Православни автори

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

От Атанас Ваташки

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

1. Въведение

„Вие, които се посвещавате на божественото изучаване на богословието, вие, чиито лица бледнеят над Свещ. Писание, преди всичко вие, които вече имате честна свещеническа служба или се стремите към нея, вие, които се нагърбвате с грижата за душите, избягвайте заниманията с временното, нямайте нищо общо с модните тенденции, изследвайте как е било в началото, отидете при извора, стремете се към древното, върнете се при светите отци[1]“ (Джон Пиърсън) Има още →

Антропоморфизъм

Автор: отец Николай Шиваров

Антропоморфизьм. Както често се отбелязва, Библията е универ­сална книга. Текстовете й са предназначени за хора от различни слоеве на обществото и с различна образованост. Поради това нейното съдържа­ние – вложените в нея мисли, идеи, историческа или друга информация – обикновено са облечени в популярен език, типичен със своята образност. „Св. Дух ни говори – казва св. Йоан Златоуст – за всички приспособително към немощта на слушателите“[1]. Писанието е предназначено за жителите на земята и затова то говори за небесните, духовните неща земно, по човешки. Има още →

Войната

Автор: Георгиос Мандзаридис

Мащабът на проблема. Като въоръжен и кървав кон­фликт на организирани групи[1] войната е един от най-сериозните и болезнени проблеми на човека, особено в нашата епоха. Опитът от двете световни войни, безкрайната поредица от последвалите военни конфликти, но и наличието на ужасяващи оръжия за масово унищожение, които могат да погубят стотици пъти не само човечество­то, но и всяка следа от цивилизация от лицето на земята, са достатъчни, за да покажат мащаба на проблема. Има още →

За клерикализма, тайнството свещенство и любовта

Автор: отец Александър Шмеман (1921-1983)

Вековете на „клерикализъм“ (тук обаче не трябва да раз­бираме клерикализма като някакъв монопол на „йерархичните“ и „литургични“ църкви) са превърнали свещениците или ду­ховниците в отделно съсловие със свое особено и специфич­но „свещено“ призвание в Църквата. Това призвание е не само различно (според този погрешен възглед – б. р.), а напълно противоположно на всичко онова, което е „обикновено“. Такъв е бил и такъв продължава да бъде източ­никът на свещеническата психология и подготовка. Ето защо няма нищо странно в това, че понятията „лаик“, „мирянин“ по­степенно са станали синоними за наличието на някаква липса у човека или за неговото отделяне от нещо. Но първоначално думата „лаик“ се отнася към думата λάος – народ Божий – и не само че е имала положителен смисъл, но е включвала и „кли­ра“. Ако днес кажем за някого, че е „лаик“ във физиката, това показва неговото голямо невежество в областта на тази наука и „отделеността“ му от тесния кръг на специалистите.

Векове наред положението на клира е било превъзнася­но като нещо „свръхестествено“, а и все още можем да до­ловим известни нотки на мистично страхопочитание, когато човек казва: „Хората са длъжни да уважават духовниците“. И ако някой ден в семинариите бъде въведено преподаването на една отдавна закъсняла наука – пастирска патология, – ней­ното първо откритие навярно ще бъде, че „свещеническото призвание“ понякога произхожда от болен стремеж към този род „свръхестествена почит“, особено ако шансът за неговото „естествено“ придобиване е твърде малък. Нашият секуларизиран свят „почита“ духовниците по същия начин, по който „почита“ и гробищата.

И клерикализмът, и секуларизмът – първото на практи­ка е естествен „баща“ на второто, – са станали причина да забравим, че, погледнато по-задълбочено, да бъдещ свещеник е най-естественото нещо на света. Човекът е бил сътворен като свещеник на света, този, който принася света на Бога като жертва на любов и прослава, а чрез тази вечна евхарис­тия дарява божествената любов на света. В този смисъл свещенството е в самата същност на човешката природа, в твор­ческата връзка на човека с „женската природа“ на сътворе­ния свят. Единственият истински Свещеник обаче е Христос, защото Той е единственият истински и съвършен Човек. Той е новият Адам, възстановяването на онова, което Адам не ус­пял да бъде. Адам не успял да бъде свещеник на света и в ре­зултат на този неуспех светът престанал да бъде тайнство на божествената любов и присъствие и станал „природа“. В този „естествен“ свят религията става организирана сделка със свръхестественото, а свещеникът е поставен отстрани като „извършител на сделката“, като посредник между естестве­ното и свръхестественото. В този случай е без значение дали това посредничество се разбира в магически категории като свръхестествени способности, или в категориите на закона като свръхестествена власт.

Христос ни откри, че същността на свещенството е лю­бовта и затова свещенството е същност на живота. Той умира като последна жертва на свещеническата религия, Неговата смърт слага край на тази религия и поставя началото на свеще­ническия живот. Христос бил убит от свещениците, от „клириците“, но Неговата жертва унищожила и тях, и всяка „рели­гия“. Религията също е била унищожена, защото жертвата Му е разрушила стената на разделението между „естественото“ и „свръхестественото“, между „светското“ и „свещеното“, меж­ду „този свят“ и „отвъдното“ – преграда, която е била единстве­ното оправдание и raison d’être (причина за съществуване) на религията. Христос ни открива, че всичко съществуващо, цяла­та природа има за цел и се осъществява в Царството и че всяко нещо може да бъде преобразено чрез любовта.

Ако в Църквата има свещеници и ако в нея е живо све­щеническото призвание, то е за да ни се покаже, че всяко призвание е вид служене, да се превърне животът на всички хора в Литургия на Царството; да се открие Църквата като тайнствено свещенство на изкупения свят. С други думи, тук става въпрос не просто за „отделно“ призвание, а за израз на любовта към призванието на човека да бъде син Божий и към света като тайнство на Царството. Свещеници трябва да има, защото ние живеем в този свят, а нищо земно не е Царство­то и „този свят“ никога няма да стане Царството. Църквата е в света, но не е от света, защото само ако не е от него, тя ще може да ни открие и яви „бъдещия век“, отвъдното, което прави всичко тукашно да изглежда старо и в същото време ново и вечно в любовта на Бога. Затова нито едно занимание от този свят не може да изпълнява ролята на духовенството. Трябва да има нещо, чието специално предназначение е да няма конкретно предназначение, а да бъде всичко за всички и да открива, че целта и смисълът на нещата е в Христос.

Никой не може да бъде свещеник и да направи избор въз основа на своите собствени качества, подготовка и на­гласа. Призванието винаги идва свише – според Божието посвещение и ред. Свещенството е израз не на гордостта, а на смирението на Църквата, защото в него се открива пъл­ното й подчинение на Христовата любов, т.е. на Неговото единствено и съвършено свещенство. При своето ръко­полагане свещеникът получава не „свещенически сан“, а дара на Христовата любов – онази любов, която е направи­ла Христос Единствения Свещеник и която изпълва с това единствено свещенство служението на всички, които Той изпраща при Своя народ.

Затова тайнството на ръкоположението е в известен смисъл идентично с тайнството на брака, защото и двете са израз на любовта. Свещеникът наистина е венчан за Църква­та. Но също както човешкият брак е част от тайната на Хрис­тос и Църквата и става тайнство на Царството, така и бракът на свещеника с Църквата го прави истински свещеник, истин­ски служител на любовта, която единствена преобразява света и открива Църквата като непорочна невеста Христова.

Ето в заключение и последния извод: някои от нас са женени, други не. Някои са призвани да бъдат свещеници и пастири, други не. Но тайнството брак и тайнството свещенство засягат всеки един от нас, защото са заложени в приз­ванието на нашия живот. Смисълът, същността и целта на всяко призвание е тайната на Христос и Църквата. Именно чрез Църквата всеки от нас открива, че призванието на всич­ки призвания е да следваме Христос в пълнотата на Неговото свещеническо служение: в Неговата любов към хората и към света, любов, която се стреми към тяхното пълно осъществява­не в преизобилния живот на Царството.

Из „За живота на света“, стр.   139 – 143. Заглавието е мое

Богослужебни места в новозаветната епоха

Автор: архимандрит Авксентий

През апостолския период и непосредствено след него местата, където християните извършвали богослужението си, не играели някаква особена роля. Функцията им била по-скоро формална. Християните били убедени, че чрез кръщението те се превръщат в живи храмове на Св. Дух. Това убеждение намерило израз в предсмъртната реч на св. архидякон и първомъченик Стефан, който ясно изразил антихрамови позиции, подчертавайки, че „Всевишният не живее в ръкотворни храмове…“ (Деян.7:48). Думите му не се отнасят за величествените езически храмове, а по-скоро са свързани с думите на Спасителя от Марк 14:58 „ще разруша тоя ръкотворен храм, и след три дни ще съзидам друг неръкотворен…“. Като цяло понятието за храм отсъствало от най-ранната християнска богослужебна традиция. На Бога било служено „с дух и истина“ (Йоан 4:24), а за храм било считано тялото на човека – „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?“ (1 Кор.3:16).

В Новия Завет представата за храм не е свързана със сграда, построена от човешки ръце. Храмът на живия Бог е човешката природа на Господ Иисус Христос: „Той обаче говореше за храма на тялото Си…“ (Йоан 2:21). Според св. апостол Павел в Спасителя „телесно обитава всичката пълнота на Божеството…“ (Кол.2:9). Според св. апостол и евангелист Йоан всеки, който обича Господ Иисус Христос, се превръща в Негов дом. В този смисъл са думите на св. апостол Павел: „като се утвърдихте върху основата на пророците и апостолите, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят…“ (Ефес.2:20-21). Подобна идея развива и св. апостол Петър „и вие сами като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом…“ (1 Петр.2:5). Апостолите проповядвали, че е необходимо да се обърне внимание преди всичко на вътрешната страна на богослужението, и че тя е решаваща за човешкото спасение. Учението си за „неръкотворния храм“ те противопоставяли на езичниците, които продължавали да строят величествени и богато украсени култови сгради.

