Клайв Стейпълс Луис

This category contains 10 posts

Какво стои зад Закона (четвърта част)

index3Автор: Клайв Стейпълс Луис (1898-1963)

Към трета част (Действително ли съществува Законът?)

Нека обобщим изводите, които направихме досега. В случая с камъните, дърветата и подобните на тях обекти онова, което наричаме Закони на природата, може да бъде единствено начин на изразяване. Когато казваме, че природата се управлява от определени закони, всъщност имаме предвид само, че в природата в действителност процесите протичат по опреде­лен начин. Тези така наречени закони могат да не бъдат нещо, което съществува реално – над и отвъд действителните факти, които наблюдаваме. Но в случая с човека видяхме, че не е така. Законът на човешката природа или Законът за доброто и злото трябва да е нещо над и отвъд действителните факти на човешкото поведение. В този случай освен наличните факти имаме и нещо друго – реален закон, който не сме измисли­ли ние и на който знаем, че би трябвало да се подчиняваме.

Нека сега да видим какво следва от това по отношение на света, в който живеем. Откакто са започнали да мислят, хората не са се спирали да гадаят какво всъщност представлява този свят и как се е появил. Оформили са се, най-общо казано, два възгледа. Първият е тъй нареченият материалистичен възглед. Хората, които го споделят, смятат, че материята и пространството просто съществуват и винаги са съществу­вали, без някой да знае защо. Също така според тях материята, която притежава някои конкретни, точно определени свойст­ва, просто по една щастлива случайност е създала мислещи същества като нас. При шанс едно на хиляда нещо е ударило нашето слънце и така са възникнали планетите. Отново при такъв шанс на една от тези планети са се появили необходи­мите химически вещества и най-подходящата температура, за да се зародят живи организми, а после, след една дълга поредица от щастливи случайности, тези живи организми са се развили в същества като нас. Вторият възглед е религиоз­ният (виж бележката в края на тази глава). Неговите привър­женици смятат, че онова, което стои зад света, наподобява повече на разум, отколкото на каквото и да било друго от всичко, което познаваме. Това значи, че то има съзнание, има цели и предпочита някои неща пред други. И съгласно този възглед то е сътворило света отчасти с цел, която е непозната за нас, но отчасти, и във всеки случай, за да създаде същества, подобни на самото него – имам предвид подобни на него дотол­кова, че да притежават разум. Моля да не смятате, че единият от тези възгледи е бил възприет много отдавна, а другият постепенно го е изместил. Навсякъде, където е имало мислещи хора, са се отстоявали и двата възгледа. Обърнете внимание и на още нещо. Не можете да разберете кой от двата възгледа е правилният с помощта на науката в обичайния смисъл на думата. Науката си служи с опити. Тя наблюдава поведението на обектите си. В крайна сметка всяко научно твърдение, колкото и сложно да изглежда, всъщност означава нещо като: „Насочих телескопа към тази и тази част на небето в 2.20 ч. на 10 януари и видях това и това“ или „Сложих малко от това вещество в един съд, нагрях го до тази и тази температура и се случи това и това.“ Не мислете, че имам нещо против науката: само казвам с какво се занимава тя. И колкото по- тясно е свързан с науката човек, толкова повече (надявам се) ще се съгласи с мен, че именно такива са задачите на науката и изпълнението им е нещо много полезно и необходимо. Но защо изобщо нещо се случва и дали съществува нещо зад фактите, които науката изследва – нещо от различно естество, – това не е научен въпрос. Ако съществува „Нещо зад фактите“, то или ще трябва да остане неизвестно напълно непознато за хората, или ще трябва да се разкрие само по някакъв друг начин. Твърдението, че подобно нещо съществува или не съществува, не може да бъде защитено от науката. И истинските учени обикновено не го изричат. С това се захващат най-често журналистите и авторите на евтини романи, които поназнайват нещичко от опростените научни истини, представени в учебниците. В края на краищата това наистина е въпрос на здрав разум. Да предположим, че науката достигне някога до такова ниво, че да знае абсолютно всичко за целия свят. Нима не е очевидно, че въпросите: „Защо съществува светът?“, „Защо се развива по този начин?“, „Има ли някакъв смисъл в него?“ ще продължават да съществуват, както и досега?

И така, положението би било твърде безнадеждно, ако нямаше и още нещо. Съществува едно и само едно нещо в цялата вселена, за което знаем повече, отколкото бихме могли да научим от наблюдения над заобикалящия ни свят. И това нещо е човекът. Ние не просто наблюдаваме хората, ние сме хора. В този случай разполагаме, така да се каже, с вътрешна информация – ние сме онези, които „познават“. И поради това знаем, че хората са подчинени на един нравствен закон, който не са измислили, но не могат да забравят напълно, дори и да се опитват, и на който знаят, че би трябвало да се подчиняват. Но обърнете внимание на следното. Всеки, който изучава човека отстрани, като само наблюдава неговите действия, така, както ние изследваме електричеството или зелето, без да знае нашия език и следователно без да може да получи някакво знание за онова, което е вътре в нас, никога не би се добрал и до най-незначителното свидетелство за съществуването на този нравствен закон. И как би могъл, когато неговите наблюдения ще му покажат само онова, което правим, а нравст­веният закон се отнася за онова, което би трябвало да правим?

По сыция начин, ако съществуваше нещо над или отвъд наблю­даваните факти в случая с камъните или с климата, ние, които ги изследваме „отстрани“, не бихме могли никога да се надяваме да го открием.

Ето защо трябва да поставим въпроса така. Ние искаме да знаем дали светът просто е такъв, какъвто е, без някаква причина или зад него стои определена сила, която го прави точно такъв. Тъй като тази сила, ако съществува, не би била един от наблюдаваните факти, а реалността, която ги причи­нява, ние не бихме могли да я открием само чрез наблюдение на фактите. Съществува един-единствен случай, в който бихме могли да знаем дали има нещо повече, и това е случаят, свързан със самите нас. И в този случай ние откриваме, че съществува такова нещо. Или – можем да тръгнем по обратния път. Ако съществуваше управляваща сила извън вселената, тя не би могла да се разкрие пред нас като един от фактите вътре във вселената – не повече, отколкото архитектът на къщата би могъл да играе ролята на стена, стълбище или камина в нея. Единственият начин, по който бихме могли да очакваме тази сила да изяви себе си, е вътре в самите нас – като въздействие или заповед, които се опитват да ни накарат да се държим по определен начин. И тъкмо това е, което откриваме у себе си; а то несъмнено би трябвало да породи у нас подозрения. В единствения случай, когато можете да очаквате да получите отговор, този отговор се оказва „Да“, а в другите случаи, когато не го получавате, вие разбирате защо е така. Да си представим, че някой ме попита защо, когато видя човек в синя униформа да върви по улицата и да оставя малки книжни пакетчета пред всяка къща, предполагам, че те съдържат писма? Бих отговорил: „Защото, когато той остави подобно малко пакетче за мен, виждам, че то съдържа писмо.“ И ако тогава събеседникът ми възрази: „Но вие никога не сте виждали всички тези писма, които смятате, че другите хора получа­ват“, аз бих отвърнал: „Разбира се, че не ги виждам, не бих и очаквал това, защото те не са адресирани до мен. Съдя за съдържанието на пакетите, които нямам право да отварям, по съдържанието на онези, които мога да отварям.“ Същото е в сила и спрямо въпроса, който поставихме. Единственият „пакет“, който ми е разрешено да отварям, е човекът. Когато правя това, особено когато „отварям“ този конкретен човек, наречен Аз, откривам, че не съществувам самостоятелно, а съм подчинен на някакъв закон, че някой или нещо искат да се държа по определен начин. Не смятам, разбира се, че ако можех да вляза „вътре“ в някой камък или дърво, бих открил съвсем същото нещо, така както не смятам, че всички хора от моята улица получават същите писма като мен. Бих могъл да очаквам, например, да открия, че камъкът трябва да се подчинява на закона за гравитацията, т.е. докато подателят на писмата просто ми казва да се подчинявам на закона на моята човешка природа, Той принуждава камъка да се подчинява на законите на неговата каменна природа. Но и в двата случая бих очаквал да има, тъй да се каже, подател на писмата, някаква Сила, властваща над фактите, някакъв Управител или Водач.

Не мислете, че избързвам с изводите. Все още съм поне на хиляди мили разстояние от Бога на християнската теология. Достигнал съм само до това, че съществува Нещо, което направлява Вселената и се проявява у мен като закон, който ме подтиква да правя добро и ме кара да се чувствувам отгово­рен и да изпитвам неудобство, когато върша зло. Мисля, че трябва да приемем, че от всичко, което познаваме, това прилича най-много на разум, защото, в края на краищата, единственото друго нещо, което познаваме, е материята, а трудно можем да очакваме от къс материя да ни напътства. Но, разбира се, то може да не наподобява изцяло разум, още по-малко – човек. В следващата глава ще видим дали можем да открием нещо повече за него. Но искам да ви предупредя. През последните сто години бяха изприказвани доста нелепи санти­менталности във връзка с Бога. Тук няма да намерите подобни идеи. Най-добре е отсега да се откажете да ги търсите.

