Други автори

This category contains 18 posts

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

От Атанас Ваташки

Взаимовръзката между Църквата, Преданието и Писанието в творчеството на отец Георги Флоровски

1. Въведение

„Вие, които се посвещавате на божественото изучаване на богословието, вие, чиито лица бледнеят над Свещ. Писание, преди всичко вие, които вече имате честна свещеническа служба или се стремите към нея, вие, които се нагърбвате с грижата за душите, избягвайте заниманията с временното, нямайте нищо общо с модните тенденции, изследвайте как е било в началото, отидете при извора, стремете се към древното, върнете се при светите отци[1]“ (Джон Пиърсън) Има още

Антропоморфизъм

Автор: отец Николай Шиваров

Антропоморфизьм. Както често се отбелязва, Библията е универ­сална книга. Текстовете й са предназначени за хора от различни слоеве на обществото и с различна образованост. Поради това нейното съдържа­ние – вложените в нея мисли, идеи, историческа или друга информация – обикновено са облечени в популярен език, типичен със своята образност. „Св. Дух ни говори – казва св. Йоан Златоуст – за всички приспособително към немощта на слушателите“[1]. Писанието е предназначено за жителите на земята и затова то говори за небесните, духовните неща земно, по човешки. Има още

Най-знаменитият проповедник на Изток – св. Йоан Златоуст

picture_753Автор: проф. Божидар Андонов

Първият проповедник на Изток, който се е опитал да съчетае гръцката реторика с християнската проповед, е св. Йоан Зла­тоуст, презвитер Антиохийски и архиепископ Константинополски (347-407)[1].

В съчинението си За свещенството той не разработва омилетика в смисъл на размисъл върху правилата и законите за бла­говестието на словото Божие, а насочва към тях и ги прилага пре­ди всичко в своите проповеди.

Повечето проповеди на св. Йоан Златоуст са омилии[2], пре­димно тълкувания на Библията. Никой от светите Отци на Цър­квата не е успял да тълкува по толкова плодотворен, разбираем и използваем за всекиго начин, при това толкова красноречиво и завладяващо[3].

Разбира се, той изгражда екзегезата си по модела на Ориген и насочва вниманието си към разбирането на думите, но познавай­ки добре неговите грешки, успява да ги избегне и рядко използва алегории и остроумия. Понякога се поддава на изкушението да бъде оратор вместо екзегет, като се стреми чрез изкуството на речта да прикрие нерешените трудности на текста.

Омилиите му започват с увод[4], на които е държал много, и който понякога е кратък, друг път пространен и в две основни части: в първата част предлага библейския текст (предложение) и го тълкува стих по стих (изложение), и втора част, която обхваща нравственото приложение и завършва с морално-перенетично (предупредително) заключение, което има за предмет не само една тема, а често много, доколкото ги предполагат смисловите части на текста. В повечето омилии проличава стремеж да се по­стигнат известно единство и свързаност на материята.

Църковните му речи обикновено започват с увод, който не винаги се отнася точно до следващото го съдържание, а често до външни обстоятелства и поводи. След увода започва с пълна сила и мощ изложението на темата, което завършва без темата да е изчерпана[5].

Св. Йоан Златоуст особено добре успява да намери правил­ния обем на подробностите при тълкуванието на Свещеното Писание и напредва в разяснението с необходимото темпо. С голямо усърдие той тълкува поучителните речи на Господ Иисус Христос, но най-добри са проповедите му върху посланията на св. ап. Павел.

Догматични и полемични проповеди се срещат относител­но рядко, но се отличават с предимствата си пред онези в този жанр, които са произнасяли съвременниците му. При първите догматизмът му има винаги една религиозна тенденция, така че той успява да оживи дори абстрактните материи. При вторите полемиката му е умерена за своето време, дори когато е срещу еретиците.

По-големият брой проповеди на св. Йоан Златоуст са с мо­рално съдържание. При тях вниманието е насочено винаги към директно-практичното, всички изречения са непосредствено практични и той успява да превърне дори привидно незначител­ните пасажи от Свещеното Писание в плодотворни източници на християнска мъдрост[6]. Върхът на изясненията на старозаветните текстове са проповедите му върху Псалтира[7]. Тъй като за него е важна ползата за слушателя, а не аплодисментите, той от­хвърля всички мисли, които не са свързани с практиката, и всич­ко отнасящо се до разкоша и претенциозността на слога. Голяма помощ тук е доброто му познаване на човешкото сърце, което е изследвал подробно. И тъй като познава точно неговите страс­ти и слабости, както и неговите потребности, успява да завладее слушателите си с привидни, но характерни подробности, и да се бори срещу предразсъдъците и извиняването им[8].

Когато вижда в обществото някакъв лош навик, той не се из­морява да го повтаря, докато не омръзне на слушателите си и не види положителния резултат от това.

Св. Йоан Златоуст е образцов и в използването на локалното и съвременното. Не по-малко се отличава с откровеността си и осъждането на пороците, назовавайки ги с истинските им имена. Той не познава страх от хората. Навсякъде обаче през откритата му строгост прозират благостта и бащинското му доброжелателство. Особено силно се стреми да създаде убеждението, че може да се постигне много повече в християнското благочестие, откол­кото се предполага обикновено. Той не се задоволява да обрисува християнските задължения и добродетели с истинския им образ и красота, а показва със специфичен детайл средствата, с които се улеснява прилагането им и се преодоляват трудностите.