Господ Иисус Христос проповядвал, че не само в Йерусалимския храм, но на всяко място човек може да се поклони на небесния си Отец (Йоан 4:21). Въпреки това, Той и Неговите ученици – апостолите често посещавали Йерусалимския храм (Мат.21:12-13; Марк 11:15-17), но нито той, нито синагогите били считани за единствени места за богослужение. Същевременно по-малки групи християни се събирали в частни домове, където извършвали „хлеболомението“.

През апостолския период християните използвали две различни места за своите богослужебни нужди – Йерусалимския храм, заменен след разрушаването му през 70 г. със синагогите, и частни домове. До убийството на св. архидякон Стефан християните, по съвета на юдейския законоучител Гамалиил „Оставете тия човеци и не ги закачайте…“ (Деян.5:34-35), свободно се събирали в Йерусалимския храм, където „всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов…“ (Деян.5:12). Същевременно сравнително малкият им брой им позволявал да се събират и в частни домове, където да извършват евхаристийни трапези.

След Възкресението и Възнесението на Господ Иисус Христос апостолите продължили да посещават синагогите, където четяли и тълкували свещените писания на присъстващите (Деян.14:1, 17:1-2, 19:8 и др.). В синагогите било обръщано повече внимание на назидателните и нравоучителни проповеди. В този смисъл те били по-подходящи за разпространение на новото учение от Йерусалимския храм, където вниманието било насочено преди всичко към обредите и церемониите, свързани с жертвоприношенията. Дълго време те останали подходящо място за дидактическата част на новото християнско богослужение. Едновременно с това християните, по примера на Господ Иисус Христос и Неговите ученици, продължавали да организират богослужебните си събрания в частни домове в т.нар. горници, където да извършват евхаристия.

Горницата представлявала разположено на втория етаж обширно помещение, до което водели външни стълби. Използвано било за семейни тържества и различни събирания. Горници през онази епоха имали почти всички къщи на градовете и селата на Близкия изток. В горница Господ Иисус Христос измил краката на Своите ученици (Йоан 13:5) и установил евхаристията на Тайната вечеря (Мат.26:26-28). След Възнесението Му апостолите продължили да се събират в сионската горница (Деян. 1:13) до деня Петдесетница, когато в същата тази горница над тях слязъл Св. Дух.

Вероятно горниците били устройвани по подражание на юдейските синагоги. Били предназначени за организиране на молитвени събрания, за богообщение и извършване на последования на формиращото се християнско богослужение.

Предприетото от юдеите гонение срещу първите християни станало причина те да прекратят събранията си в Йерусалимския храм и да прекъснат завинаги връзката си с юдейската богослужебна традиция. За това допринесло и разрушаването на Йерусалимския храм от Римският император Тит  (†81) през 70-та година.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 54-56

Най-знаменитият проповедник на Изток – св. Йоан Златоуст

Автор: проф. Божидар Андонов

Първият проповедник на Изток, който се е опитал да съчетае гръцката реторика с християнската проповед, е св. Йоан Зла­тоуст, презвитер Антиохийски и архиепископ Константинополски (347-407)[1].

В съчинението си За свещенството той не разработва омилетика в смисъл на размисъл върху правилата и законите за бла­говестието на словото Божие, а насочва към тях и ги прилага пре­ди всичко в своите проповеди.

Повечето проповеди на св. Йоан Златоуст са омилии[2], пре­димно тълкувания на Библията. Никой от светите Отци на Цър­квата не е успял да тълкува по толкова плодотворен, разбираем и използваем за всекиго начин, при това толкова красноречиво и завладяващо[3].

Разбира се, той изгражда екзегезата си по модела на Ориген и насочва вниманието си към разбирането на думите, но познавай­ки добре неговите грешки, успява да ги избегне и рядко използва алегории и остроумия. Понякога се поддава на изкушението да бъде оратор вместо екзегет, като се стреми чрез изкуството на речта да прикрие нерешените трудности на текста.

Омилиите му започват с увод[4], на които е държал много, и който понякога е кратък, друг път пространен и в две основни части: в първата част предлага библейския текст (предложение) и го тълкува стих по стих (изложение), и втора част, която обхваща нравственото приложение и завършва с морално-перенетично (предупредително) заключение, което има за предмет не само една тема, а често много, доколкото ги предполагат смисловите части на текста. В повечето омилии проличава стремеж да се по­стигнат известно единство и свързаност на материята.

Църковните му речи обикновено започват с увод, който не винаги се отнася точно до следващото го съдържание, а често до външни обстоятелства и поводи. След увода започва с пълна сила и мощ изложението на темата, което завършва без темата да е изчерпана[5].

Св. Йоан Златоуст особено добре успява да намери правил­ния обем на подробностите при тълкуванието на Свещеното Писание и напредва в разяснението с необходимото темпо. С голямо усърдие той тълкува поучителните речи на Господ Иисус Христос, но най-добри са проповедите му върху посланията на св. ап. Павел.

Догматични и полемични проповеди се срещат относител­но рядко, но се отличават с предимствата си пред онези в този жанр, които са произнасяли съвременниците му. При първите догматизмът му има винаги една религиозна тенденция, така че той успява да оживи дори абстрактните материи. При вторите полемиката му е умерена за своето време, дори когато е срещу еретиците.

По-големият брой проповеди на св. Йоан Златоуст са с мо­рално съдържание. При тях вниманието е насочено винаги към директно-практичното, всички изречения са непосредствено практични и той успява да превърне дори привидно незначител­ните пасажи от Свещеното Писание в плодотворни източници на християнска мъдрост[6]. Върхът на изясненията на старозаветните текстове са проповедите му върху Псалтира[7]. Тъй като за него е важна ползата за слушателя, а не аплодисментите, той от­хвърля всички мисли, които не са свързани с практиката, и всич­ко отнасящо се до разкоша и претенциозността на слога. Голяма помощ тук е доброто му познаване на човешкото сърце, което е изследвал подробно. И тъй като познава точно неговите страс­ти и слабости, както и неговите потребности, успява да завладее слушателите си с привидни, но характерни подробности, и да се бори срещу предразсъдъците и извиняването им[8].

Когато вижда в обществото някакъв лош навик, той не се из­морява да го повтаря, докато не омръзне на слушателите си и не види положителния резултат от това.

Св. Йоан Златоуст е образцов и в използването на локалното и съвременното. Не по-малко се отличава с откровеността си и осъждането на пороците, назовавайки ги с истинските им имена. Той не познава страх от хората. Навсякъде обаче през откритата му строгост прозират благостта и бащинското му доброжелателство. Особено силно се стреми да създаде убеждението, че може да се постигне много повече в християнското благочестие, откол­кото се предполага обикновено. Той не се задоволява да обрисува християнските задължения и добродетели с истинския им образ и красота, а показва със специфичен детайл средствата, с които се улеснява прилагането им и се преодоляват трудностите.

Св. Йоан Златоуст винаги поощрява и окуражава слушателя да полага усилие да бъде нравствен. Моралният кръг от мисли в проповедите му е твърде широк, по-широк от този при други­те Свети Отци на Църквата. Изобщо неговите морални поуче­ния винаги имат за тема общополезната християнска доброде­тел, която намира място в обществените отношения на хората. Наистина той се намира под въздействието на монашеско-аскетичното течение на своето време, но то завладява повече него­вата теория, отколкото практиката му. Макар че в трудовете си възхвалява монашеския живот и безбрачието, в проповедите си се въздържа от непредпазливото им препоръчване и настоява преди всичко за християнско благочестие. Въпреки че в по-късните си години все повече бива завладян от аскетичното благо­честие, той изразява съжалението си, че монашеството отнема най-благородните християнски жизнени сили на обществото и ги затваря в монастирите. По този начин допуска изостряне на дискусията за аскетическото благочестие, но не пропуска да отбележи, че то извира само от истински посветеното на вярата сърце и пламенно се бори срещу мнението, че външното поведе­ние притежава морална ценност. Той се стреми винаги да отведе слушателите си от външната привидност на християнския живот към вътрешната му същност.

Св. Йоан Златоуст разпалено говори срещу фалшивото сми­рение и привидното разкаяние, както и срещу външния пост и се противопоставя на всяка намеса на стремежа към възмездие.

Той обявява за безполезно да се посещава богослужението в храма, без човек да става по-добър; говори срещу стремежа на съвременниците си към чудеса. Според него любовта е по-ценна от всички чудеса. Макар че се бори срещу всички идващи от езичеството суеверия, често духът на времето му го увлича да говори за някои суеверия. Най-ярко изразена е оценката му за принци­па, който стои не само в центъра на учението, но и на живота му, а именно, че не външното помага или вреди на човека, а че всичко зависи от насоката на неговата воля и само грехът трябва да се счита за истинското зло и предмет на страха му; че всеки може да навреди само на себе си – на трезвомислещия и будния човек нищо не може да навреди, но на мързеливия, небрежния, на онзи, който сам се предава, не могат да помогнат никакви средства. Затова той така силно препоръчва на християните моралното и религиозното възпитание на децата и така горчиво съжалява за общото пренебрежение от страна на родителите към религиоз­ното обучение и възпитание, които насочват възпитанието на де­цата си към външния обществен и стопански живот[9].