Бележка. За да не удължавам твърде много тази част, когато беше излъчвана по радиото, споменах само за материалистичния и религиозния възглед. Но за да бъда обективен, трябва да спомена и междинния възглед, наречен философия на жизнената сила, градивна еволюция или неочаквана еволюция. Той е представен най-остроумно в творбите на Бърнард Шоу, а най-задълбочено – в трудовете на Бергсон. Хората, които споделят този възглед, смятат, че малките промени, чрез които животът на тази планета е „еволюирал“ от най-низшите си форми до човека, не се дължат на случайността, а на „усилията“ или „целенасочеността“ на някаква жизнена сила. Ние трябва да попитаме тези хора дали под жизнена сила разбират нещо, което притежава разум. Ако смятат така, тогава „един разум, пораждащ живота и водещ го към съвър­шенство“, всъщност означава Бог и по такъв начин тяхната позиция съвпада с религиозния възглед. Ако обаче не смятат така, тогава какъв е смисълът да се твърди, че нещо, което не притежава разум, „полага усилия“ или има „цели“? Това ми се струва решаващо за убедителността на тяхното схващане. Една от причините, поради които градивната еволюция е привлекателна за много хора, е, че тя предлага на човека голяма част от емоционалната утеха, породена от вярата в Бога, и нито една от нейните по-малко приятни последици. Когато се чувстваш във форма и слънцето грее, и не искаш да повярваш, че цялата вселена е само един механичен танц на атоми, е много приятно да можеш да си мислиш за тази велика тайнствена Сила, която като вълна преминава през вековете и те носи на гребена си. Ако, от друга страна, ти се иска да извършиш нещо твърде безчестно, жизнената сила, която е само един сляп порив, без морал и разум, никога няма да се бърка в работите ти като този досаден Бог, за когото сме учили като деца. Жизнената сила е един вид кротък Бог. Можеш да го включиш в живота си, когато поискаш, но той няма да те безпокои. Тук са всички приятни вълнения на религията и нито едно от задълженията, които тя изисква от нас. Не е ли жизнената сила най-голямото в света постижение на изкуството да се самозалъгваме?

Следва

Из „Отвъд човека“, стр. 35-40

 

Действително ли съществува Законът? (трета част)

К. С. ЛуисАвтор: Клайв Стейпълс Луис (1898-1963)

Към втора част ( Някои възражения)

Действително ли съществува Законът?

А сега ще се върна към казаното в края на първата глава – че са налице два странни факта, свързани с човешкия род. Първо, хората са преследвани от мисълта за някакво поведение, което трябва да спазват – то би могло да се нарече честна игра, почтеност, морал или Закон на природата. Второ, те на практика не го спазват. Някои от вас могат да се учудят защо наричам това странно. Може би то ви изглежда най-естестве­ното нещо на света. И по-специално, вероятно смятате, че се отнасям твърде сурово към човешкия род. Сигурно ще кажете, че в края на краищата онова, което наричам нарушаване на Закона за доброто и злото или Закона на природата, означава просто, че хората не са съвършени. И откъде накъде трябва да очаквам това от тях? Отговорът би бил добър, ако се опитвах да определя точната степен на нашата вина за това, че не се държим така, както очакваме другите да се държат. Но моята работа съвсем не се състои в това. В момента не се интересувам от вината – опитвам се да намеря истината. И от тази гледна точка самата представа, че нещо е несъвърше­но, че не е такова, каквото би трябвало да бъде, налага опре­делени изводи.

Да вземем един камък или дърво – тe са такива, каквито са, и надали има смисъл да се казва, че би трябвало да бъдат други. Разбира се, можете да кажете, че камъкът е „с неподхо­дяща форма“, ако искате да го използвате за своя алпинеум, или че едно дърво е „негодно“, защото не е с толкова дебела сянка, колкото очаквате. Но всичко, което имате предвид тук е, че камъкът или дървото просто не подхождат за някаква ваша цел. Вие не ги обвинявате за това, освен може би на шега. В действителност знаете, че при дадения климат и наличната почва дървото не би могло да бъде по-различно. Това, което ние, от наша гледна точка, наричаме „негодно“ дърво, се подчинява на законите на своята природа точно толкова, колкото едно „подходящо“ дърво.

А сега забелязахте ли какво излиза? Излиза, че онова, което обикновено наричаме природни закони – например начинът, по който климатът влияе на едно дърво, – на практика може да не са закони в буквалния смисъл на думата, а само до известна степен. Когато казвате, че падащите камъни винаги се под­чиняват на закона за гравитацията, няма ли да е същото, ако кажете, че законът изразява само „какво се получава винаги с камъните“? Вие всъщност не си представяте, че когато един камък е пуснат, той изведнъж си спомня, че има заповед да падне на земята. Вие имате предвид само, че той на практика пада. С други думи, не можете да бъдете сигурни, че съществува нещо повече от самите факти, нещо, стоящо над тях – че съществува някакъв закон за онова, което би трябвало да стане, за разлика от онова, което на практика става. Природ­ните закони, приложени към камъните или дърветата, могат да означават единствено „как в действителност функционира природата“. Но ако се обърнете към Закона на човешката природа, Закона за почтеното поведение, там ситуацията е друга. Законът със сигурност не обобщава „как на практика постъпват човешките същества“, защото, както вече казах, много от тях въобще не се подчиняват на този закон и никое от тях не му се подчинява напълно. Законът за гравитацията ви казва какво ще стане с камъните, ако ги изпуснете, но Законът на човешката природа ви казва какво човешките същества би трябвало да правят, а не правят. С други думи, когато става дума за човешкия род, се появява нещо друго над и отвъд действителните факти. Вие разполагате с фактите (как се държат хората), но знаете и нещо друго (как те би трябвало да се държат). За останалата част от вселената не е необходимо нещо повече от факти. Електроните и молекули­те следват определен модел на поведение, от което произти­чат определени резултати и по всяка вероятност това изчерп­ва всичко. (Всъщност не мисля, че това изчерпва всичко, както ще видите по-нататък. Но тук имам предвид, че би могло да е така, доколкото този довод от съвременната наука е подходящ за случая.) Хората обаче се държат по определен начин и това далеч не изчерпва всичко, защото през цялото време вие знаете, че те би трябвало да се държат различно.

Това наистина звучи толкова странно, че човек се изкушава да потърси някакво задоволително обяснение. Например можем да се опитаме да докажем, че всъщност разбираме едно и също, когато казваме, че някой не се държи както трябва или че камъкът е с неподходяща форма, а именно, че действията на този човек се оказват неудобни за нас. Но това просто не е вярно. Ако мястото до прозореца във влака е заето, за мен ще бъде еднакво неприятно, независимо дали човекът, който седи там, е пристигнал пръв или се е промъкнал зад гърба ми и е преместил чантата ми. Аз обаче обвинявам човека само във втория случай, не и в първия. Не се сърдя на човека, който ме е спънал случайно – може да се ядосам само за момент, докато разбера какво става. Но съм ядосан на човека, който нарочно се е опитал да ме спъне, дори и да не е успял. Въпреки че първият ми е причинил болка, докато вторият не е. Понякога поведение­то, което наричам лошо, не ми причинява никакви неудобства, дори напротив. По време на война всяка от страните може да има голяма полза от предател, дошъл от противниковия лагер. Но макар да го използват и да му плащат, към него се отнасят като с най-долна твар. Ето защо не можете да кажете, че онова, което наричаме почтено поведение у другите, е просто поведението, което се оказва полезно за нас. А що се отнася до нашето лично почтено поведение, предполагам е съвършено ясно, че това не е поведението, изгодно за самите нас. То означава нещо като: да се задоволим с тридесет шилинга, когато бихме могли да разполагаме с три лири (1 лира = 20 шилинга, б.пр.); да изпълняваме училищните си задължения честно, когато бихме могли лесно да се измъкнем; да оставим някое момиче, въпреки че искаме да се любим с него; да посрещ­нем опасността, макар че бихме могли да се скрием на по-сигурно място; да изпълняваме обещания, които бихме предпо­чели да нарушим, и да казваме истината дори когато се опася­ваме, че така можем да заприличаме на глупаци.

