкви дори не твърдят, че имат тайнства в се­риозния смисъл на думата). Само Православната църква е Тялото Христово и ако спасението е достатъчно трудно в Православната църква, колко по-трудно трябва да е извън Църквата!
2.   Но не е за нас да определяме положението на онези, които са извън Право­славната църква. Ако Бог желае да даде спасение на някой, който е християнин по най-добрия известен му начин, но без никога да е познал Православната църква, това зависи от Него, не от нас. Но когато Той го направи, това е извън нормалния начин, който Той е установил за спасение – който е в Църквата като част от Тяло­то Христово. Аз лично мога да приема преживяването на протестантите, когато се „раждат отново“ в Иисус Христос; срещал съм хора, които са променили живота си изцяло, защото са срещнали Иисус Христос, и аз не мога да отрека преживяно­то от тях само защото не са православни. Аз наричам тези хора „субективни“ или „начинаещи“ християни. Но докато не се присъединят към Православната църква, те не могат да имат пълнотата на християнството, не могат да станат обективни християни, които да принадлежат на Тялото Христово и да получават благодатта на тайните. Мисля, че затова има толкова много секти сред тях – те започват християнски живот с искрено обръщане към Христа, но не могат да продължат хрис­тиянския живот по правилния начин, докато не се присъединят към Православната църква, и затова те поставят собственото си мнение и субективни преживявания на мястото на учението на Църквата и тайнствата.
За онези християни, които са извън Православната църква, следователно, бих ка­зал: те все още нямат пълната истина – може би просто не им е била открита досега или може би е наша вината, че не живеем и не проповядваме православната вяра така, че да бъде достъпна за тях. С тези хора ние не можем да бъдем едно във вярата, но няма причина да ги смятаме за съвършено чужди или за равни на езичниците (макар че не би трябвало да сме враждебни и към езичниците – те също все още не са видели истината!). Вярно е, че много от неправославните песнопения съдържат учение или акцент, който е погрешен – особено идеята, че когато човек е „спасен“, той няма нужда да прави нищо повече, защото Иисус Христос е свършил всичко. Тази идея пречи на хората да видят истината на Православието, където подчертаваме убеждението, че човек се бори за спасението си. Дори след като Иисус Христос ни го е дал, както казва св. ап. Павел: със страх и трепет вършете вашето спасение (Фил. 2:12). Почти всички религиозни рождественски песни са добри, пеят се и от право­славните християни в Америка (някои от тях дори в най-строгите манастири!).
Думата „еретик“ (както казваме в нашата статия за о. Димитрий Дудко)* наистина се използва твърде често днес. Тя има определено значение и задача да разграничи новите учения от православното учение, но малцина от неправославните християни днес са съзнателни „еретици“ и с нищо не помагаме, като ги наричаме така.
И накрая, мисля, че отношението на о. Димитрий Дудко е правилното: трябва да гледаме на неправославните като на хора, на които Православието все още не е било открито, като на хора, които са потенциални православни (ако само ние самите им дадем по-добър пример!). Няма причина, поради която да не ги нари­чаме християни и да не бъдем в добри отношения с тях, да признаем, че имаме поне вярата в Христа, която е общо, и да живеем в мир, особено със собствените си семейства. Отношението на св. Инокентий към римокатолиците в Калифор­ния е добър пример за нас. Твърдото полемично отношение е необходимо само когато неправославните се опитват да отнемат от нас нашите паства или да про­менят учението ни. (…)
А що се отнася до предразсъдъците – такива имат хората, не Църквата. Пра­вославието не налага предразсъдъци или мнения за други раси, нации и пр.[1]

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 802-804. Заглавието е мое

* В тази статия о. Серафим написал: „Сред западните обръщенци към Православието (…) съществува изкушението да се говори твърде свободно за „ерес“ и „еретици“, както и да се превръщат грешките на неправославните в извинение за известно фарисейско хитруване за нашето собствено „православие“. Дори когато е формулирано богословски правилно, това отношение е духовно погрешно и води до това, че много хора, които иначе биха били привлечени към Православието, биват отблъсквани от Църквата“.
(„In Defense of Fr. Dimitry Dudko“, The Orthodox Word, no. 92 [1980], p. 131.)
[1] ПОСР до ………., 27 ноември 1980 г.

 

Join 28 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.