Св. Йоан Златоуст се стреми да откъсне хората от всеки пре­текст за разкрасяване на моралните грешки, както когато хрис­тияните се опитват да го създадат поради погрешната представа за силата на злите духове, така и когато езичниците го правят, изхождайки от идеята за непредотвратимата съдба. Той се стре­ми също да предотврати всяко възможно погрешно тълкуване на учението за Божията милост в полза на моралната леност. Той признава, че човек не може да се справи със собствени сили, твър­ди обаче, че трябва да дадем от себе си, за да участваме в Божията милост, подчертавайки, че Господ Иисус Христос е единственото спасение, върху което трябва да градим.

Друга причина за християнската леност по това време е било нехристиянското разделение между клир и миряни, при което на мирянина се отрежда частично, а на клира – пълно християнско благочестие. Св. Йоан Златоуст подчертава необходимостта от доброто познаване на Свещеното Писание и изучаването му като твърди, че е лош предразсъдък разбирането, че това е работа само на клириците и монасите. Според него Свещеното Писание е раз­бираемо за всички и миряните също могат да го разберат. За да се разбере Библията обаче, той препоръчва не само да се посещават богослуженията в храма, но да се провежда и домашно занимание с нея. Всеки християнски дом е Божи дом, ето защо е необходимо непрекъснато да се молим, независимо от времето и мястото.[10]

Особено очарование на изложението в проповедите му съз­дава обстоятелството, че от тях се излъчват силата на ясното и твърдо убеждение и благотворната топлота на човека, който в разбиранията и в живота си е християнин. Дори само това при­дава на словото му достатъчна сила, без да се налага то да бъде разпалено. Към това може да се прибавят непресъхващият поток от мисли, живи описания, съдържателни изрази, изненадващи картини и сполучливи примери, дарбата да се представят позна­ти неща по нов и интересен начин, естествената елегантност на изразите, лекотата и прегледността на неговия приятен и непри­нуден стил. Йоан Златоуст владее и много интересни похвати, с които да прикове вниманието. Благодарение на всички тези важни качества за ораторското изкуство, може да владее и сме­сена аудитория. Той е същевременно сладкодумен и популярен, със словесно богатство, но никога не говори прекалено много. Никога не се върти в кръг, предметът на словото му винаги се показва от нова страна. Според собственото му признание ос­новното внимание в проповедта е върху умението да се спази точната мярка. Смята за нецелесъобразно да се избират твърде богати на съдържание теми. Изобщо при него гръцката приро­да се проявява облагородена от християнския дух. Истината и благочестието се представят изпод перото му непосредствено и в красива форма. Дори когато неумолимо проповядва за христи­янските добродетели, живата му фантазия осветява с ярката си светлина мрачната по същността си картина. Св. Йоан Златоуст обаче не притежава чистия гръцки дух. У него силно се забеляз­ва елемент от ориенталския дух, а в красноречието му често се проявява азиатски отпечатък. Някои величествени картини от природата при него често са стегнати в строга форма, стилът му е повече брилянтен, отколкото разнообразен, с блясък, който напомня на ослепителната и винаги еднаква светлина, която се излива върху полята на родната му Сирия. Всичко това оправда­ва твърдението, че Св. Йоан Златоуст е не само един от най-го­лемите религиозни оратори на своето време, а и изобщо един от най-големите, които Църквата притежава[11].

Със св. Йоан Златоуст красноречието на проповедта на Изток достига връхната си точка[12].

Из „Теория на църковното красноречие“, стр. 94-100, изд. „Изток-Запад“

[1] Срв. Атанасий, Ахейски митр. Св. Йоан Златоуст и нашето време, -В: сп. Богословска мисъл, София, 2008, с. 5.

[2] Срв. Nebe, U. Zur Geschichte der Predigt, Wiesbaden, 1879, 139.

[3] Срв. Probst, Ferdinand. Katechese und Predigt vom Anfang des 4. bis zum Ende des 6. Jahrhunderts, Breslau, 1884, s. 267.

[4] Ibid., s. 140.

[5] Ibid., 142, 145.

[6] Ibid., s. 210.

[7] Срв. Шиваров, Николай. Св. Йоан Златоуст – тълкувател на Стария Завет като представител на Антиохийската школа. -В: 1600 години от Успението на св. Йоан Златоуст, Богословска мисъл (Supplementum), София, 2008, с. 18.

[8] Срв. Nebe, U. Op.cit., s. 135.

[9] Срв. Андонов, Божидар. Религиозно-педагогическите аспекти при св. Йоан Златоуст и днешното религиозно обучение. -В: 1600 години от Успението на св. Йоан Златоуст, Богословска мисъл (Supplementum), София, 2008, 144-159.

[10] Срв. Андонов, Божидар. Проповедта…, Цит. съч., с. 94.

[11] Срв. Probst, Ferdinand. Op.cit., s.271; Steinmeyer, F.L. Homiletik, Leipzig, 1901, 304-311; Weissenbach, Joseph Anton. Beredsamkeit der Kirchenvaeter, 1844.

[12] Срв. Тодоров, п. Тодор. Омилетика, т. 2, София, 1957, 184-205.

Богослужебни одежди през първите християнски векове

Автор: архимандрит Авксентий

Сведения за съществуването на специални използвани само по вре­ме на богослужението одежди през първите три века на християнска­та епоха липсват. В книгите на Новия Завет не се говори за богослу­жебни одежди. Най-напред в „Апостолски постановления“ (380 г.) се споменава, че свещеникът и първосвещеникът сменяли одеждите си и трябвало да бъдат облечени със „светла дреха“. В пета глава на „Цър­ковна история“ Евсевий Кесарийски (†339) споменава, че св. апостол Яков носел на челото си особена превръзка (πέταλον, lamina), носена и от юдейското свещенство. От неговото свидетелство не става ясно да­ли била носена само по време на богослужение или представлявала част от обичайното му облекло. За подобна превръзка, носена от св. апостол Йоан, споменава и Поликрат Ефески († 190).

Общоприето е схващането, че новозаветните богослужебни одеж­ди не се различавали от светското облекло, използвано през онази епо­ха. С други думи, свещенослужителите през онази епоха се обличали като всички техни съграждани и не използвали облеклото си като от­личителен белег на служението си. Въпреки това, както от свидетелс­твото на Поликрат Ефески, така и от малко по-късно свидетелство на блажени Йероним (†420) става ясно, че преди началото на богослуже­нието свещенослужителите обличали одежди, които били използвани само по време на богослужението.

В „Църковна история“ блажени Теодорит Кирски (†460) спомена­ва, че през 330 г. византийския император Константин Велики (†337) в израз на почит към църквата на Йерусалим подарил на Йерусалимския епископ Макарий (†333) „скъпа свещена одежда“. Той я обличал по време на масовото кръщение на оглашени, извършвано в нощта на Възкресението.

Малко по-късно ясно свидетелство за богослужебната употреба на орар от дякона и омофор от епископа дава св. Исидор Пелусиотски (†440). Той обърнал особено внимание на символичния смисъл на тези одежди. С външния вид, формата и употребата на богослужебните одежди се занимавали и някои поместни събори като Гангьрският (343 г.), Лаодикийският (363 г.), Картагенският (398 г.) и др. С четвъртото си правило Толедският събор (633 г.) забранил натрупването на отличия.

От многобройни древни паметници на християнското изобразител­но изкуство от първите християнски векове става ясно, че между об­леклото на свещенослужителите и това на обикновените християни нямало никаква разлика. Подобни паметници са изображенията в гроб­ницата на св. Калист (III в.) в Рим, тези в гробницата на св. Агнеса (IV в.), мозайките в ротондата „Св. Георги“ в Солун, стенописи и мозайки, съхранени в храмове в Равена, Рим и Константинопол.

За оформянето на богослужебни одежди може да се говори след VI век. До IX век на отделни места свещенослужителите продължавали да носят по време на богослужение одежди, които използвали и извън него. Началото на този процес трябва да бъде търсено в постепенното изместване на облеклото, носено от т.нар. културни народи, от това на северните „варварски“ племена. Подобна замяна имала и своите противници. Като опит да бъде съхранена употребата на класическото об­лекло на гръко-римския свят може да бъде разглеждана една заповед от 397 г., която нарежда сенаторите да носят класическите пенула (фелон), туника и линея.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 135-137

Отец Йоан като благотворител

Автор: архимандрит Методий Жерев (1909-1993)

ОТЕЦ ЙОАН (св. Йоан Кронщадски – б.р.) КАТО БЛАГОТВОРИТЕЛ

Организиране на благотворителността; първото братство в Кронщад

Но раздавайки на бедните всичките си лични средства и сили, отец Йоан скоро се убедил, че тази благотворителност не е достатъчна да задоволи всички нуждаещи се и е безсил­на в борбата при общата беднотия. Затова през 1874 г. той основава при църквата православно християнско братство, на­речено „Попечительство свети апостол Андрея Первозваннаго“. С общите сили на това братство отец Йоан сполучил да осъществи един широк план за обществена благотворителност. Още от първите години на своето служение у него се появила мисълта да създаде едно голямо просветно-благотворително учреждение, което да дава на всеки бедняк възможност да получава помощта не като подаяние, а като награда или зап­лата за известен труд. За осъществяването на това предприя­тие отец Йоан, освен че основал братството, се обърнал още с две послания към всички жители на Кронщад (печатани в „Крон. в-к през 1872 г.).