Според някои хора, въпреки че почтеното поведение не носи изгода за всеки отделен човек в даден момент, то все пак е изгодно за човешкия род като цяло и следователно около него не съществува никаква загадка. Човешките същества все пак притежават някакъв здрав разум – те разбират, че можеш да се радваш на истинска сигурност или щастие само в общество, където всеки играе честно, и именно защото разбират това, се опитват да се държат почтено. Да, разбира се, напълно вярно е, че сигурността и щастието могат да съществуват само между личности, класи или народи, които са честни, справедли­ви и добри едни към други. Това е една от най-важните истини в света. Но тя просто не може да обясни нашето отношение към доброто и злото. Ако попитам: „Защо не трябва да бъда егоист?“ и вие ми отговорите: „Защото егоизмът не е полезен за обществото“, бих могъл тогава да запитам: „Какво ме интересува дали е полезен за обществото или не, щом се оказва изгоден лично за мен?“, на което вие ще трябва да отвърнете: „Защото не трябва да бъдеш егоист“ – и така се връщаме точно там, откъдето започнахме. Вие казвате верни неща, но в случая те не водят до нищо. Ако някой попита какъв е смисълът да се играе футбол, няма да е от голяма полза да му отговорите: „За да се вкарват голове“, защото това е самата игра, а не основанието тя да се играе, така че в действител­ност вие просто казвате, че футболът е футбол, което е вярно, но няма смисъл да се казва. По същия начин, ако някой попита защо трябва да се държим почтено, няма смисъл да му отго­варяте: „за доброто на цялото общество“, защото опитът да бъдем полезни на обществото или, с други думи, да не бъдем егоисти („общество“ все пак означава най-вече „други хора“) е един от елементите на почтеното поведение. В крайна сметка единственото, което казвате по този начин, е, че почтеното поведение е почтено поведение. Можете да кажете същото само с едно изречение: „Хората не би трябвало да бъдат егоисти.“

И тук ще спра. Хората не бива да бъдат егоисти, те би трябвало да са справедливи. Това не значи, че хората постъпват себеотрицателно, нито, че им харесва да бъдат безкористни, но те би трябвало да бъдат такива. Нравственият закон или Законът на човешката природа не е просто факт, свързан с човешкото поведение, както Законът за гравитацията е или може да бъде просто факт, свързан с процесите, характеризи­ращи по-тежките тела. От друга страна, Нравственият закон не е обикновена прищявка, защото ние не можем да се освободим от тази представа. Ако пък можехме да го сторим, повечето от нещата, които говорим и мислим за човечеството, щяха да се превърнат в пълни безсмислици. Този закон не е и само израз на това, как бихме искали да се държат хората за наше удобство, защото поведението, което наричаме лошо или нечестно, не съвпада напълно с поведението, което ни причи­нява неприятности, а може дори да бъде и противоположно на него. Следователно това Правило за доброто и злото или Законът на човешката природа, или както и да го наречем, трябва по някакъв начин да съществува в действителност, а не да е измислено от самите нас. И в същото време този закон не е факт в обикновения смисъл на думата, както е факт нашето реално поведение. Като че ли тук ще трябва да признаем съществуването на още един вид действителност, т.е. в този конкретен случай има нещо над и отвъд обикновени­те факти на човешкото поведение и това е напълно безусловно в реалността си – един действителен закон, който никой от нас не е измислил, но чийто натиск чувстваме непрекъснато върху себе си.

Към четвърта част (Какво стои зад Закона)

 Из „Отвъд човека, стр. 30-34

Ужасната алтернатива

Автор: Клайв Стейпълс Луис (1898 – 1963)

И така християните вярват, че една зла сила се е провъзгласила за настоящия княз на този свят. Това, естествено, поражда няколко проблема. Дали това състояние на нещата е в съгласие с Божията воля или не? В случай, че е, бихте казали, че Той е странен Бог; ако не е, как  изобщо може да стане нещо, противно на волята на същество с абсолютна власт?

Но всеки, който е разполагал с власт, знае как нещо може в едно отношение да е в съгласие с волята ти, а в друго да не е. Би било много разумно за една майка да каже на децата си: „Няма да идвам и да ви напомням да си разтребвате стаята всяка вечер. Трябва да се научите сами да я поддържате в ред.“ И, да речем, една вечер тя отива там и намира мечето, мастилницата и френската граматика захвърлени пред камината. Това е против нейната воля. Тя би желала децата й да обичат реда. Но, от друга страна, именно тя им е дала свободата да бъдат неподредени. Същата ситуация възниква във всеки полк, профсъюз или училище. Оставяш нещо да се върши доброволно и тогава половината от хората не го изпълняват. Не това си желал да постигнеш, но волята ти го е направила възможно.

Вероятно така е и във вселената. Бог е създал същества със свободна воля. Това означава създания, които могат и да грешат, и да постъпват правилно. Някои хора смятат, че могат да си представят същество, което е свободно, но няма възможност да греши – аз не мога. Ако нещо е свободно да бъде добро, то също така е свободно да бъде и лошо. Свободната воля е направила злото възможно. Защо тогава Бог им е дал свободна воля? Защото свободната воля, въпреки че прави възможно злото, е единственото нещо, което прави възможни и любовта, добротата, радостта, която си заслужава да получи човек. Свят от автомати – от същества, които действат като машини, – едва ли си заслужава да бъде създаден. Щастието, което Бог отрежда за най-висшите Си творения, е свободно, доброволно да се присъединят към Него и един към друг в екстаз от любов и наслада, в сравнение с които и най-възторжената любов между мъж и жена на този свят изглежда блудкава. А за това те трябва да бъдат свободни.

Разбира се, Бог е знаел какво ще стане, ако хората използват свободата си погрешно: Той е сметнал очевидно, че рискът си заслужава. Може би сме склонни да не се съгласим с Него. Трудно е обаче да не се съгласяваме с Бога. Той е източникът, от който произтича цялата ни способност да разсъждаваме: не е възможно ние да сме прави, а Той да греши, точно както потокът не може да потече по-високо от извора си. Когато спорим с Него, ние всъщност спорим със самата сила, благодарение на която изобщо можем да спорим: то е все едно да режем клона, на който седим. Ако Бог смята, че това състояние на война във вселената е цената, която си заслужава да бъде платена заради свободната воля, – т.е. заради сътворяването на един жив свят, където съществата са способни на истинско добро или истинско зло където може да се случи нещо наистина значително, вместо един свят-играчка, който се движи само ако Той дърпа конците, – тогава и ние може да приемем, че цената си заслужава да бъде платена.

След като сме разбрали смисъла на свободната воля, ще видим колко е глупаво да се пита, както веднъж вече бях запитан: „Защо Бог е създал същество от толкова негоден материал, че да се разваля?“ От колкото по-добър материал е направено едно същество, колкото по-умно, силно и свободно е то, толкова по-добро ще бъде, ако тръгне по правия път, но и толкова по-лошо, ако тръгне по лошия. Една крава не може да бъде много добра или много лоша, кучето може да е по-добро и по-лошо, детето – още по-добро и още по-лошо, обикновеният човек – в още по-голяма степен, гениалният човек – отново в още по-голяма степен, свръхчовешкият дух може да е най-добрият или най-лошият от всички.

Как всъщност тъмната сила е поела по грешния път? Без съмнение, това не е въпрос, на който човешките същества могат да отговорят със сигурност. Можем обаче да направим едно разумно (и традиционно) предположение, като изхождаме от грешките в личния си опит. В момента, в който осъзнаем себе си като личност, се появява възможността да се поставим на първо място, да поискаме да бъдем в центъра, всъщност да поискаме да бъдем Бог. Такъв е грехът на Сатана и тъкмо този грях той предава на човешкия род. Някои хора смятат, че човешкото грехопадение е било свързано със секса, но това не е вярно. (Разказът в Битие показва по-скоро, че след грехопадението е настъпила и поквара на сексуалната ни природа като резултат от него, а не като негова причина.) Сатана всъщност е внушил на нашите далечни предци представата, че могат да бъдат „подобни на богове“ – сами да уреждат живота си, сякаш са създатели на самите себе си, сами да си бъдат господари, да откриват щастието си извън Бога, независимо от Него. И от този безнадежден опит произтича почти всичко, което наричаме човешка история – парите, бедността, амбициите, войната, проституцията, класите, империите, робството – дългата, ужасяваща история на човека, опитващ се да намери извън Бога нещо, което да го направи щастлив.

Ето причината, поради която това е напълно невъзможно. Бог ни е сътворил – създал ни е така, както човек изобретява някоя машина. Автомобилът е създаден така, че да се движи с бензин и той не може да функционира добре с каквото и да било друго вещество. А Бог е предопределил човешката „машина“ да се движи единствено благодарение на Него. Самият Той е „горивото“ или храната, предназначена за нашите души. Не съществува друго подходящо „гориво“. Ето защо е безпредметно да искаме от Бога да ни направи щастливи по някакъв лично наш начин, без да се безпокоим за вярата. Бог не може да ни даде щастие и мир отделно от Себе Си, защото там ги няма. Такова нещо просто не съществува.

Това е ключът към историята. Страхотна енергия се изразходва – изграждат се цивилизации, създават се превъзходни институции, но винаги нещо не върви. Някакъв съдбоносен недостатък неизменно издига на върха себелюбиви и жестоки хора и всичко се срива, стигайки нищета и разруха. Всъщност машината се поврежда. Тя явно тръгва нормално, движи се известно време и после се разваля. Опитваме се да я задвижим с неподходящо гориво. Ето какво ни е причинил Сатана.

А какво е сторил Бог? Първо, Той ни е оставил съвестта, чувството за добро и зло – и в продължение на цялата ни история е имало хора, които са се опитвали (някои от тях много усърдно) да се подчиняват на съвестта си. Никой никога не е успял напълно. Второ, Той е изпратил на човешкия род онова, което наричам „благотворни мечти“: имам предвид всички онези странни разкази, разпръснати из езическите религии, за един бог, който умира и отново се съживява, и чрез тази смърт по някакъв начин дава нов живот на хората. Трето, Той е избрал един определен народ и в течение на няколко века е втълпявал на тези хора що за Бог е – че Той е единствен и че желае хората да се държат почтено. Този народ е еврейският и Старият Завет ни представя този дълъг и труден процес.

