Архим. Авксентий

This category contains 3 posts

Богослужебни места в новозаветната епоха

d0b4d0bed186-d0b4-d180-d0b0d180d185d0b8d0bc-d0b0d0b2d0bad181d0b5d0bdd182d0b8d0b9-d0b4d0b5d0bbd0b8d0bfd0b0d0bfd0b0d0b7d0bed0b21Автор: архимандрит Авксентий

През апостолския период и непосредствено след него местата, където християните извършвали богослужението си, не играели някаква особена роля. Функцията им била по-скоро формална. Християните били убедени, че чрез кръщението те се превръщат в живи храмове на Св. Дух. Това убеждение намерило израз в предсмъртната реч на св. архидякон и първомъченик Стефан, който ясно изразил антихрамови позиции, подчертавайки, че „Всевишният не живее в ръкотворни храмове…“ (Деян.7:48). Думите му не се отнасят за величествените езически храмове, а по-скоро са свързани с думите на Спасителя от Марк 14:58 „ще разруша тоя ръкотворен храм, и след три дни ще съзидам друг неръкотворен…“. Като цяло понятието за храм отсъствало от най-ранната християнска богослужебна традиция. На Бога било служено „с дух и истина“ (Йоан 4:24), а за храм било считано тялото на човека – „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?“ (1 Кор.3:16).

В Новия Завет представата за храм не е свързана със сграда, построена от човешки ръце. Храмът на живия Бог е човешката природа на Господ Иисус Христос: „Той обаче говореше за храма на тялото Си…“ (Йоан 2:21). Според св. апостол Павел в Спасителя „телесно обитава всичката пълнота на Божеството…“ (Кол.2:9). Според св. апостол и евангелист Йоан всеки, който обича Господ Иисус Христос, се превръща в Негов дом. В този смисъл са думите на св. апостол Павел: „като се утвърдихте върху основата на пророците и апостолите, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят…“ (Ефес.2:20-21). Подобна идея развива и св. апостол Петър „и вие сами като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом…“ (1 Петр.2:5). Апостолите проповядвали, че е необходимо да се обърне внимание преди всичко на вътрешната страна на богослужението, и че тя е решаваща за човешкото спасение. Учението си за „неръкотворния храм“ те противопоставяли на езичниците, които продължавали да строят величествени и богато украсени култови сгради.

Господ Иисус Христос проповядвал, че не само в Йерусалимския храм, но на всяко място човек може да се поклони на небесния си Отец (Йоан 4:21). Въпреки това, Той и Неговите ученици – апостолите често посещавали Йерусалимския храм (Мат.21:12-13; Марк 11:15-17), но нито той, нито синагогите били считани за единствени места за богослужение. Същевременно по-малки групи християни се събирали в частни домове, където извършвали „хлеболомението“.

През апостолския период християните използвали две различни места за своите богослужебни нужди – Йерусалимския храм, заменен след разрушаването му през 70 г. със синагогите, и частни домове. До убийството на св. архидякон Стефан християните, по съвета на юдейския законоучител Гамалиил „Оставете тия човеци и не ги закачайте…“ (Деян.5:34-35), свободно се събирали в Йерусалимския храм, където „всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов…“ (Деян.5:12). Същевременно сравнително малкият им брой им позволявал да се събират и в частни домове, където да извършват евхаристийни трапези.

След Възкресението и Възнесението на Господ Иисус Христос апостолите продължили да посещават синагогите, където четяли и тълкували свещените писания на присъстващите (Деян.14:1, 17:1-2, 19:8 и др.). В синагогите било обръщано повече внимание на назидателните и нравоучителни проповеди. В този смисъл те били по-подходящи за разпространение на новото учение от Йерусалимския храм, където вниманието било насочено преди всичко към обредите и церемониите, свързани с жертвоприношенията. Дълго време те останали подходящо място за дидактическата част на новото християнско богослужение. Едновременно с това християните, по примера на Господ Иисус Христос и Неговите ученици, продължавали да организират богослужебните си събрания в частни домове в т.нар. горници, където да извършват евхаристия.