Първо възвание

„Кому не са известни рояците кронщадски бедняци! – пише отец Йоан. – Кой не е виждал, че между тях има мнозина млади и здрави, които биха могли да работят? Кой не е виждал тълпите дрипльовци да треперят пред храмовете, пред учрежденията и къщите, в очакване, че някой благодетел ще им даде нещо? Но всеки от нас сеща ли се да помисли за при­чините на тази беднотия в Кронщад? Вероятно мнозина не са имали и време да помислят за причината за това зло, защото всеки преследва свои цели в живота, има си свои грижи, удоволствия и забави; други пък може би си мислят, че беднотията е неизбежно зло за всяко населено място и за всяко об­щество? – И така, позволете ми, достапочтени граждани, да спра вашето високо внимание върху действителните причини за тази беднотия. Те са много. Ето по-главните: бедност от рождение, бедност от разни бедствени случаи, като пожари, кражби, ненадейна смърт и др.; бедност от неспособност към труд, поради старост, болест, осакатяване, недостатъчна възраст и пр.; бедност от леност, от пристрастие към спиртни напитки и – в най-много случаи, от липса на работа, от липса на средства за започване на работа: няма прилична дреха, обувки, няма насъщен хляб, няма инструменти…

А картината е страшна: представете си влажните, потъ­нали в земята изби, в които живеят повечето от нашите бедняци; тук се поместват по 30, 40 и 50 човека в едно жилище, понякога съвсем като сардели в кутия: и млади, и стари, и деца и кърмачета във влага, в кал, в задух, в голотия и глад. Чужденците, които посещават Кронщад, се учудват. Никъде, каз­ват те, не сме виждали мизерия в такова количество и в такъв  жалък вид, като в Кронщад.

Но защо ли измъчвам въображението на читателя, привикнал към изящна обстановка, с тази неприятна картина? Не затова, разбира се, за да си каже: слава Богу, че аз не съм се родил и не живея в бедност! Слава Богу, че си имам капиталец и съм гарантиран; слава Богу, че живея в комфорт и доволство; или: аз давам каквото мога, аз внасям своята лепта в еди кой си приют, или в еди кое си дружество – друго не ме интересува. Не, господа, това дело се отнася до всички жи­тели на града. Не се отвръщайте: бедните са наши членове, наши братя, макар и да са непривлекателни по външния си вид. Необходимо е, щото цялото кронщадско общество: духов­ни, военни, чиновници, търговци, занаятчии, да образуват едно братство и с дружни сили да заработим за бедните.

Не се плашете от грамадността на предприятието. На доброто дело помага Бог, а където е Бог, там скоро се явява и всичко необходимо. Управлението на града, без съмнение, ще ни съдейства и, ако е възможно, ще отстъпи на братство­то едно или две ненужните общински здания, например праз­ния солен магазин срещу къщата на Касаткина, или едно от празните здания зад канала до лятната градина, така като брат­ството ще съдейства на самото управление за премахване на беднотията. „Един ум е добре, но два по-добре, Капка по кап­ка вир става, Кой с каквото може, с това и ще помогне“. Ние трябва да се погрижим за тия бедни и безработни хора, иначе кражбите, грабежите и мизерията няма да престанат“[1].

Второто възвание

„Мравките си правят мравуняци, в които и през зимата им е топло и сито; зверовете си правят леговища, пчелите – кошери, птиците – гнезда, паяците – паяжини, а хората – къщи, магазини с разни стоки, църкви, мостове, железни пъ­тища, параходи, крепости и пр. На всяко животно е дадено от Бога умение да се препитава и да се защищава от вредните действия на стихиите и от неприятелите си; а човека, това бо­гоподобно в нравствения идеал същество, Бог е надарил с разум, с чиято помощ той е открил разни полезни науки и из­куства, и тъй като човек е създаден за общежитие и всички хора, според Божиите намерения, трябва да съставляват едно тяло, едно братско общество, то за удовлетворяване на многочислените нужди на това общество, Бог е дал на всеки чо­век, освен общите дарби и способности, и особени такива; така, на един е дадена дарбата да управлява, на друг да поучава и назидава; на един да съставя планове и проекти, на друг да ги привежда в изпълнение; на един да произвежда, на друг да търгува; един владее триона, друг иглата, трети шилото и т.н.

Що се касае до кронщадското общество, то е така раз­нообразно, че в него има хора от всеки род и изкуство: имаме ние и хора на властта, и такива с капитал, по чието желание може да се извършат много добри дела; има сред нас и инже­нери, и архитекти, и строители, и дърводелци, и столари, и ко­вачи, и леяри, и шивачи, и обущари, и готвачи и прочие. Но ръка ръката мие и пръст пръста: ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите (Рим. 15:1). При такова бога­то разнообразие на сили и таланти, при това изобилие на хора, образовани, изкусни и със състояние, макар и не голямо, и пред Бога би било грешно, и пред хората срамно да оставим толкова много бедни, откъснати от обществения организъм, от неговото благосъстояние.

Аз пак се обръщам към вас с най-покорна молба: обър­нете дейно внимание на кронщадските бедняци, които са за­писани за жители на Кронщад, обаче нямат в него никаква заседналост, никакъв корен… В името на християнството, в името на човеколюбието викам: да помогнем на тези безприютни бедняци, да ги подкрепим нравствено и материално; нека не се откажем от солидарност с тях, като с човеци и наши братя и нека докажем, че човеколюбието е още живо в нас и егоизмът не ни е затрил…

Колко хубаво би било, по всички тези причини, да съз­дадем един Дом на Трудолюбието. Тогава мнозина от бедни­те биха могли да се обръщат към този Дом с молба да им се даде известна работа срещу едно възнаграждение, което би им доставило прехраната. И тогава нашите бедняци биха се тру­дили, биха си живели мирно и биха благодарили на Бога и своите благодетели. И нравствено мнозина биха се издигна­ли. Но ако някой, бидейки здрав, не би пожелал да работи – такъв вън от града! Кронщад не е разсадник на тунеядци!

Приятели и братя! Приемете това възвание, тази молба по-близко до сърцата си, като ваше собствено дело“[2].

И от църковната катедра отец Йоан не преставал да на­помня на християните за делото на общата благотворителност. „Съжалете ме, извикал той веднъж, избавете ме от излишно бреме, разпределете благотворителността по-справедливо. Следвайте моя пример. Братя! Бедните не бива да бъдат заб­равяни!“[3].

Домът на Трудолюбието

Много труд и безсънни нощи прекарва отец Йоан, дока­то види тази своя мечта осъществена. Понякога изпитанията са били непоносими и всичко е изглеждало като пропаднало. Така през 1881 г., след 8-годишна неуморна работа на Андреевското братство, когато вече е било готово грамадно трие­тажно здание, струващо милиони рубли, през една глуха нощ, в едно от съседните „весели заведения“, т.е. в една кръчма, неочаквано избухва пожар. Пожарът обхванал няколкото околни къщи, принадлежащи на братството, и заплашвал вече и самото ново здание. Явили се пожарните, които започнали усърдно да гасят най-напред… запалената кръчма. Като изля­зъл на улицата, отец Йоан с ужас видял, че скъпото за него дело е готово да загине в пламъците на свирепия пожар. Той незабавно се обърнал към началника на полицията Голова­чев с молба да вземе мерки против опасността, която заплаш­ва богоугодното заведение. Но молбата му не била уважена, защото… Головачев не обичал отец Йоан! Както Домът на трудолюбието, така и другите околни постройки, принадлежа­щи на братството, скоро се превърнали в грамади пепел.

Голяма била скръбта на отец Йоан, но той не се отчаял. Колко дълбоко е бил възмутен от нехайството на полицията и пожарникарите, се вижда от това, как той с несвойствена за него рязкост изобличава виновника за тази беда. „Ето, че ни постигна нещастие обръща се той в църквата към своите енориаши; – не външен враг ни нападна с огън и меч, а враг вътрешен, таен, облечен в мерзост и продажна дружба, пълен с безразличие към общественото нещастие, човекът, който за това е поставен и съществува, за да служи на обществената безопасност. Да, злата ръка на безсрамния нощен порок умиш­лено произведе пожар и причини велико бедствие, и то кому? На най-бедните жители от нашия град, които бяха намерили убежище в дома на братството“. Станалото нещастие отец Йоан приема като изпитание от Бога и в края на изобличе­нията си изказва твърда надежда на Божията благост. „Кой знае, казва той, може би това нещастие е било допуснато от Бога между другото и затова, за да се пробуди обществената благотворителност и чрез нея – едни да бъдат облекчени и утешени, а други чрез милостинята да станат достойни за по- големи милости“[4].

И действително, надеждите на отец Йоан скоро се оправ­дали. Цяла Русия се откликнала на кронщадското нещастие и само след една година ново величествено, 4-етажно здание, красиво се издигнало на мястото на изгорялото. На 10 октом­ври 1882 г. Домът на трудолюбието бил тържествено осветен.

Какво представлява този пръв по рода си в Русия Дом на трудолюбието и каква е била ползата от него, се вижда от следните учреждения, устроени в него:

1. Помещение за разчепкване на коноп. През първата го­дина в това разумно устроено учреждение са били отработе­ни 22 643 надници. Работят в закрито, топло и светло поме­щение. Тук не се иска особена сила или особено здраве. Стар и млад, жена и мъж, в лошо и хубаво време могат лесно да си изработят парче насъщен хляб.

Приятно е да видите как се трудят сякаш плетат чорапи. Цари тишина. Сред тишината отмерено се раздава гласът на един старец, който чете на трудещите се нещо назидателно. И отиват си хората оттук не само с насъщен, но и с духовен хляб.

2. Курс по кройка и шев, безплатен, 4-годишен. За учреж­денията на братството ученичките работят безплатно, а с пла­тените поръчки си изкарват прехраната.