А сега следва нещо наистина потресаващо. Сред евреите неочаквано се появява човек, който говори така, сякаш е Бог. Той твърди, че може да опрощава грехове. Казва, че винаги е съществувал. Претендира, че ще дойде да съди света в края на времената. Нека изясним това. При пантеистите, както и при индусите всеки би могъл да каже, че е част от Бога или е едно цяло с Бога, и това не би прозвучало никак странно. Но този човек, след като е евреин, не би могъл да има предвид такъв Бог. Бог на неговия език означава Съществото отвъд света, Което е сътворило този свят и е безпределно различно от всичко останало в него. И когато осъзнаете това, ще разберете, че думите на този човек са, меко казано, най-скандалното нещо, изричано някога от човешки уста.

Една част от твърденията му могат да се изплъзнат от вниманието ни, защото толкова често сме ги чували, че вече не вникваме в истинския им смисъл. Имам предвид претенцията му да опрощава грехове – всякакви грехове. Но ако говорещият не е Бог, това всъщност е толкова нелепо, че е дори комично. Всички разбираме как човек прощава нанесените му обиди. Вие ме настъпвате и аз ви прощавам, открадвате парите ми и аз ви прощавам. Но какво бихте си помислили за човек, който сам не е нито настъпен, нито ограбен, но обявява, че ви прощава задето сте настъпили или ограбили друг човек? Глупашко твърдоглавие е най-меката характеристика, която бихме дали на поведението му. И все пак Исус е направил именно това. Той казва на хората, че греховете им са опростени, без изобщо да потърси мнението на всички, които несъмнено са били засегнати от тези грехове. И без всякакво колебание се държи така, като че ли тъкмо Той е страната, засегната най-вече, като че ли Той е човекът, оскърбен във всички тези случаи. А това би имало смисъл единствено ако Той наистина е Богът, чиито закони се престъпват и чиято любов се наранява от всеки грях. В устата на всеки друг, който не е Бог, тези думи биха звучали според мен само като глупост и самонадеяност, нямащи равни на себе си в историята.

И все пак (и това е колкото странно, толкова и важно) дори враговете Му, когато четат Евангелията, не добиват обичайното впечатление за глупост и самонадеяност. Още по-малко то е налице за непредубедените читатели. Христос казва за Себе Си, че е смирен и изпълнен с кротост – и ние Му вярваме. Без да забележим, че ако беше просто човек, смирението и кротостта щяха да бъдат последните характеристики, които бихме отнесли към някои от Неговите думи.

Тук се опитвам да ви предпазя от една наистина голяма глупост, която хората често казват за Него: „Готов съм да приема Исус като велик духовен учител, но не приемам твърдението Му, че е Бог.“ Това е нещо, което не бива да казваме. Един човек, който е само човек и изрича Исусовите думи, не може да е велик духовен учител. Той или е луд – също като този, който твърди, че е яйце, – или е самият дявол от ада. Трябва да направим своя избор. Този човек или е бил и е Син на Бога, или е луд, или нещо още по-лошо. Можете да го затворите като луд, можете да го заплюете и убиете като демон – или можете да паднете в краката Му и да го наречете Господ и Бог. Но нека си спестим глупавата снизходителност и не казваме, че Той е велик духовен учител. Той не ни е оставил подобна възможност. Не е имал такова намерение.

Из книгата „Отвъд човека“, стр. 59 – 63

Някои възражения (втора част)

К. С. ЛуисАвтор: Клайв Стейпълс Луис (1898-1963)

Към първа част (Законът на човешката природа)

Ако те наистина поставят под въпрос основата, по-добре е да спра и да заздравя тази основа преди да продължа. Някои от писмата, които получавам, показват, че за твърде много хора е трудно да разберат какво точно представлява този Закон на човешката природа, наричан още Нравствен закон или Правило за почтено поведение.

Например някои ми пишат: „Това, което наричате Нравст­вен закон, не е ли просто нашият стаден инстинкт и дали той не се е развивал по същия начин, както и другите ни инстинк­ти?“ Е, не отричам, че може да притежаваме стаден инстинкт, но не това разбирам под Нравствен закон. Ние всички знаем какво означава да бъдеш воден от инстинкт – от майчината любов, от сексуалния инстинкт, от инстинкта за храна. Тогава изпитваме силна потребност или желание да действаме по определен начин. Разбира се, понякога чувстваме точно такова желание да помогнем на друг човек: и няма никакво съмнение, че това желание се дължи на стадния инстинкт. Но да изпитва­ме желание да помогнем е нещо твърде различно от усещането, че трябва да помогнем независимо дали искаме или не. Да предположим, че чуете вик за помощ от човек в опасност. Вероятно ще изпитате две желания – едното е да помогнете (дължащо се на вашия стаден инстинкт), другото е да стоите настрана от опасността (дължащо се на инстинкта ви за самосъхранение). Но вие ще откриете у себе си освен тези два вътрешни импулса и нещо друго, което ви казва, че трябва да следвате импулса да окажете помощ и да потиснете импулса си за бягство. Ето това нещо, което отсъжда между двата инстинкта, което решава кой от тях трябва да бъде насърчен, само по себе си не може да бъде нито един от тях. Със същия успех може да кажете, че нотният лист, който ви насочва в даден момент да натиснете един, а не друг клавиш на пианото, е просто един от поредните клавиши. Нравственият закон ни казва кой тон трябва да изсвирим: нашите инстинкти са само клавишите. Има още

Законът на човешката природа (първа част)

К. С. ЛуисАвтор: Клайв Стейпълс Луис (1898-1963)

Всеки е чувал хората да се карат. Понякога това звучи смешно, понякога просто е неприятно. Както и да звучи обаче, смятам, че можем да научим нещо много важно, като се вслушаме в онова, което казват. Ще чуем нещо такова: „Би ли ти харесало, ако някой стори същото на теб?“, „Това е моето място, аз бях пръв тук“, „Остави го на мира, нищо лошо не ти прави“, „Защо трябва да се тикаш пръв?“, „Дай ми малко от твоя портокал, нали и аз ти дадох от моя“, „Хайде де, ти обеща!“ Хората казват подобни неща всеки ден – образованите хора, както и неуките, децата, а също и възрастните.

Всъщност интересното във всички тези забележки е, че човекът, който ги прави, не казва само, че поведението на другия не му харесва. Той се позовава на някакви норми на поведение, като очаква, че и събеседникът му ги знае. И другият човек много рядко отговаря: „Върви по дяволите с твоите норми!“ Почти винаги той се опитва да докаже, че онова, което е правил, всъщност не противоречи на тези норми на поведение, а ако противоречи, то има някакво важно оправдание. Той претендира, че в конкретния случай съществува конкретна причина, поради която човекът, заел пръв мястото, трябва да го отстъпи, или че обстоятелствата са били съвсем различни, когато са му дали парчето портокал, или че е възникнало нещо, което го освобождава от даденото обещание. Всъщност до голяма степен е явно, че и двете страни имат предвид някакъв Закон или Правило за честна игра, почтено поведение, морал или, както и да го наречем, нещо, за което те наистина са единодушни. И това е така. Ако не бяха на едно мнение те можеха, разбира се, да се сбият като животни, но не биха могли да се карат в човешкия смисъл на тази дума. Когато хората се карат, те се опитват да докажат, че другият не е прав. А в подобни опити не би имало никакъв смисъл, ако вие и той нямахте някакво споразумение относно това какво е добро и какво е зло. Точно както би било безсмислено да се твърди, че един футболист е извършил нарушение, ако не беше постигнато съгласие относно правилата на играта. Има още

Какво означава да обичаш ближния си като себе си?

К. С. ЛуисАвтор: Клайв Стейпълс Луис (1898-1963)

… можем да се опитаме да разберем какво точно означава да обичаш ближния си като себе си. Трябва да го обичам така, както обичам себе си. Добре, как точно обичам себе си?

Като се замисля за това, откривам, че всъщност не се харесвам особено много, нито пък изпитвам голяма нежност към себе си и дори невинаги ми е приятна моята собствена компания. Така че, очевидно „Обичай ближния си“ не означава „да го харесваш“ или „да го намираш за привлекателен“. Трябваше отдавна да забележа това, защото, разбира се, не можеш насила да харесваш някого. Имам ли добро мнение за себе си, смятам ли се за симпатяга? Да, опасявам се, че понякога си мисля така (и това са, без съмнение, най-лошите ми моменти), но не заради това обичам себе си. Всъщност смятам, че става тъкмо обратното: себелюбието ме кара да мисля хубави неща за себе си, но не това добро мнение е причината да се обичам. Така че, да обичам враговете си явно не означава да мисля хубави неща за тях. Това е огромно облекчение. Защото много хора си представят, че да прощаваш на враговете си значи да приемеш, че те всъщност не са чак толкова лоши, когато е напълно очевидно, че са. Да направим сега още една крачка. В моментите на най-трезва преценка аз не само не се мисля за добър човек, но знам, че съм отвратителен. Мога да гледам с ужас и погнуса някои от нещата, които съм направил. Така че, очевидно ми е позволено да мразя и да се отвращавам от някои постъпки на враговете си. Сега, когато се замисля за това, си спомням, че много отдавна християнските учители са ми казвали, че трябва да мразя постъпките на лошия човек, но не бива да мразя лошия човек, или, както те биха казали, да мразя греха, а не грешника.