Горницата представлявала разположено на втория етаж обширно помещение, до което водели външни стълби. Използвано било за семейни тържества и различни събирания. Горници през онази епоха имали почти всички къщи на градовете и селата на Близкия изток. В горница Господ Иисус Христос измил краката на Своите ученици (Йоан 13:5) и установил евхаристията на Тайната вечеря (Мат.26:26-28). След Възнесението Му апостолите продължили да се събират в сионската горница (Деян. 1:13) до деня Петдесетница, когато в същата тази горница над тях слязъл Св. Дух.

Вероятно горниците били устройвани по подражание на юдейските синагоги. Били предназначени за организиране на молитвени събрания, за богообщение и извършване на последования на формиращото се християнско богослужение.

Предприетото от юдеите гонение срещу първите християни станало причина те да прекратят събранията си в Йерусалимския храм и да прекъснат завинаги връзката си с юдейската богослужебна традиция. За това допринесло и разрушаването на Йерусалимския храм от Римският император Тит  (†81) през 70-та година.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 54-56

Богослужебни одежди през първите християнски векове

d0b4d0bed186-d0b4-d180-d0b0d180d185d0b8d0bc-d0b0d0b2d0bad181d0b5d0bdd182d0b8d0b9-d0b4d0b5d0bbd0b8d0bfd0b0d0bfd0b0d0b7d0bed0b21Автор: архимандрит Авксентий

Сведения за съществуването на специални използвани само по вре­ме на богослужението одежди през първите три века на християнска­та епоха липсват. В книгите на Новия Завет не се говори за богослу­жебни одежди. Най-напред в „Апостолски постановления“ (380 г.) се споменава, че свещеникът и първосвещеникът сменяли одеждите си и трябвало да бъдат облечени със „светла дреха“. В пета глава на „Цър­ковна история“ Евсевий Кесарийски (†339) споменава, че св. апостол Яков носел на челото си особена превръзка (πέταλον, lamina), носена и от юдейското свещенство. От неговото свидетелство не става ясно да­ли била носена само по време на богослужение или представлявала част от обичайното му облекло. За подобна превръзка, носена от св. апостол Йоан, споменава и Поликрат Ефески († 190).

Общоприето е схващането, че новозаветните богослужебни одеж­ди не се различавали от светското облекло, използвано през онази епо­ха. С други думи, свещенослужителите през онази епоха се обличали като всички техни съграждани и не използвали облеклото си като от­личителен белег на служението си. Въпреки това, както от свидетелс­твото на Поликрат Ефески, така и от малко по-късно свидетелство на блажени Йероним (†420) става ясно, че преди началото на богослуже­нието свещенослужителите обличали одежди, които били използвани само по време на богослужението.

В „Църковна история“ блажени Теодорит Кирски (†460) спомена­ва, че през 330 г. византийския император Константин Велики (†337) в израз на почит към църквата на Йерусалим подарил на Йерусалимския епископ Макарий (†333) „скъпа свещена одежда“. Той я обличал по време на масовото кръщение на оглашени, извършвано в нощта на Възкресението.

Малко по-късно ясно свидетелство за богослужебната употреба на орар от дякона и омофор от епископа дава св. Исидор Пелусиотски (†440). Той обърнал особено внимание на символичния смисъл на тези одежди. С външния вид, формата и употребата на богослужебните одежди се занимавали и някои поместни събори като Гангьрският (343 г.), Лаодикийският (363 г.), Картагенският (398 г.) и др. С четвъртото си правило Толедският събор (633 г.) забранил натрупването на отличия.

От многобройни древни паметници на християнското изобразител­но изкуство от първите християнски векове става ясно, че между об­леклото на свещенослужителите и това на обикновените християни нямало никаква разлика. Подобни паметници са изображенията в гроб­ницата на св. Калист (III в.) в Рим, тези в гробницата на св. Агнеса (IV в.), мозайките в ротондата „Св. Георги“ в Солун, стенописи и мозайки, съхранени в храмове в Равена, Рим и Константинопол.