3. Курс по обущарство, ежедневно от 3 – 5 часа следобед в свободното от училище време.

4. Безплатно начално народно училище за деца на бедни и работници, признато от държавата. Помещението за учили­щето се отличава с простор, чистота, обилна светлина и въз­дух. През годината е имало 279 ученици. Учебни часове е имало 5 – до обяд, с междучасия от 10 мин. и 1/2 ч. за по­чивка и закуска между 3-я и 4-я урок. Следобед под ръко­водството на учителки и учители момичетата се занимават с ръкоделие, а момчетата с ръчен труд. В неделни и праз­нични дни децата присъстват на божествена литургия в цър­квата, намираща се в самия дом на трудолюбието, а през постите, заедно със своите учители, те говеят, изповядват се и се причастяват.

5. Курс по дърводелство за момчета. Системата в този курс има за цел преди всичко да развие любов към труда, да укрепи волята и нервите, да развие мускулите, да създаде лов­ки ръце и вярно око; да удовлетвори детските стремежи към самостоятелна дейност, да възпита децата към прилежание, внимание, акуратност и настойчивост и чрез всичко това да поддържа у тях винаги добро настроение. Работата започва с изработване на най-леките предмети и постепенно върви към по-сложните и трудните. Ученикът първо се научава да рабо­ти с нож, след това с трион, тесла, ренде и най-после със слож­ните дърводелски инструменти. Всяка работа се изпълнява по модел, а моделите представляват най-необходимите за домаш­ния живот предмети: нож за хартия, лопатка, линийка, триъ­гълник, кухненска дъска, дръжка за чук, тесла или брадва, закачалка, рамка за картина, стол, скамейка, шкаф. Курсът е 2-годишен. След свършването му всички предмети, изработе­ни от един ученик, са пълна негова собственост.

6. Неделно училище. През годината е било посещавано от 133 мъже и 34 жени. От тях 23 са били съвсем неграмотни. Разделени са били на 8 групи. Преподавателите са били 15.

7. Военна гимнастика, ръководена безплатно от един капитан. Гимнастиката е любимо занятие на юношите и спо­собства за развитието както на телесното, така и на душевно­то им здраве. 

8. Зоологическа колекция – от типични представители на млекопитаещи, птици и риби. Тя се помещава в класните стаи на училището в две големи витрини и е ценно помагало при изучаване зоологията. Подарена е на отец Йоан от неговия почитател, майстора-препаратор П. С. Мишченко.

9. Безплатна детска библиотека. През годината са били прочетени от 207 деца – момчета и момичета – 2687 тома.

10. Безплатна народна читалня. Била е открита през го­дината 292 дни. Получавала е 40 периодически издания. По­сещавана е била от 408 възрастни и от 422 деца. 45% от чита­телите са работници, 46% ученици и 9% разни.

11. Платена библиотека при читалнята. Срещу 30 копей­ки месечно се дават книги за вкъщи кой колкото може да прочете.

12. Книжарница. Тя има за цел да разпространява на ниски цени Словото Божие, творенията на свети отци и рели­гиозна нравствена литература. За една година са били купени 308 библии, 485 псалтира, 1620 жития на светиите и над 2000 брошури с назидателно съдържание.

13. Народна кухня. Срещу 10 копейки дневно бедните получават закуска, обед и вечеря. Годишно се сервират около 90-100 000 обяда[5]. На големите празници яденето е по-хубаво и безплатно.

14. Амбулаторна лечебница за бедни извършва безплат­но: преглед, лекарства, инжекции, превръзки и др. В течение на годината през нея са минали 2721 човека. Преобладавали са гръдните болести, особено бронхити, причините за които са лошите нехигиенични жилища, липса на топли дрехи, не­достатъчна и недоброкачествена храна. От лечебницата се ползват и бедните поклонници – богомолци. 

15. Дневен детски дом, от 8 ч. сутринта, до 8 ч. вечерта. В него са се грижили през годината за 50 деца. Те получават закуска, обяд и даже вечеря.

16. Нощен дом, разполага с 110 места, 86 за мъже и 24 за жени. Постоянните посетители са кронщадски бедняци. Щом се стопи ледът и работата в пристанището започне, те могат да изкарват на ден повече от една рубла. Братството взима мерки за запазването на тези пари, та зимно време, когато работата спре, собствениците на парите да не бедстват. Така, наредено е спестените пари да се внасят в касата на братст­вото срещу разписка. Но повечето от тези хора са нетрезви и постоянно безпокоят касиера да им даде парите. Без извест­на принуда над тези нравствено слаби хора е невъзможно да се запазят от пиянство. За посетителите на нощния дом се по­лучават и два вестника. В течение на годината в приюта е има­ло 34 302 пренощувания.

17. Приют за жени. През годината е имало 22 бедни, ста­ри и неспособни за работа жени. Те се ползват с квартира, хра­на, облекло и малка парична помощ. Годишният разход за тях е около 10 000 рубли (около 200 000 лв. – според стойността на парите, когато е писана книгата – б.р.).

18. Приют за сираци. В течение на годината е имало 84 постоянни пансионери: 37 момчета и 47 момичета. След като завършат курса на народното училище в Дома на трудолюби­ето, братството има грижата за по-нататъшната им съдба до пълнолетие.

19. Колония, това е хубаво здание извън града сред горич­ка край морето. Там прекарват лятно време сираците от при­юта.

20. Раздаване на помощи. То става в пари и натура. По­мощите са еднократни и редовни всекимесечни. Преди да се даде помощ на някого, братството събира сведения за него­вото материално положение и тогава, ако намери за нужно, му дава. През годината са се ползвали: от еднократна парич­на помощ 1054, от ежемесечна (престарели и болни) 611, от безплатна квартира 90.

Делото на Андревското братство не останало единстве­но, а предизвикало силно съревнование. Скоро в Кронщад се появили редица образцови просветно-благотворителни учреж­дения, в които ежедневно хиляди братя са получавали морал­на и материална подкрепа. В тези учреждения са работили доб­роволно всички заможни и способни кронщадски граждани, а така също и много видни лица от Петербург, Москва и цяла Русия. Някои от тях жертвали цялото си състояние и лични сили за делото на благотворителността. Скоро подобни домове изникнали и в други градове на Русия[6].

Благотворителността на отец Йоан извън Кронщад

Раздавайки щедро на всички нуждаещи се лица и учреж­дения помощи, отец Иоан положил особена грижа за родно­то си място, селцето Сура. Тук той построил преди всичко грамаден трипрестолен каменен храм в чест на свети Нико­лай Чудотворец, свети Йоан Рилски и света Параскева. Бли­зо до храма той издигнал прекрасно основно училище с при­ют за бедни деца от селото. Виждайки, че суровите климатич­ни условия и бедната природа не могат да дадат препитание на местното население, задлъжняло до гуша на разни кръч- мари и търговци, отец Йоан и тук се притекъл на помощ. Със собствени средства той построил една тухларска фабрика и един кооперативен магазин, на който оставил и достатъчен ка­питал за набавяне на всичко необходимо за живота – от хранителните продукти, до земеделските инструменти. Магази­на и фабриката се завеждат от местното православно христи­янско братство, което определя надниците на работниците, цените на продуктите и кредито-способността на покупателите. За да намали разходите по доставка на стоките за коопе­рацията, отец Йоан през 1899 г. подарил на сурското братст­во цял параход „Светител Николай Чудотворец“, който е не само товарен, но и пътнически, което също така служи за източник на доход. Най-после отец Йоан оставил още един спомен в родното си село. Той основал там женски манастир в чест на свети Йоан Рилски, в който отворил безплатно учи­лище и приют за бедни момичета от архангелския край[7]. През 1912 година тази обител е имала 120 сестри[8].

Грамаден манастир в чест на свети Йоан Рилски издиг­нал отец Йоан и в самия Петербург на река Карповка, къде­то после е било погребано неговото тяло. С негови средства били устроени Теолинската женска обител в Руска Полша, с училище приют за 100 бедни момичета[9], Леушинската женска обител, Новгородска губерния, с повече от 300 сестри[10], Воронцовският манастир, Псковска губерния, и Вуаловският скит около Рибинск[11].

Много църкви се изградили по почин и със средствата на отец Йоан, някои от които са били посвещавани в чест на неговия небесен покровител свети Йоан Рилски, като напри­мер в Самара. Много пожертвувания направил отец Йоан за църковно и училищно строителство в района на Сибирската железопътна линия, за което не един път му е била изказва­на височайша благодарност от самия император[12].

Отец Йоан е жертвал не само за православни христия­ни, но и за инославни, и не само за християни въобще, но и на иноверци. „Свои пари аз нямам – казвал той. – Мене ми ги дават; често пъти аз не зная известна сума откъде ми е по­жертвана; затова и аз ги давам там, където има нужда, там, където те биха принесли полза“[13]. Така например веднъж към него се обърнали кронщадските католици с молба да им по­могне да си доставят хубави камбани за своята църква. Без да разпитва или да казва нещо повече, отец Йоан им дава своята помощ с думите: „Да славят Бога“! За помощ към отец Йоан се обръщали неведнъж евреи, татари, китайци[14], японци, бу­дисти[15], и той винаги е намирал възможност да ги удовлетвори.