Дълго време смятах, че тази разлика е глупава и цепи косъма на две: как може да мразите онова, което е направил един човек, и да не мразите самия човек? Но години по-късно ми дойде наум, че съществува човек, с когото цял живот постъпвам така, и това съм самият аз. Колкото и да не харесвам собственото си малодушие, самонадеяност или алчност, аз продължавам да обичам себе си. Никога не съм изпитвал и най-малка трудност в това отношение. Всъщност самата причина, поради която съм мразил тези действия, е била обичта ми към човека. Точно защото обичам себе си, съжалявам, когато откривам, че съм човек, който върши подобни неща. Следователно християнството не иска да ни накара и с един атом да намалим омразата, която изпитваме към жестокостта и предателството. Ние трябва да ги мразим. Нито една дума от всичко, което мислим за тях, не бива да остане премълчана. Но то иска да ги мразим по същия начин, по-който мразим лошото у себе си: да съжаляваме, че човекът е извършил такива неща, и да се надяваме, ако все пак е възможно, че по някакъв начин, някога, някъде той може да бъде излекуван и отново да стане истински човек.

Из „Отвъд човека“. Стр. 121-122. Заглавието е мое

Милосърдие

К.С. Луис
Автор: Клайв Стейпълс Луис

Казах в една от предишните глави, че съществуват четири „кардинални“ добродетели и три „теологични“. Трите теоло­гични добродетели са вярата, надеждата и милосърдието. С вярата ще се заемем в последните две глави. Отчасти вече разгледах въпроса за милосърдието в седма глава, но там обър­нах внимание преди всичко на тази страна на милосърдието, която се нарича опрощение. Сега искам да добавя още нещо.

Първо, във връзка със значението на тази дума. „Мило­сърдие“ сега означава само това, което се е наричало „милости­ня“, т.е. подпомагане на бедните. Първоначално думата е имала много по-широко значение. (Можете да проследите как е придобила съвременния си смисъл. Ако човек е „милосърден“, помощта към бедните е едно от най-очевидните неща, които той прави, ето защо хората са започнали да употребяват тази дума така, сякаш с това се изчерпва цялостното съдържание на милосърдието. По същия начин „римата“ е най-очевидното нещо при поезията и хората са започнали под „поезия“ да разбират просто рима и нищо повече.) Милосърдието означава „любов в християнския смисъл.“ Но любовта в християнския смисъл не означава емоция. Тя е състояние не на чувствата, а на волята – това състояние на волята, което ние по природа проявяваме към себе си и трябва да се научим да го проявяваме и към другите хора.

Посочих в главата за прощението, че любовта ни към себе си не означава, че се харесваме. Тя значи, че си желаем доброто. По същия начин християнската любов (или милосърдието) към ближния е нещо съвсем различно от харесването или привърза­ността. Ние „харесваме“ или „сме привързани“ към някои хора, а към други не сме. Важно е да се разбере, че това естествено „харесване“ не е нито грях, нито добродетел, също както вашите гастрономични вкусове не са нито грях, нито добро­детел. То просто е факт. Но, разбира се, онова, което правим във връзка с него, може да бъде както греховно, така и добро­детелно.

Естественото харесване или привързаност към хората ни улеснява да проявим „милосърдие“ към тях. Следователно наш дълг по принцип е да насърчаваме обичта си – да „харесваме“ хората колкото можем повече (също като често е наш дълг да насърчим желанието си за физически упражнения или здравословна храна) не защото това харесване само по себе си пред­ставлява добродетелта милосърдие, а защото то помага за постигането й. От друга страна, необходимо е също така да внимаваме особено много да не би това, че харесваме даден човек, да ни накара да се отнесем сурово или дори несправедливо към някой друг. Съществуват дори случаи, когато нашето предпочитание към някого влиза в противоречие с мило­сърдието, което трябва да проявим към този човек. Например една любеща майка може да бъде изкушена от естественото желание да „глези“ детето си – с други думи, да задоволи собствената си привързаност за сметка на истинското щас­тие на своето дете в бъдещето.

Макар че естественото привличане по принцип трябва да се насърчава, твърде погрешно е да смятаме, че можем да станем милосърдни, като седим и се опитваме да събудим у себе си чувства на привързаност. Някои хора са „студени“ по характер. Това може да е лош късмет за тях, но в никакъв случай не е грях, също както не е грях да имаш лошо храно­смилане. И тази „студенина“ не ги лишава от възможността, нито пък ги освобождава от задължението да се научат на милосърдие. Правилото за всички нас е съвършено просто. Не си губете времето да се безпокоите дали „обичате“ ближния си – постъпвайте така, като че ли го обичате. Щом започнем да постъпваме така, ще открием една от големите тайни. Когато се държиш така, като че ли обичаш някого, скоро ще започнеш да го обичаш. Ако нараниш някого, когото не харес­ваш, скоро ще откриеш, че го харесваш още по-малко. Ако му направиш добра услуга, ще усетиш, че неприязънта ти е нама­ляла. Всъщност тук има едно изключение. Ако му направиш добра услуга не за да зарадваш Бога или да изпълниш закона на милосърдието, а за да му покажеш колко си добър и че не си злопаметен, както и за да го накараш да се почувства задължен към теб, а после да започнеш да очакваш неговата „благо­дарност“, ти сигурно ще бъдеш разочарован. (Хората не са глупаци – те веднага усещат, когато някой се държи с тях надменно или покровителствено.) Но винаги, когато направим добро на някого просто защото той съществува, сътворен е (също като нас) от Бога, стреми се към своето щастие също както ние се стремим към нашето, – ще сме се научили да го обичаме малко повече или поне да изпитваме по-малко неприя­зън към него.

Следователно, макар за сантиментално настроените хора християнското милосърдие да изглежда доста студено и макар да се различава ясно от обичта, то все пак води към обич. Разликата между християнина и светския човек не е в това, че светският човек проявява само привързаност или „предпочи­тания“, а християнинът – само „милосърдие“. Светският човек се държи мило с някои хора, защото ги „харесва“; християнинът, като се опитва да се държи мило с всеки човек, открива, че с времето харесва все повече и повече хора – включително и онези, за които в началото дори не е можел да си представи, че ще ги хареса.

Същият този духовен закон има ужасяващо действие в обратната посока. Немците вероятно в началото са се отнася­ли зле с евреите, защото са ги мразели. А по-късно са ги мразели много повече, защото са се отнасяли зле с тях. Колкото си по- жесток, толкова повече ще мразиш и колкото повече мразиш толкова по-жесток ще бъдеш – и така нататък в един безкраен омагьосан кръг.

И доброто, и лошото нарастват в геометрична прогресия. Ето защо тези малки решения, които вие и аз вземаме всеки ден, имат такова неизмеримо значение. Най-незначителната добра постъпка днес означава завладяване на една страте­гическа позиция, от която няколко месеца по-късно ще можете да постигнете победи, за които не сте и сънували. Едно очевидно безобидно отдаване на похотта или гнева днес означа­ва загуба на възвишение, железопътна линия или предмостово укрепление, откъдето врагът може да предприеме атака, невъзможна от друга позиция.

Някои автори използват думата милосърдие, за да харак­теризират не само християнската любов между човешките същества, но и Божията любов към човека, и любовта на човека към Бога. Хората често се безпокоят за своята любов към Него. Казва им се, че трябва да обичат Бога. Те не могат да открият у себе си никакво подобно чувство. Как трябва да постъпят? Отговорът е същият като преди. Постъпвайте така, като че ли Го обичате. Недейте просто да седите и да се опитвате да пробудите у себе си такива чувства. Запитайте се: „Ако бях сигурен, че обичам Бога, какво щях да направя?“ Когато откриете отговора, идете и направете тъкмо това.

Като цяло, много по-безопасно е да мислим за Божията любов към нас, отколкото за нашата любов към Него. Никой не може винаги да изпитва преданост към Бога, а дори и да можехме, не чувствата са онова, от което Бог преди всичко се интересува. Християнската любов както към Бога, така и към човека е дело на волята. Ако се опитваме да изпълняваме Неговата воля, ние се подчиняваме на заповедта: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог.“ Той ще ни даде да изпитаме любов, ако пожелае. Ние не можем сами да ги породим у себе си и не трябва да ги изискваме като нещо, което ни се полага по право. Но най-важното, което трябва да помним, е, че макар нашите чувства да идват и да си отиват, Неговата любов към нас остава. Тя не се изтощава от нашите грехове, нито от нашето безразличие. Следователно тя е твърде непреклонна в реши­мостта си да бъдем излекувани от тези грехове, независимо какво ще струва това на нас или на самия Него.