За оформянето на богослужебни одежди може да се говори след VI век. До IX век на отделни места свещенослужителите продължавали да носят по време на богослужение одежди, които използвали и извън него. Началото на този процес трябва да бъде търсено в постепенното изместване на облеклото, носено от т.нар. културни народи, от това на северните „варварски“ племена. Подобна замяна имала и своите противници. Като опит да бъде съхранена употребата на класическото об­лекло на гръко-римския свят може да бъде разглеждана една заповед от 397 г., която нарежда сенаторите да носят класическите пенула (фелон), туника и линея.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 135-137

 

Дякониса и нейното ръкоположение

_________________4a5a06de594a8Автор: доц. д-р Апостол Живков Делипапазов (Архимандрит Авксентий)

Дякониса

В новозаветните книги поведението на жените от обкръжението на Спасителя нерядко е определяно като „служение“ (,,διακονια“) (Мат.8:15, Марк 1:31, Лука 4:39, Йоан 12:2 и др.)

Институтът на дяконисите възникнал през апостолския период от църковната история и бил свързан със задължения, подобни на тези на дяконите. В известен смисъл бил допълнение към този на дяконите. Включвал една единствена степен – тази на дяконисата. Не предпола­га принадлежност към по-нисша степен, нито възможност за издигане в друга, по-висша. За дякониса на име Фива споменава св. апостол Павел в Рим. 16:1-2. В 96 си писмо до император Траян, Плиний Млад­ши докладва, че е разпитвал две робини наричащи се „прислужнички“, т.е. дякониси. В „Пътеписа“ си испанската монахиня Егерия (Сил­вия) споменава за дякониса Мартана, която не взимала участие в богослужението, а по-скоро изпълнявала задълженията на игуменка в един манастир в Селевкия-Ктесифон.

Служението на дяконисите, като част от по-общия проблем за служението на жената в църквата не бил приеман еднозначно. В трета книга на „Апостолски постановления“ по този повод е казано „Ако по-рано не позволихме на жените да поучават, то как да им позволим, въпреки природата си, да свещенодействат? Поставянето при богини­те на жени свещеници е заблуждение на елинското (езичеството – ск.м.)…“.

Според шеста глава на „Апостолски постановления“ дякониса мог­ла да бъде неомъжена жена или вдовица омъжена само един път. Т.е. дяконисата можела да има деца. В редки случаи дякониса можела да стане и съпругата на епископа, което е урегулирано в 48 правило на Шестия вселенски събор „Жена на произвеждан в епископско достойн­ство, подир като се раздели с мъжа си по взаимно съгласие, нека пос­тъпи в манастир отдалечен от местопребиваването му и нека се ползва с издръжка от него. А ако се окаже достойна, нека се произведе и в достойнство на дякониса…“. С 15 си правило Четвъртия вселенски съ­бор определил дяконисата да не е по-млада от 40 години. Същото би­ло потвърдено и в 14 и 40 правило на Шестия вселенски събор. Дяко­нисите подготвяли жени желаещи да приемат кръщение, подпомагали свещенослужителя при извършване на кръщение, посещавали с раз­лична цел домовете на християните, стоели при вратите на храма, сле­дели за поведението на жените в него, удостоверявали непорочността на девици и др. Били длъжни още да посещават и обгрижват христи­янки, които живеели в домове на езичници. Във връзка с това в осма книга на „Апостолски постановления“ е посочено „Дяконисата не бла­гославя, нито извършва нещо от онова, което извършват презвитерите или дяконите. Тя единствено пази портите на храма и помага на през­витерите при кръщение на жени (заради приличието)…“. По времето на Константинополския патриарх Фотий (†893) дякониси носели при­частие на пленените във война със сарацините византийски войници.

От първите християнски векове до нас достигнали имената на ня­кои дякониси като св. Домника от Александрия, св. Теосевия от Ниса, св. Татяна, св. Ксения от остров Кос, св. Платонида от Назианз и др. В третата си новела император Юстиниан Велики определил броят на дяконисите в църквата „Св. София“ в Константинопол да не надхвър­ля 40. На територията на страната ни институтът на дяконисите също бил популярен. В село Елешница (Разложко) е намерен гроб на дякониса, от надписа на който става ясно, че се е казвала Евгения и е починала през 538 г. „Тук почива благоразумнопаметната Евгения, която бе дякониса и която построи дома (църквата) на славния апос­тол Андрей, и която завърши живота си в благочестие на 12 юни, индикт първи, по време на царстването на най-божествения и най-благочестивия наш господар Флавий Юстиниан, вечен август и автократор, година двадесет и девета, по време на консулството на най-блестящия Флавий Йоан“.