Следната приветствена реч, отправена към отец Йоан от полски евреи, когато отец Йоан през 1900 г. посетил Руска Полша, говори с какви симпатии се е ползвал той сред раз­пръснатите потомци на Мойсей (въпреки смъртната омраза на евреите революционери и анархисти от самата Русия към него). „Ваше високопреподобие! В Талмуда намираме, че вед­нъж един езически философ попитал равви Гамалиил за след­ното: ние си имаме празници, казал той, вие също, но има ли такъв ден, който да се празнува от всички ни заедно? Равви Гамалиил отговорил: такъв ден има, а именно, денят, когато вали дъжд навреме, защото тогава той е полезен за всички. Същото можем да кажем и ние в чест на Ваше Високопрепо­добие. Има благочестиви мъже, които се грижат само за своите единоверци; а Вие, Ваше Високопреподобие, както ни е известно, се грижите за всички страдащи, без разлика на на­ционалност и религия. И затова Вие заслужавате любов и почит от всички. И аз се осмелявам да Ви изразя от името на тукашното еврейско общество нашата признателност и дъл­боко уважение“[16].

Целият живот на отец Йоан представлява непрекъсната и всестранна благотворителност. Манастири, храмове, учили­ща, болници, приюти, библиотеки благотворителни и патри­отични сдружения и множество частни лица в Русия и по цял свят са били облагодетелствани от него. „Личният секретар на отец Йоан ни показа, пише един посетител на Кронщад, че през месец юни (1893) той е изпратил по пощата на раз­лични просители 25 000 рубли, а на 28 август, на 192 просите­ли, само за един ден – 13 000 рубли. Ние разгледахме списъ­ка на тия преводи по пощата. Той беше цял изпъстрен със зна­чителни суми. 100, 200, 300 рубли личат навсякъде. А колко­то пък лично сам отец Йоан раздава, никой, нито той сам знае. Той постоянно раздава от препълнените си джобове надясно и наляво, често пъти без да се справи с това кому колко дава. Имало е случаи, когато той е давал наведнъж по 1000 рубли[17].

Всяка вечер отец Йоан се връщал у дома си без пет пари в джоба, въпреки че на другия ден за издръжката само на благотворителните учреждения са му били нужни хиляди руб­ли. Защото той се надявал не на себе си, а на Бога. Бог е, Който се грижи за всички, от полската тревичка, която днес я има, а утре изчезва, до това богоподобно, със зачатъци на безсмъртие и заложби за блажен живот същество, човека.

Из „Светият праведен отец Иоан Кронщадски“, стр. 28-42. Публикувано със съкращения и малки редакции

[1] Два дня, 165-8; А. Мих. 254-60.

[2] Два дня, 168-70; А. Мих., 260-5.

[3] Ibid.

[4] „Слово в нед. Св. пр-цъ, по случаю пожара…“ III, 139-41.

[5] За 1902 г. 172 500 порции, – А. Мих. 266.

[6] Два дня, 191-4.

[7] А. Нарцизова, Письма о путешествиях… СПБ. 1894; Игумения Таисия, сурская женская обитель, СПБ 1901.

[8] Ц. Д. З. 41.

[9] Ц. Вед. 1900, № 41, стр. 1666 № 7.

[10] А. Мих. 252.

[11] Ц. Вед. 1909, № 1, стр. 39.

[12] Церк. Вед. 1900, стр. 502. „Русский

[13] Паломник, 1900, № 42, стр. 704.

[14] Ibid, № 52, стр. 800.

[15] Отец В. Ш. Запись, 7.

[16] Церк. Вед., 1900, № 41.

[17] Два дня, 156-7. Известен е следният случай: една бедна жена спира отец Йоан на улицата в Петроград и го моли за помощ. „Сега нямам нито копейка – казва й отец Йоан. – Но ето, аз влизам в къщата на един богаташ. Чакай ме на пътната врата, докато изляза. Каквото ми дадат, ще бъде за тебе“. След молебена богаташът дава на отец Йоан затворен плик и го съпровожда до пътната врата. И когато отец Йоан подава плика на бедната жена, търгове­цът развълнувано му извиква: батюшка, в него има 4000 рубли!“ – Ея счастье, спокойно отговаря отец Йоан, ето ей Бог посылает (неин късмет; това й из­праща Бог) Виж В. X. служ., 13; също подобни случаи у И. К. Сурский отец И Кр-й, Белград, 1938, стр. 37-9.

За науката и религията

отец Александър Мен (1935-1990)

„Религията винаги е била и остава враг на науката“ – мнозина у нас са свикнали с това твърдение от учи­лищната скамейка, което според тях не подлежи на съм­нение и проверка. Вярно е, атеистическата пропаганда признава, че в последно време религията вече „не се произнася открито против науката“ (виж например сб. „Успехи современной науки и религия“. М., 1961, стр. 152). Но към това обикновено се добавя, че принципиално, в скрита форма, продължава да съществува „състояние на война“.

Както бе отбелязано от Вернадски и други известни учени (виж гл. I), науката дължи своя произход на рели­гията и открай време те са тясно взаимообвързани. Труд­но е да се предположи, че древноегипетските и вавилон­ските жреци, като са създавали основите на математи­ката, астрономията, медицината, са си поставили за цел да се „приспособят към новите времена“. Храмовете на старите източни цивилизации са били истинска люлка на науката. Те са първите училища, лаборатории и об­серватории. Първите анатомически атласи, първите ма­тематически формули, първите карти са дело на служи­тели на религията. Не е възможно този общоизвестен факт да се отрече.

Творците на античната наука били в същото време и религиозни мислители. Обществото на питагорейците, които направили така много за развитието на матема­тиката, било религиозен орден. Аристотел – бащата на съвременното естествознание е създател на религиозно- философски принципи, впоследствие възприети (някои от тях – б.р.) и от християнското мислене. През средновековието Църква­та останала единствено културно средище в Европа, в което са се съхранили семената на античната наука. Ма­настирите събирали древната литература, съсредоточа­вайки зад своите стени всички съкровища от знания през онази епоха. Бележити християнски мислители от къс­ната античност и средновековието били добре въоръже­ни със знания за своето време. От въпросите на естест­вознанието са се интересували св. Василий Велики, и бл. Августин. Такива енциклопедични умове като св. Алберт и Тома Аквински са отдавали на науката огромно зна­чение, изучавали са нейните различни клонове. А мона­хът Роджър Бейкън, който допринесъл много за разви­тието на средновековната наука бил богослов и мистик.

Същото се наблюдава и в нехристиянския свят. Арабските богослови изучавали Аристотел, развивали астрономията, алгебрата, анатомията, а будистките – логиката и теорията на познанието.

И така, в древноизточния свят, античната епоха и средновековието науката и религията мирно са съжителствували в полза един на друг. Едва през XVII век ста­нало първото значително стълкновение между тях (или по-скоро между науката и Католическата църква – б.р.), свър­зано с проблема за въртенето на земята. Малко по-под­робно ще се спрем на този конфликт.

* * *

Теорията за централното положение на земята във Вселената никога не е    б и л а  о т д е л н о  р е л и г и ­о з н о  у ч е н и е, и още повече християнско. Тя била изложена в съчинението „Великият градеж“ на алексан­дрийския учен от II век Птоломей. Появата на тази книга било „най-важното събитие в космологията“, тъй като била равносметка на астрономическите знания на антич­ния свят (Ю. Первель. Развитие представлений о Все­ленной. Μ., 1962, стр. 38). За онази епоха това е било, както у нас е прието да се казва, „прогресивно явление“.

Много векове геоцентричната система била крайъ­гълен камък в астрономията. Тя станала плът и кръв на научното мислене. Естествено, заедно с целия научен свят, тя била споделяна и от християнските философи, още повече, че Библията, макар и да казва, че земята е окачена „на нищо“ (Иов 26: 7), не споменава за нейното въртене (все пак Библията не е учебник по естествени науки, а книга, която има за цел да даде насоки за нашето спасение – б.р.).

През XIV и XV в. геоцентризмът започва да се про­пуква. Първите, които са проявили съмнение в него били християнските мислители. Известният немски богослов, кардинал Николай Кузански (1401-1464) пише: „Ясно е, че земята се движи и ако само ние не забелязваме това, то е защото движението се възприема от нас чрез срав­нение с нещо неподвижно“. Научна форма на новите хелиоцентрични принципи придава полският свещеник Николай Коперник. Неговата книга „За въртенето на небесните сфери“ била посветена на папата, който я приел благосклонно. Тази теория, макар и да е предиз­викала възраженията на много астрономи, в това число и на Тихо Браге, била призната от католическите учени като една от възможните за обсъждане.

Така изминали около седемдесет години. Коперник бил отдавна вече починал, починал и Тихо Браге, но внезапно около този проблем се разгоряла ожесточена идейна борба. Прелюдия към нея бил злощастният про­цес срещу Джордано Бруно Нолански (1548-1600), ко­гото обикновено изобразяват като „мъченик на науката“. Процесът „Бруно“ се състоял тогава, когато не същест­вувала цензурна забрана върху теорията на Коперник. Следователно той не е могъл да бъде съден заради нея. Тогава какво е довело на кладата смелия Бруно?

Джордано Бруно бил възпитан в религиозно семей­ство и много години прекарал в манастир. Неговият жив и поетически ум бързо възприемал новите тенденции и философски идеи, които витаели по онова време във въздуха. Под тяхно влияние в него се изградил своеоб­разен пантеистичен мироглед, близък до мистиката на неоплатониците. За него Бог бил сила, разпръсната в цялата Вселена, която, както питагорейците, той смятал за безкрайно множество от светове. Към тази философия хипотезата на Коперник се оказала важно чисто научно допълнение (виж Л. Карсавин. Джордано Бруно. Бер­лин, 1923, с. 164).