Из „Отвъд човека“

 

Във времето и извън него

К. С. Луис   Автор: К. С. Луис

Съществува една твърде наивна представа, че когато четете книга, никога не трябва да „прескачате”. Всички разумни хора го правят съвсем спокойно, когато стигнат до глава, от която мислят, че няма да имат никаква полза. В тази глава ще говоря за нещо, което може да бъде полезно за някои читатели, но на други може да се стори просто като ненужно усложнение. Ако спадате към втората група читатели, препоръчвам ви изобщо да не се притеснявате за тази глава и направо да преминете към следващата.
В последната глава трябваше да засегна въпроса за молитвата и докато той все още е във вашето и в моето собствено съзнание, бих искал да обърна внимание на едно затруднение, което някои хора изпитват при самата представа за молитвата. Един човек я изложи пред мен с думите: „Добре, аз мога да повярвам в Бога, но не мога да проумея как Той е в състояние да се вслуша в няколкостотин милиона човешки същества, които се обръщат към Него в един и същ момент.” Забелязал съм, че твърде много хора се притесняват от това.
Първото, което трябва да отбележим, е, че цялата беда идва от думите: в един и същ момент. Повечето от нас могат да си представят как Бог изслушва неимоверно голям брой просители, но само ако те идват един по един и Той разполага с безкрайно количество време за тази цел. Така че всъщност в основата на това притеснение лежи представата, че Бог трябва да извърши твърде много неща в един определен момент от времето.
Да, точно това, разбира се, се случва с нас. Животът ни протича като низ от моменти. Един момент изчезва преди да настъпи следващият и всеки от тях е много кратък. Такава е същността на времето. И, разбира се, вие и аз сме склонни да приемем като безспорен фактът, че тази времева последователност – тази поредица от минало, настояще и бъдеще – не е просто начинът, по който ние възприемаме своя живот, а е начинът, по който всички неща съществуват в действителност. Ние сме склонни да приемем, че цялата вселена и самият Бог винаги се движат като нас от минало към бъдеще. Но много учени хора не се съгласяват с това. Богословите бяха първите, които казаха, че някои неща изобщо не са във времето. По-късно философите приеха тази идея, а сега някои естествоизпитатели се съгласяват с това.
За Бога с почти несъмнена сигурност може да се каже, че не е във времето. Неговият живот не се състои от моменти, които преминават един след друг. Ако един милион души Му се молят в десет и половина тази вечер, Той не трябва непременно да изслуша всичките в този малък отрязък от време, който ние наричаме десет и половина. Десет и половина – както и всеки друг момент от началото на света – за Него винаги е настояще. Ако искате, можем да го кажем и така: Той разпо­лага с цяла вечност, за да изслуша молитвата на пилота, която трае само частица от секундата, докато самолетът му се разбива сред пламъци.
Това е трудно разбираемо, знам. Нека се опитам да ви предложа нещо, което се различава от това обяснение, но все пак, до известна степен е и близко до него. Да предположим, че пиша роман. И записвам на листа: „Мери остави настрана плетката си. В следващия момент на вратата се почука!“ За Мери, която трябва да живее във въображаемото време на моя разказ, не съществува интервал между момента, в който тя оставя плетката, и момента, в който чува почукването. Но аз, който съм създателят на образа на Мери, съвсем не живея в това въображаемо време. Между написването на първата и втората половина на това изречение аз мога три часа да седя и непрекъснато да мисля за Мери. Мога да мисля за Мери, като че ли тя е единственият персонаж в тази книга, и мога да правя това толкова дълго, колкото поискам, а часовете, които ще прекарам така, изобщо няма да фигурират в нейното време (времето, в което се разгръща разказът).
Този пример не е съвършен, разбира се. Но той може да хвърли поне малко светлина върху онова, което смятам за истина. Бог не е принуден да бърза, увлечен от потока на времето в тази вселена, също както за авторът не е необхо­димо да бърза в крак с въображаемото време на своя роман. Бог може да отделя неограничено по време внимание на всеки от нас. Той не е принуден да се занимава с всички нас едно­временно. Вие сте до такава степен сам с Него, сякаш сте единственото същество, което Той някога е създал. Когато Христос умира, Той умира за самия вас, – така, като че ли вие сте единственият човек на този свят.
Ето в какво се състои слабостта на моя пример. В него авторът напуска една последователност във времето (тази на романа), само за да навлезе в друга (действителната). Но според мен Бог изобщо не живее в каквато и да било времева последователност. Неговият живот не изтича като нашия капка по капка с всеки изминал момент: за Него, тъй да се каже, все още е 1920 г. и вече е 1960 г. Защото Неговият живот е самият Той.
Ако представите времето като права линия, по която ние се движим, тогава трябва да представите Бога като цялата равнина, в която лежи линията. Ние достигаме отделните точки на правата една по една: трябва да напуснем А, преди да стигнем до Б, и не можем да отидем до В, преди да сме оставили Б зад себе си. Бог обхваща цялата права – отгоре, отстрани или отвсякъде, и Той я вижда в нейната цялост.
Заслужава си човек да се опита да проумее тази идея, защото тя премахва някои несъмнени трудности, свързани с християнството. Преди да стана християнин, едно от възраже­нията ми беше следното. Според християните вечният Бог, Който е навсякъде и Който движи цялата вселена, е станал веднъж човешко същество. Добре тогава, казвах аз, как цялата вселена е продължавала да съществува, докато Той е бил бебе или докато е спял? Как е възможно Той едновременно да е Бог, Който знае всичко, и човек, който пита учениците си: „Кой се допря до Мене?[1]“ Забележете, че бедата идва от думите, свързани с времето: ,.Докато Той е бил бебе“ – „Как е могъл едновременно?“ С други думи, аз приемах, че Христовият живот като Бог е бил Във времето и че Неговият живот като човека Исус в Палестина е бил един по-къс период като част от това време – също както службата ми в армията беше един кратък период от целия ми живот. И по такъв начин изглежда са склонни да разсъждават повечето от нас. Ние си представяме, че Бог е живял в период, когато Неговият човешки живот все още се е намирал в бъдещето, после е настъпил период, когато това е било настояще, и тогава е дошло времето, когато Той е можел да се върне към това като към нещо от миналото. Но най-вероятно тези представи изобщо не отговарят на действи­телните факти. Не можете да поставите земния живот на Христос в Палестина в каквато и да било времева зависимост спрямо Неговия живот като Бог отвъд всяко пространство и време. Предполагам, че това в действителност е една вечна истина за Бога – човешката природа и присъщите на човека слабост, сън и незнание са по някакъв начин включени в Неговия цялостен божествен живот. Този човешки живот у Бога от наша гледна точка представлява един определен период от историята на нашия свят (от годината на Христовото ражда­не до разпъването Му на кръста). И по същия начин ние си представяме, че това е и период от историята на съществува­нето на самия Бог. Но Бог няма история. Той е така абсолютно и всецяло реален, че не може да има. Защото, разбира се, да имаш история означава да си загубил част от своята реалност (защото тя вече е останала в миналото) и все още да не притежаваш друга част от нея (защото тя все още е в бъде­щето): всъщност да не разполагаш с нищо повече освен с мъничко настояще, което си отива преди да можеш да го назовеш. Пази Боже да започнем да смятаме, че Бог е такъв. Дори можем да се надяваме, че и нашата действителност няма винаги да бъде така раздробена.
Ето и още една трудност, с която ще се сблъскаме, ако смятаме, че Бог е във времето. Всеки, който изобщо вярва в Бога, е убеден, че Той знае какво вие и аз ще направим утре. Но ако Той знае, че ще направя това и това, как мога да бъда свободен да постъпя по друг начин? Е, и тук трудността идва от представата, че Бог като нас се движи еднопосочно по линията на времето, с единствената разлика, че Той може да вижда в бъдещето, докато ние не можем. Ако това беше истина, ако Бог предвиждаше нашите действия, щеше да е много трудно да разберем как бихме могли да бъдем свободни и да не ги извършим. Но да предположим, че Бог е извън и над линията на времето. В такъв случай Той вижда по един и същ начин онова, което ние наричаме „утре“, и онова, което нари­чаме „днес“. Всички дни за Него са „сега“. Той не си спомня, че сте правили нещо вчера, Той просто ви вижда да го правите, защото, независимо че за вас вчерашният ден е отминал, за Него не е. Той не „предвижда“ какво ще правите утре, Той просто ви вижда да го правите: защото, макар за вас утреш­ният ден все още да не е настъпил, за Него вече е. Вие никога не сте смятали, че вашите действия в този момент са по- малко свободни, защото Бог знае какво правите. Добре, Той знае утрешните ви действия по абсолютно същия начин, защото Той вече е в утрешния ден и може просто да ви наблюдава. В известен смисъл Той не знае каква ще бъде вашата постъпка, докато не я извършите. Но моментът, в който ще сте я извършили, за Него вече е „сега“.
Това разбиране ми помогна твърде много. Ако за вас не е така, оставете го. То е „християнска представа“ в смисъл, че големите и мъдри християни са я подкрепяли и че в нея няма нищо, което да противоречи на християнството. Но тя не се среща в Библията, нито в някоя от изповедите на вярата. Можете да бъдете изключително добър християнин, без да я приемате или дори без въобще да мислите по този въпрос.

Из книгата „Отвъд човека“. София, 1997 г., стр. 170-174


[1] Цитираната от К. Луис ситуация е вероятно от  Марк 5:30 и Лука 8:45. Разбира се напълно вероятно е Христос да пита кой се е допрял до Него не от незнание, а с определена педагогическа цел – б.р.