През 527 г. със 17 правило на свиканият от Арменската църква съ­бор в древната арменска столица Двин (Довин) било определено „На жени не се разрешава да извършват служението на дякониси, нито да прислужват при кръщение…“. През XII век в тълкуванието си на 15 правило на Четвъртия вселенски събор Антиохийският патриарх Тео­дор (Валсамон) отбелязва, че в Константинопол ръкоположение на дя­кониси вече не било извършвано. Причина за това според него е огра­ничаването достъпа на жените до олтара. За Матей Властар служени­ето на дяконисите в църквата е „никому неизвестно“, т.е. отдавна заб­равено служение.

Посвещение (ръкоположение) на дякониса

В „Завета на нашия Господ Иисус Христос“ е отбелязано, че дяко­нисите били причастявани непосредствено след иподяконите. За пос­вещение или ръкоположение на дякониси в него не се говори. По вре­мето на Константинополския патриарх Фотий (†893) дякониси носели причастие на пленените във война със сарацините византийски вой­ници.

В „Апостолските постановления“ (IV век) е съхранен остатък от древен чин на ръкополагане на дякониси „Боже вечни, изпълни с духа на Мариам, и Девора, и Анна, и Олдама пазителката на Твоите свети врата…“. Те били считани за част от клира на древната църква, за кое­то говори и 19 правило на Първия вселенски събор „По същия начин да се постъпва с дякониси, както и с всички, които са причислени към клира…“.

Друг по-пълен чин на посвещаване на дякониси е достигнал до нас в препис от края на VIII или началото наIX век. Бил извършван от епископ в олтара, по време на литургия и според него орарът бил премятан през врата, т.е. през двете рамена на дяконисата. Причастявал я епископът, след което и подавал чашата, а дяконисата я поставяла на св. трапеза. Дяконисите не могли да бъдат монахини, макар че в ръко­писи от V-VI век между служението им и това на монахините често се прави връзка. В 123 новела на император Юстиниан се говори за мъже и жени, които „встъпват в манастир и стават клирици или дякониси или отшелници…“. От същото време служението на дяконисата било обвързвано с определен храм.

Забраната дякониси да дават причастие в енорийските храмове дос­тигнала до нас в един Молитвослов от Х век, в който се говори, че в някои храмове съществувала и тази практика. В библиотеката на Алек­сандрийската патриаршия в Кайро се съхраняват два молитвослова отXIV век, които съдържат вероятно някои от последните редакции на чина на ръкоположение на дякониси. От свидетелството на Матей Влас­тар (†1360) става ясно, че при „ръкоположение“ на дякониси, еписко­път свалял омофора си, премятал дяконския орар и през двете рамена на дяконисата и я причастявал непосредствено след дяконите. През средните векове институтът на дяконисите постепенно изчезнал и бил заместен в някаква степен от женското монашество. Изчезването му било свързано с въвеждането на Йерусалимския богослужебен устав на св. Сава Освещени във всички храмове на Византийската империя.
Успешни опити за възстановяването на този институт се правят в някои дохалкидонски църкви. В Руската църква до 1917 г. също имало църковни благотворителни организации, чиито служителки се нари­чали дякониси. Нерешителни опити за възстановяване на древното слу­жение на дяконисите се правят и в други църкви – Гръцка, Антиохийска и др.

Посвещението на дякониса било приравнено с ръкоположението на дякон. Извършвали го в края на литургията преди ектенията „Като поменахме всички светии…“.

– (епископът благославя три пъти главата на ръкополаганата), молитва „Бо­же свети и всесилни, Който освети чрез раждането Си…“,

– велика ектения „С мир на Господа…“,

– (епископът възлага ръка върху главата и), молитва „Владико, Господи, Който не отклоняваш и жените посветили себе си по Божествения съвет…“,

– (епископът премята дяконския орар през врата и и я причастява), екте­ния „Като поменахме всички светии…“,

По време на тази ектения епископът подавал потира на новоръкоположената дякониса, а тя го поставяла върху св. трапеза. Не било възгласяно „Дос­тоен“ и не и била давана рипида, като на дякон.

Из „Литургика, част втора“. Заглавието е мое            

Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.