Бруно горял от желание да разпространява своето учение. Той избягал от манастира и напуснал страната. Странствал много години из столиците на различни дър­жави, в това число и враждебни на Рим. Живял в Лондон, в протестантска Женева, в Париж, скитал из италианс­ките държави: Венеция, Генуа – навсякъде с необикно­вена жар изнасял проповеди и диспути, предизвиквайки спорове. Освен това той отправял резки нападки срещу Рим и Курията. Неговите кощунствени остроти станали широко известни. Такъв опасен политически противник не е могъл да не предизвика тревога в Рим. Това е вре­мето, когато навсякъде бушували огнищата на Рефор­мацията, когато цяла Европа е въвлечена в бурята на метежите, разкола и войните. Идейната борба се подк­лаждала от политически страсти. Дж. Бруно, обявявайки се за „учител на по-съвършено богословие, син на небето и на майката-земя“, бил обвинен в лъжеучение.

Когато един венециански дворянин, поради лична мъст, го предал в ръцете на трибунала на Курията, то Бруно отначало не се разтревожил от това, тъй като смятал, че е невъзможно да бъде обвинен в някаква ерес. Действително, неговата пантеистична доктрина, макар и да не съответствала на християнството в някои точки, не принадлежала към категорията на официално осъде­ните лъжеучения. На това той наблягал пред съда.

По време на разпитите Бруно бил питан за връзките му с протестантските управници и за симпатиите му към тях, в частност: „Имал ли е беседи с Наварския крал и възлагал ли е надеждите си на него, получавайки обе­щания за поддръжка и милост?“ (Виж Джордано Бруно и Инквизицията. Протоколи от процеса. – Въпроси по история на религията и атеизма, М., 1950, с. 360). На процеса Бруно се обявил за католик и син на Църквата, а своите религиозно-философски мнения – за непротеворечащи на християнството. „Аз винаги съм се придър­жал към възгледа, към който се придържа и светата майка католическата църква“ (там, с. 448).

Тези уверения не били сметнати за искрени. И „опас­ният смутител на спокойствието, приятел на еретиците и проповедник на лъжеучения“ бил предаден в ръцете на светския губернатор на Рим с лицемерната молба нака­занието да бъде „без смъртна опасност и осакатяване“. Разправата се осъществила: Бруно е екзекутиран на 19 февруари 1600 година.

Това трагично събитие, както и цялата дейност на инквизицията, били резултат от пряката и престъпна измяна на църковните (Римокатолическите – б.р.) власти* на тяхната собствена ре­лигия. Не е нужно да се казва, че насилието във вярата коренно противоречи на Евангелието. Отците на Църк­вата недвусмислено са утвърждавали, че „религията трябва да убеждава, а не да принуждава“.

Фанатизмът, нетърпимостта, идеологическият дик­тат произтичали и произтичат не от духа на религията, а от най-лошите страни на човешката природа. Те се проявяват и тогава, когато силата е в ръцете на нерели- гиозни хора. Известно е на какви репресии са били под­лагани привържениците на новите научни концепции (ге­нетика и др.) през нашето столетие.

В името на справедливостта трябва да се подчертае, че Бруно паднал жертва не толкова заради своите  н а у ч н и  т е о р и и, колкото за това, че бил  п о л и­ т и ч е с к и опасен човек, еретик и противник на Римската курия. Забраната върху литературата на Коперник била публикувана едва 16 години след екзекуцията. Това станало при следните обстоятелства.

Идеите на Коперник бързо се разпространявали сред християнските учени. През февруари 1615 години изляз­ла книгата на монаха Паоло Фоскарини, която защита­вала хелиоцентричната хипотеза. Сред светските астро­номи неин привърженик станал знаменитият Галилео Галилей (1564-1642), който енергично пропагандирал своите научни възгледи.

Галилей бил религиозен човек и приближен на цър­ковните кръгове. Папа Урбан VIII високо ценял учения още когато бил студент и прославял Галилей в своите стихове. „Урбан – пише съветския учен Б. Кузнецов – е ценил Галилей – автора на фортификационни и хидро­технически трудове. Той ценил и трудовете по теоретич­на механика… Панегирическите стихове, отправени към Галилей, били написани по повод откриването на Медицейските звезди. Даже хелиоцентричната система не предизвиквала възражения, докато не претендирала за обективен смисъл… Подобно на теориите на съвремен­ната релативистична космогония хелиоцентризмът се струвал на учените, в това число и на папата – образован хуманист – само математически упражнения на ума“ (Б.  К у з н е ц о в. Галилей. Μ., 1964, с. 206).

Галилей се стремил да получи общо признание от последователите на учението на Коперник. Той убеди­телно доказвал, че позоваването на Писанието по въ­просите на космогонията е безсмислено. „Въпреки че Писанието не може да се заблуждава – казва той, – а да се заблуждават могат някои негови тълкуватели и изяснители… Би било грешка, ако ние бихме искали да се придържаме към буквалния смисъл на думите… Тъй като става дума за явления на природата, които непосред­ствено се възприемат от нашите сетива или, за които правим заключение с помощта на неопровержими дока­зателства, текстовете на Писанието ни най-малко не трябва да ни довеждат до съмнение“ (пак там, с. 113). На запитването на Галилей кардинал Конти отговарял, че има мнение, според което тълкуването на текстовете от Библията е напълно съвместимо с хипотезата, но това мнение „не е общоприето“ (там, с. 110).

В съдбоносния час в играта влязла политическата борба. Галилей спечелил много врагове, които се стре­мели да подкопаят авторитета му пред Рим. „Урбан не е бил религиозен фанатик, но бил типичен представител на поколението, участници и свидетели на Тридесетго­дишната война.“ (пак там, с. 199). Той живял и действал в обстановка на крайно политическо напрежение, обк­ръжен от противници. Оказвала му натиск католическа Испания, тревожело го положението в протестантския север. Неудачният съюз с шведските протестанти, обтег­натите отношения с Венеция – всичко това поставяло Римската държава в необичайно трудно положение.

В това време в протестантския свят започнали да се разпространяват слухове, че папата е враг Божий и Ан­тихрист, тъй като поддържа лъжеучението на Коперник. От тази обстановка се възползвали неприятелите на Га­лилей. Те започнали да убеждават папата, че споровете за въртенето на земята вълнуват, внасят съблазън и не­спокоен дух сред мислещите хора, че учението на Ко­перник не е научно доказана теория, а само хипотеза, която няма точно потвърждение. Било издигнато искане да се наложи забрана върху хелиоцентричната литера­тура, която носи, според тях, само вреда. Галилей от своя страна направил всичко възможно, за да отстои учението на Коперник. Според свидетелството на негов съвременник, той „повече разчитал на собственото си мнение, отколкото на мнението на своите приятели“ (там, с. 124). В сложната обстановка на придворните интриги той бил убеждаван да действа спокойно, да не се разпалва. Галилей не обърнал внимание на тези съ­вети. Той бил топло приет от папата и това му придало бодрост. Неговите врагове обаче били нащрек. Наисти­на, те не могли да постигнат обявяването на хелиоцентризма за ерес, но все пак в резултат на техните усилия била наложена забрана върху хелиоцентричните книги. Според декрета те трябвало да бъдат „временно задър­жани до окончателната им поправка“ (там, с. 122). „По­правката“, според цензорите, била длъжна да подчертае умозрителността и хипотетичността на изводите на хе­лиоцентризма. Декретът бил подписан на 5 март 1616 година.

През това време споровете, които възникнали около хелиоцентризма, приели застрашителен размах и интри­гите против Галилей продължавали. В края на краищата неприятелите на учения постигнали своята цел – той бил призован на съд в Рим. На този процес Галилей напълно се отказал от своите възгледи.

За разлика от „делото Бруно“, процесът на Галилей вече не бил свързан с някаква философска доктрина. Ставало дума за пропаганда на научна теория, която не била допусната от църковната (Римокатолическата – б.р.) цензура. Но и противо­положното становище било  с ъ щ о  н а у ч н о, макар и погрешно. Още веднъж ще напомним, че хелиоцент­ризмът не е религиозно, а чисто научно учение. Когато хелиоцентризмът станал доказана теория, той престанал да смущава и вълнува когото и да било. И сега изглежда нелепо как са могли да отдават такова огромно идейно значение на астрономическа теория.

Безспорно, намесата на политиката и идеологията в развитието на науката е отрицателно явление. За щастие, във взаимоотношенията между науката и религията това е рядък случай. Що се отнася до атеизма, той винаги превръща тази намеса в система. Мнозина помнят таки­ва събития, които по своя позор далеч надминават про­цеса на Галилей. Отдавна ли беше времето, когато съв­ременната генетика бе клеймена като лъженаука и десет­ки учени в своето разкаяние повтаряха съдбата на Гали­лей? В психологията бяха забранени психоаналитичните направления; в лингвистиката – семантиката; в истори­ческата наука – „теорията за кръговете“; в космологията – теорията за разширяването на Вселената. Имената на известните учени Мендел и Морган бяха станали почти оскърбителни думи. В това отношение като истински шедьовър на обскурантизма може да се смята учебникът „Обща биология“, излязъл през 1963 година. В него все още се игнорират всички постижения на съвременната генетика и упорито се защитават псевдонаучни доктри­ни. Читателят няма да срещне нито дума за ДНК, нито за трудовете на Мендел, нито за много други неща, които вече са приети в отечествената наука. И всичко това става не в дълбокото средновековие, а в средата на XX столе­тие. След всичко това има ли право атеизмът да оперира с примери от далечното минало? Не се ли опозори сам той съвсем наскоро?