За надеждата


Автор: Клайв Стейпълс Луис (1898 – 1963)

Надеждата е една от теологичните добродетели. Това означава, че постоянното очакване на вечния свят не е (както някои хора днес смятат) форма на бягство от действителността или на самозалъгване, а е едно от задълженията на християнина. От тук не следва, че трябва да оставим настоящия свят такъв, какъвто е. Ако се вгледате в историята, ще откриете, че християните, направили най-много за днешния свят, са именно тези, които най-много са мислили за бъдещия. Самите апостоли, които слагат началото на обръщането на Римската империя към вярата, великите мъже, благодарение на които се разгръща средновековието, английските евангелисти, които премахват търговията с роби, – всички те са оставили своя следа на земята точно защото умовете им са били отдадени на мисълта за небесното. Тъкмо откакто християните са спрели да мислят главно за другия свят, техните действия са станали толкова безрезултатни на този. Ако си поставите за цел небето, ще получите и земята „в добавка”; ако си поставите за цел земята, няма да получите нищо. Това правило изглежда странно, но нещо подобно може да се види в действие и в други сфери. Здравето е велик дар, но в момента, в който го превърнете в една от основните и непосредствени цели на живота си, започвате да ставате маниак и да мислите непрекъснато, че нещо с вас не е наред. Можете да получите здраве единствено ако желаете други неща повече от него – храни, игри, работа, веселие, чист въздух. По същия начин никога няма да спасим цивилизацията, докато тя е главната ни цел. Трябва да се научим да искаме по-силно от това нещо друго.

За повечето от нас е много трудно изобщо да желаят „небето” – освен доколкото „небето” означава, че отново ще срещнем приятелите си, които са умрели. Една от причините за тази трудност е, че не сме били научени на това: цялото ни образование насочва нашите умове към този свят. Друга причина е, че дори когато у нас е налице истински стремеж към небето, ние не го осъзнаваме. Повечето хора, ако наистина са се научили да се вглеждат в душите си, знаят, че желаят, и то желаят силно нещо, което не могат да имат на този свят. На земята има много неща, които сякаш обещават да ви го дадат, но никога не успяват да го сторят наистина. Копнежът, който се събужда у нас, когато за пръв път се влюбим или за пръв път чуем за някоя непозната страна, или за пръв път се заемем с някой вълнуващ въпрос, не получава истинско удовлетворение нито в женитбата, нито в пътешествието, нито в учението. Тук не говоря за онези бракове, пътувания или научни кариери, които обикновено наричаме неуспешни. Напротив, говоря за възможно най-добрите. Когато у нас се зароди някакъв копнеж, ние сякаш се опитваме да се докоснем до нещо, което просто се разтваря и изчезва в реалността. Мисля, че всеки разбира какво искам да кажа. Съпругата може да е добра, хотелите и природата може да са чудесни, а химията може да е твърде интересно занимание, но нещо ни се е изплъзнало. Съществуват два погрешни и един правилен начин да се справим с този факт.

1. Начинът на глупака. Той търси вината във всичко, което го заобикаля. През целия си живот продължава да мисли, че стига да беше опитал с друга жена или да бе предприел по-скъпа екскурзия, или каквото и да било друго, по-различно, той наистина би уловил онова тайнствено нещо, което всички ние преследваме. Повечето от отегчените, неудовлетворени богати хора на света са от този тип. Те прекарват целия си живот, като сменят жена след жена (чрез съдебни дела за разводи), континент след континент, хоби след хоби, като винаги смятат, че последното им увлечение най-накрая е „истинското”, и неизменно се оказват разочаровани.

2. Начинът на „разумния човек”, който се е разделил с илюзиите си. Той скоро решава, че всичко това са глупости. „Разбира се – казва, – човек се чувства така, докато е млад. Но когато станеш на моите години, ти вече ще си се отказал да гониш тоя, дето духа.” Така той се примирява, научава се да не очаква твърде много и потиска онази част от себе си, която, както сам би казал, „тъгува по звездите”. Това, разбира се, е много по-добър подход от първия, той прави човека много по-щастлив и му помага по-малко да дотяга на околните. Съществува опасността този човек да стане самодоволен и ограничен (склонен е да изпитва определено високомерие към онези, които нарича „младоци”), но като цяло той се погажда с другите доста добре. Това щеше да е най-правилната линия на поведение, ако не живеехме вечно. Ами ако безкрайното щастие наистина съществува и ни очаква? Ами ако човек наистина може да стигне звездите? Тогава би било жалко да открием твърде късно (веднага след смъртта), че нашият тъй наречен „здрав разум” е задушил способността ни да се насладим на това щастие.

3. Начинът на християнина. Християнинът казва: „Живите същества не се раждат с желания, които не могат да бъдат задоволени. Бебето е гладно: добре, съществува храната. Патенцето иска да плува: добре, съществува водата. Хората изпитват сексуални желания: добре, съществува сексът. Ако открия у себе си желание, което по никакъв начин не може да бъде задоволено на този свят, най-вероятното обяснение е, че съм създаден за друг свят. Ако нито една от земните ми наслади не може да го удовлетвори, това не означава, че вселената е измама. Може би земните наслади никога не са били предназначени да го задоволят, а само да го възбудят, да загатнат истинското нещо. Ако е така, трябва да внимавам, от една страна, никога да не презирам тези земни дарове, нито да бъда неблагодарен за тях, и, от друга, никога да не ги бъркам с онова, другото, на което те са само бледо копие, ехо или мираж. Трябва да запазя у себе си жив стремежа към истинската ми родина, която няма да открия преди смъртта; не бива никога да позволявам той да бъде унищожен или видоизменен; трябва да си поставя като най-важна цел в живота да се устремя към онази страна и да помогна на другите да сторят същото.”

Няма смисъл да се притесняваме от хората, които гледат с насмешка на това и се опитват да представят християнската надежда за „небето” като нелепа, казвайки, че нямат желание да „прекарат вечността, свирейки на арфа”. Може да им се отговори, че щом не разбират книгите за възрастни, не би трябвало да говорят за тях. Цялата библейска образност (арфи, венци, злато и т.н.), разбира се, е само опит символично да се изрази неизразимото. Музикалните инструменти се споменават, защото за много хора (не за всички) именно музиката в настоящия живот е тази, която най-силно внушава екстаза и безкрайността. С помощта на венците се подчертава, че онези, които са в единение с Бога във вечността, споделят Неговото величие, мощта и радостта. Златото се споменава, за да внуши вечността на небето (златото не ръждясва) и неговата ценност. Хората, възприемащи буквално тези символи, могат със същия успех да си представят, че когато Христос ни е казал да бъдем като гълъбите (Христос казва да бъдем незлобливи като гълъбите[1] – б.р.), Той е искал от нас да снасяме яйца.


Из книгата „Отвъд човека”, стр. 139 – 142. Заглавието е мое


[1] Сравни с Матей 10:16.

Съвършеното покаяние

Автор: Клайв Стейпълс Луис

Тогава ние сме изправени пред страшна алтернатива. Човекът, за когото говорихме, или е бил (и е) точно това, което казва, или е луд, или нещо още по-лошо. За мен обаче е очевидно, че той не е бил нито луд, нито демон, и следователно колкото и странно, ужасяващо или невероятно да изглежда, ние трябва да приемем, че Той е бил и е Бог. Бог е пристигнал в човешки вид на този окупиран от врага свят.

И сега, каква е била причината за всичко това? Какво е дошъл Той да прави? Да ни учи, разбира се. Но щом погледнете в Новия Завет или в което и да е друго християнско писание, ще откриете, че там непрекъснато се говори за нещо друго — за Неговата смърт и за повторното Му завръщане към живота. Явно, християните смятат, че това е най-важният момент от цялата история. Главното според тях е, че Той е дошъл на земята да страда и да бъде убит.

И така, преди да стана християнин, имах впечатлението, че първото нещо, в което християните трябва да вярват, е една специална теория за смисъла на тази смърт. Според тази теория Бог е искал да накаже хората за тяхното предателство и присъединяването им към най-големия бунтовник, но Христос доброволно е пожелал да бъде наказан вместо тях и така Бог е оставил да ни се размине. Сега признавам, че дори тази теория не ми изглежда така аморална и глупава, както преди, но не това имах предвид. По-късно разбрах, че християнството не е нито тази теория, нито която и да е друга. Основното християнско вярване е, че смъртта на Христос е оправила по някакъв начин взаимоотношенията ни с
Бога и ни е дала възможност за ново начало. Всички теории за начина, по който това е станало, са съвсем друг въпрос. Има много различни теории, които обясняват как е станало това. В едно обаче всички християни са съгласни, а именно, че то е станало. Ще ви кажа как аз разбирам това. Всички нормални хора знаят, че когато си уморен и гладен, ще се почувствуваш по-добре, ако си хапнеш. Но съвременната теория за храненето – всичко за витамините и белтъчините – е друго нещо. Хората са се хранели и са се чувствували добре много преди да се появи теорията за витамините. И ако някога тази теория се отхвърли, те ще продължат да се хранят по съвсем същия начин. Теориите за смъртта на Христос не са християнство; те са само обяснение за въздействието на тази смърт. Съществуват различни мнения сред християните, доколко са важни тези теории. Моята църква – Англиканската църква – смята, че няма такава, която да е единствено правилната. Римската църква отива малко по-далеч. Но мисля, че всички те ще се съгласят, че събитието само по себе си е безкрайно по-важно от което и да е обяснение на теолозите. Вярвам, че те ще признаят, че нито едно обяснение никога не ще съответствува напълно на действителността. Но както казах в предговора към тази книга, аз съм само мирянин, а тук вече навлизаме в дълбоки води. Мога само да ви кажа (без да претендирам за нищо) как лично аз гледам на този проблем.

Според мен от нас не се иска в края на краищата да приемаме самите теории. Много от вас без съмнение са чели Джийнс или Едингтон. Това, което те правят, когато искат да обяснят атома или нещо подобно, е да ни дадат някакво описание, от което да можем да си изградим мисловен образ. Но след това ни предупреждават, че според учените този образ не е абсолютно точен. Според тях точна е единствено математическата формула. Образите се използват само за да помогнат да разберете формулата. Те не са в действителност верни по начина, по който е вярна формулата; те не представят истинската същност, а само нещо повече или по-малко подобно на нея. Те са само предназначени да ви помогнат, а ако не помагат, можете да ги изоставите. Самата същност не може да бъде представена с образи, тя може единствено да бъде изразена математически. В случая ние се намираме на същия хал. Ние вярваме, че смъртта на Христос е точно този момент от историята, когато можем да съзрем в нашия свят онова, което идва отвън и което е непостижимо за човешкия ум. И ако не можем да си представим атомите, от които е изграден собственият ни свят, тогава, разбира се, не можем да си представим и това. Всъщност, ако се окажеше, че можем изцяло да го разберем, този именно факт щеше да ни покаже, че то не е това, което заявява, че е немислимото, несътвореното, съществуващото извън природата, което проблясва в нея като светкавица. Може да попитате каква полза имаме от всичко това, след като не го разбираме. На това може лесно да се отговори. Човек може да изяде обеда си без точно да разбира как протичат хранителните процеси. Човек може да приеме това, което Христос е направил, без да знае как то действува; всъщност той положително не би могъл да знае как то действува, преди да го е приел.

Казва ни се, че Христос е бил убит заради нас, че смъртта Му е измила греховете ни и че умирайки Той е отнел силата на самата смърт. Това е формулата. Това е християнството. Ето в това трябва да вярваме. Всичките ни теории, които обясняват как смъртта на Христос е постигнала това, имат според мен съвсем второстепенно значение; те са просто планове или схеми, които трябва да изоставим, ако не ни помагат, дори и да ни помагат, не трябва да ги бъркаме със същината на въпроса. Въпреки всичко си заслужава да разгледаме някоя от тези теории.

Вече споменах теорията, за която най-много хора са чували – според нея на нас ни се е разминало, защото Христос доброволно е пожелал да понесе наказанието вместо нас. Сега, на повърхността си, това е една много глупава теория. Ако Бог е бил готов да ни прости, защо по дяволите не го е направил? И какъв може да е смисълът в замяна да се наказва невинен човек? Абсолютно никакъв според мен, ако мислите за наказанието в неговия полицейско-съдебен смисъл. От друга страна, ако става въпрос за дълг, тогава има достатъчно смисъл в това някой, който притежава авоари, да го плати вместо друг, който няма. Или, ако вземете „понасянето на наказанието“ не в смисъла да бъдеш наказан, а в по-широкия смисъл на „поемане на отговорността“ или „плащане сметката“, тогава, разбира се, всеки от нас има достатъчно опит в това, – когато човек се е забъркал в някаква каша, грижата да го измъкне от там обикновено се пада на някой добър приятел. А каква е тази „каша“, в която са се забъркали хората? Те са се опитали сами да се разпореждат с живота си, да се държат така, като че ли принадлежат на себе си. С други думи, падналият човек не е просто несъвършено създание, което се нуждае от подобрение; той е бунтовник, който трябва да сложи оръжие. Да сложиш оръжие, да се предадеш, да кажеш, че съжаляваш, да осъзнаеш, че си бил на грешен път и да си готов да започнеш живота си наново от нулата – това е единственият начин да се измъкнеш от „кашата“. Този процес на капитулация, това движение пълен назад – ето това християните наричат покаяние. Но покаянието съвсем не е проста работа. То е нещо много по-трудно, отколкото само смирено да искаме извинение. То означава да се отучим от високомерието и своеволието, на което сме били възпитавани в течение на хиляди години. То означава да убием част от себе си, да преминем през един вид смърт. Всъщност трябва да си добър човек, за да можеш да се покаеш. И тук идва уловката. Само лошият човек има нужда от покаяние; само добрият може напълно да се покае. Колкото си по-лош, толкова по-голяма нужда имаш от покаяние и толкова по-малко можеш да го извършиш. Единственият човек, който би могъл да го направи съвършено, е съвършеният човек, а той няма нужда от него.

Запомнете, че за да ни приеме обратно, Бог не изисква това доброволно подлагане на унижение и на един вид смърт и че те не могат да ни се разминат, ако Бог пожелае; това е просто описание на самото връщане към Него. Ако молите Бога да ви приеме обратно, без да сте направили това, вие всъщност Го молите да ви позволи да се върнете, без наистина да се връщате. Това не може да стане. Много добре, значи трябва да извършим всичко докрай. Но лошото в нас, заради което се нуждаем от покаяние, не ни дава възможност да го извършим. Можем ли да се покаем, ако Бог ни помогне? Да, но какво разбираме под помощ от Бога? Ние имаме предвид Бог, тъй да се каже, да ни даде частица от Себе Си. Той ни дава малко от Своя разум и по този начин можем да разсъждаваме; Той ни дава малко от Своята любов и по този начин можем да се обичаме. Когато учите детето да пише, вие държите ръката му, докато то изписва буквите, т.е. то изписва буквите, защото вие ги изписвате. Ние обичаме и разсъждаваме, защото Бог обича и разсъждава и ни държи ръката, докато правим това. Ако не бяхме паднали, всичко това щеше да е лесна работа. Но за нещастие сега имаме нужда от Божията помощ, за да направим нещо, което Бог, по Своята Собствена природа никога не прави – да се предадем, да страдаме, да се подчиним, да умрем. Няма нищо в същността на Бога, което да отговаря на този процес. Така че този път, по който ние сега най-много се нуждаем от водачеството на Бога, е път, по който Бог никога не е вървял. Бог може да сподели само това, което има; това в Своята същност Той няма.

Но да предположим, че Бог се превърне в човек – да предположим, че нашата човешка същност, която може да страда и да умира, се съедини с Божията в една личност, тогава тази личност би могла да ни помогне. Тя би могла да се откаже от волята си, да страда и да умре, защото е човек; и тя би могла да го направи съвършено, защото е Бог. Вие и аз може да преминем през този процес само ако Бог го извърши у нас; но Бог може да го извърши само ако стане човек. Ние, хората, ще успеем да преминем през тази смърт само ако споделим Божията смърт; също както успяваме да мислим само защото разумът ни е капка в океана на Неговия разум; но ние не можем да споделим Божията смърт освен ако Бог не умре; а Той не може да умре освен ако не е човек. Ето това е смисълът, в който Той плаща дълга ни и страда заради нас; заради самия Себе Си Той въобще няма нужда да понася всичко това.

Чувал съм някои хора да се оплакват, че ако Исус е едновременно и Бог, и човек, то Неговите страдания и смърт губят всякаква стойност в очите им, „защото това сигурно е било толкова лесно за Него“. Други може би (съвсем справедливо) ще порицаят неблагодарността и грубостта на това възражение; лично мен ме изумява неразбирането, което то издава. В определен смисъл, разбира се, хората, които го казват, са прави. Те дори смекчават своето твърдение. Съвършеното смирение, съвършеното страдание, съвършената смърт не само са по-лесни за Исус, защото той е Бог, но те са и единствено възможни за Него, защото е Бог. Но нима това не е много странна причина, за да не бъдат приети? Учителят може да изписва буквите вместо детето, защото е възрастен човек и знае как да пише. Затова, естествено, на учителя му е по-лесно; и само защото му е по-лесно, той може да помогне на детето. Ако то отхвърли помощта му, „защото за възрастните е лесно“, и чака да се научи да пише от някое друго дете, което също не може да пише (и това няма никакво „несправедливо“ предимство), то няма да напредне много бързо. Ако се давя в бързея, някой, който все още с единия крак е стъпил на брега, може да ми подаде ръка и да ми спаси живота. Трябва ли да му крещя (когато успея да си поема въздух): „Недей, не е честно! Ти имаш предимство! Стъпил си с единия крак на брега“? Това предимство, наречете го „несправедливо“, ако ви харесва, е единствената причина, поради която той въобще може да ми помогне. От къде да търсим помощ, ако не от нещо по-силно от нас?

Ето как гледам на това, което християните наричат умилостивление. Но запомнете, че това е само още един образ. Не го бъркайте със самата същност; и ако не ви помага, оставете го.

Из книгата „Обикновено Християнство“, стр. 57-63. Удебеляванията са мои


Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.