Що се отнася до историческите взаимоотношения между науката и религията, впоследствие те не били нарушавани от инциденти, подобни на разгледаните. Нютон и Декарт, Кеплер и Паскал през XVII в. не усе­щали никакви „конфликти“ между науката и религията. Те извършвали своите научни подвизи, оставайки иск­рено религиозни хора и богослови. Даже през свободомислещия XVIII век такива учени като Ломоносов, Хершел, Айдлер изучавали природата според своя религи­озен мироглед. През XIX век виждаме същата картина. Религиозни хора били Либих и Пастьор, Кювие и Уолъс, Лайел и Фарадей, Майер и Рентген, Ом и Максуел и много други. Няма да се спираме на въпроса за дарви­низма, който е разгледан на друго място (виж гл. VI и приложение № 5 и № 6) и изказванията на известни учени за религията (виж: А. Табрум. Религиозные верования современных ученых. Μ., 1912; Куртуа. Что говорят о Боге современные ученые? Брюссель, 1960; E.Ch.Hirsch. Das Ende aller Gottesbeweise? Naturwissenschaft und Antworten auf die Religiose Frage. Hamburg, 1975).

Само ще отбележим, че през XX столетие темата „конфликт между наука и религия“ фактически губи сво­ето значение.

„Между науката и религията, – пише американският философ Хоукинг, сега няма никаква война. Има някои учени, които биха искали да поставят религията в музея на древността. Такива явления не бива да се смятат за типични. Аз се съмнявам, че сред религиозните дейци има буйни глави, които желаят да спънат науката или смятат, че това е възможно.“

* * *

Да се обърнем сега към проблема за отношението между религията и знанието.

Преди всичко: могат ли религията и науката свобод­но да се развиват без да си пречат една на друга?

Положителният отговор на този въпрос произтича от качественото различие на обектите към които те са насочени. Науката изучава видимия свят. Обект на ней­ното изследване е материалната Вселена. А религията е духовен стремеж към света на свръхсетивното, който не може да бъде постигнат с чисто научни методи.

Науката никога не трябва да прекратява своите изс­ледвания, тя трябва да се стреми да дава обяснение на възможно повече явления. Необходимо е обаче да се пом­ни, че дори ако науката е способна да обхване  ц е л и я  материален свят, сферата на нематериалното ще остане за нея затворена. Следователно ученият трябва да бъде твърде внимателен с философските изводи, направени от известни нему факти. Особено опасен в науката е догматизмът, който не само се намесва в чужди за нау­ката сфери, но и затормозява нейното развитие. Като пример на подобен догматизъм може да послужи сис­темата на Ернст Хекел, който сякаш искал да утвърди в науката непоклатими положения за всички времена (Виж Н.М.  С о л о в ь е в. „Научный атеизм. Μ., 1915, с. 27).

Има достатъчно примери, когато едни научни поло­жения се заменят с други. Няма никаква „криза на нау­ката“. Кризата възниква, когато старите истини незакон­но се абсолютизират.

В своята същност науката е неутрална по отношение на религията и философията. Учението на Платон е въз­никнало през античността, но, както сочи Вернер Хайзенберг, идеите на платонизма не са загубили своята ценност и в наши дни. Откритията на човека в прекрасния свят на изкуството и откритията в духовния свят на ре­лигията не могат и не трябва да препятстват на откри­тията на науката в материалната сфера.

Религиозното мислене нерядко използва научни методи за разкриване и осмисляне на интуитивния ре­лигиозен опит, но то може да мине и без тези методи. Точно така може да се развива и науката под знака на религиозния мироглед, но тя може да остава и извън него.

Добре е показал значението на религията в работата на учения Айнщайн, който твърди, че вярата в осмислеността на мирозданието вдъхновява изследователя. Ре­лигиозният учен, разкривайки световните закономернос­ти в просторите на Вселената или в дълбочините на атома вижда в тях проявата на световния Разум. Това придава особена значимост на неговото изследване.

При такъв възглед за границите на сферите на нау­ката и религията отпада всякакво „противоречие“ между тях. Това признават днес повечето водещи учени от цял свят, което не може да не безпокои атеистите, заинтере­сувани от раздуването на „конфликта“. „Много буржо­азни учени – с тревога пише един от тях, – говорят за „съюз“ на науката и религията. М. Борн, М. Планк, В. Хайзенберг, К.Ф. фон Вайцзекер, П.Джордан и други известни физици не веднъж са обявявали, че науката не противоречи на религията“ (М.И.  Ш а х н о в и ч. Ленин и проблемы атеизма. М., 1961, с. 185).

Науката играе в човешкия живот  о г р а н и ч е н а  роля. По своя характер тя не е морална. Човекът, извър­шващ престъпни опити с хора, както и ученият, рискуващ живота си в процес на експеримент – еднакво принадле­жат на науката.

Не съществува „научен мироглед“ построен само върху данните на естествознанието. В нашия възглед за живота винаги присъствува нещо, лежащо извън преде­лите на науката. Освен това в постъпките си човек не може да се ръководи само от онова, което му е дало изучаването на природата. Висшите категории като сми­съл и ценност, добро и зло лежат в областта на вярата. Затова, според думите на Макс Планк „науката и рели­гията не си противоречат една на друга в истината, но за всеки мислещ човек те се нуждаят от взаимно допъл­ване“ (М. Plank. Wege zur phisikalischen Erkeuntuis, S. 141).

Религията дава на човека знание за какво той живее и как трябва да живее. Науката не може да отговори на тези въпроси – тя само се опитва да разбере  к а к  е устроен материалният свят. Сферата на науката е пре­димно сфера на интелекта. Но човек не може и не трябва да се ограничава само с тази сфера (виж приложение 5). Религиозният светоглед е цялостен кръг, в който се съ­държа целият човешки живот в това число и жаждата от знания, научното изследване на света. „Религията, – според думите на френския философ Емил Бутру – пред­лага на човека по-богат и по-осмислен живот, отколкото самопроизволния или даже интелектуалния живот. Тя е род синтез или по-скоро съкровена духовна връзка на инстинкта и разума, при която всеки човек е съединен с другия и благодарение на това преобразен и възпламенен, притежава пълнота и творческа сила, която го на­пуска, когато той действува сам“ (Э.  Б у т р у. Наука и религия в современной философии. Пер. с франц. Μ., 1910, с. 180).

Следователно науката и религията – тези два пътя към познанието на реалността – трябва не просто да бъдат независими сфери, но в хармонично съчетание да помагат в общото движение на човечеството по пътя към Истината.

ЗАБЕЛЕЖКА

Като конкретно потвърждение на съвместимостта на религиозния мироглед и науката представяме данни за Папската академия на науките. Тя е била основана в Рим през 1603 година от учените Ф. Чези, И. Хек и Ф. Стелути, разширена през 1887 година от Лъв XIII и пре­устроена през 1936 година от Пий XI.

По своята многонационалност на членовете тази академия е единствена в света. В нея влизат вярващи учени от много страни. Много изследователи, избрани в Папската академия, са световноизвестни учени, напри­мер Луи де Бройл, Пол Дирак, Джон Екълс, Вернер Хайзенберг и др.

Освен Папската академия (по статистика за 1968 го­дина) съществуват 138 католически университета, 86 от­делни факултета и 240 университетски колежа. Само в Рим работят 20 католически академии и институти, изу­чаващи различни области на науката.

Из „Произход на религията“, стр. 222-234

* Римокатолическите – б. пр.

Творение, еволюция, човек

Автор: отец Александър Мен (1935-1990)

Възникването на човека – това не е еволюция, а по-скоро революция

Фрейзър

На един египетски релеф може да се види изображе­ние на бога Хнум, който създава човека с помощта на грънчарско колело. И не само египтяните, но и много други народи от древността са си представяли Твореца в образа на майстор, Който със Своите ръце прави съ­дове. Това примитивно схващане е било не толкова ре­зултат от наивна представа за природата, колкото след­ствие от грубото сетивно разбиране на божеството и идеята за творението. Според други възгледи, разпрос­транени в Индия и Гърция, възникването на света било раждане от недрата на Бога. Оттук са и митовете за Космическото яйце, от което произлязла Вселената. В този случай творческият акт се представя по-скоро като стихиен, безсъзнателен процес, подобен на непро­изволните процеси в човешкото тяло.

Само библейското учение противопоставило на езичеството и пантеизма всички оттенъци на идеята за тво­рението като акт на божествената Воля, Разум и Любов. Този акт е звено, което свързва Абсолюта с всичко тварно. Според Писанието, съзидателната мощ на Словото Божие, което извикало тварното битие от небитието, постоянно подхранва и поддържа неговото съществуване.

Освен това Библията рисува космогенезиса като из­качване по стъпалата от низшето към висшето, от неор­ганичното – към човека. Този процес се извършвал о п о с р е д с т в а н о. В книга Битие Бог не е предста­вен като „демиург“, майстор, който формира изделията със своите ръце. Той придава творческа сила на природните стихии, „земята“ и „водата“, и последните вече като че ли спонтанно произвеждат растителния и животински живот[1].

Даже такъв войнстващ противник на християнството като Хекел бил принуден да признае, че в Библията „мо­же да се види великата идея за постепенното развитие и разчленение на първичната проста материя. Затова – каз­ва той, – ние сме длъжни да се възхищаваме на великото разбиране за природата на иудейския законодател“[2].

Това разбиране за изворите на Вселената се облича­ло, естествено, във форма, която съответства на нивото на знания и на типа мислене на онази далечна епоха, когато била писана книга Битие[3]. Но въпросът не е само в епохата. Свещеният автор говори за тайна, която по силата на своята природа може да бъде изразена най- добре символично. Има още →