Св. Йоан Златоуст винаги поощрява и окуражава слушателя да полага усилие да бъде нравствен. Моралният кръг от мисли в проповедите му е твърде широк, по-широк от този при други­те Свети Отци на Църквата. Изобщо неговите морални поуче­ния винаги имат за тема общополезната християнска доброде­тел, която намира място в обществените отношения на хората. Наистина той се намира под въздействието на монашеско-аскетичното течение на своето време, но то завладява повече него­вата теория, отколкото практиката му. Макар че в трудовете си възхвалява монашеския живот и безбрачието, в проповедите си се въздържа от непредпазливото им препоръчване и настоява преди всичко за християнско благочестие. Въпреки че в по-късните си години все повече бива завладян от аскетичното благо­честие, той изразява съжалението си, че монашеството отнема най-благородните християнски жизнени сили на обществото и ги затваря в монастирите. По този начин допуска изостряне на дискусията за аскетическото благочестие, но не пропуска да отбележи, че то извира само от истински посветеното на вярата сърце и пламенно се бори срещу мнението, че външното поведе­ние притежава морална ценност. Той се стреми винаги да отведе слушателите си от външната привидност на християнския живот към вътрешната му същност.

Св. Йоан Златоуст разпалено говори срещу фалшивото сми­рение и привидното разкаяние, както и срещу външния пост и се противопоставя на всяка намеса на стремежа към възмездие.

Той обявява за безполезно да се посещава богослужението в храма, без човек да става по-добър; говори срещу стремежа на съвременниците си към чудеса. Според него любовта е по-ценна от всички чудеса. Макар че се бори срещу всички идващи от езичеството суеверия, често духът на времето му го увлича да говори за някои суеверия. Най-ярко изразена е оценката му за принци­па, който стои не само в центъра на учението, но и на живота му, а именно, че не външното помага или вреди на човека, а че всичко зависи от насоката на неговата воля и само грехът трябва да се счита за истинското зло и предмет на страха му; че всеки може да навреди само на себе си – на трезвомислещия и будния човек нищо не може да навреди, но на мързеливия, небрежния, на онзи, който сам се предава, не могат да помогнат никакви средства. Затова той така силно препоръчва на християните моралното и религиозното възпитание на децата и така горчиво съжалява за общото пренебрежение от страна на родителите към религиоз­ното обучение и възпитание, които насочват възпитанието на де­цата си към външния обществен и стопански живот[9].

Св. Йоан Златоуст се стреми да откъсне хората от всеки пре­текст за разкрасяване на моралните грешки, както когато хрис­тияните се опитват да го създадат поради погрешната представа за силата на злите духове, така и когато езичниците го правят, изхождайки от идеята за непредотвратимата съдба. Той се стре­ми също да предотврати всяко възможно погрешно тълкуване на учението за Божията милост в полза на моралната леност. Той признава, че човек не може да се справи със собствени сили, твър­ди обаче, че трябва да дадем от себе си, за да участваме в Божията милост, подчертавайки, че Господ Иисус Христос е единственото спасение, върху което трябва да градим.

Друга причина за християнската леност по това време е било нехристиянското разделение между клир и миряни, при което на мирянина се отрежда частично, а на клира – пълно християнско благочестие. Св. Йоан Златоуст подчертава необходимостта от доброто познаване на Свещеното Писание и изучаването му като твърди, че е лош предразсъдък разбирането, че това е работа само на клириците и монасите. Според него Свещеното Писание е раз­бираемо за всички и миряните също могат да го разберат. За да се разбере Библията обаче, той препоръчва не само да се посещават богослуженията в храма, но да се провежда и домашно занимание с нея. Всеки християнски дом е Божи дом, ето защо е необходимо непрекъснато да се молим, независимо от времето и мястото.[10]

Особено очарование на изложението в проповедите му съз­дава обстоятелството, че от тях се излъчват силата на ясното и твърдо убеждение и благотворната топлота на човека, който в разбиранията и в живота си е християнин. Дори само това при­дава на словото му достатъчна сила, без да се налага то да бъде разпалено. Към това може да се прибавят непресъхващият поток от мисли, живи описания, съдържателни изрази, изненадващи картини и сполучливи примери, дарбата да се представят позна­ти неща по нов и интересен начин, естествената елегантност на изразите, лекотата и прегледността на неговия приятен и непри­нуден стил. Йоан Златоуст владее и много интересни похвати, с които да прикове вниманието. Благодарение на всички тези важни качества за ораторското изкуство, може да владее и сме­сена аудитория. Той е същевременно сладкодумен и популярен, със словесно богатство, но никога не говори прекалено много. Никога не се върти в кръг, предметът на словото му винаги се показва от нова страна. Според собственото му признание ос­новното внимание в проповедта е върху умението да се спази точната мярка. Смята за нецелесъобразно да се избират твърде богати на съдържание теми. Изобщо при него гръцката приро­да се проявява облагородена от християнския дух. Истината и благочестието се представят изпод перото му непосредствено и в красива форма. Дори когато неумолимо проповядва за христи­янските добродетели, живата му фантазия осветява с ярката си светлина мрачната по същността си картина. Св. Йоан Златоуст обаче не притежава чистия гръцки дух. У него силно се забеляз­ва елемент от ориенталския дух, а в красноречието му често се проявява азиатски отпечатък. Някои величествени картини от природата при него често са стегнати в строга форма, стилът му е повече брилянтен, отколкото разнообразен, с блясък, който напомня на ослепителната и винаги еднаква светлина, която се излива върху полята на родната му Сирия. Всичко това оправда­ва твърдението, че Св. Йоан Златоуст е не само един от най-го­лемите религиозни оратори на своето време, а и изобщо един от най-големите, които Църквата притежава[11].

Със св. Йоан Златоуст красноречието на проповедта на Изток достига връхната си точка[12].

Из „Теория на църковното красноречие“, стр. 94-100, изд. „Изток-Запад“


[1] Срв. Атанасий, Ахейски митр. Св. Йоан Златоуст и нашето време, -В: сп. Богословска мисъл, София, 2008, с. 5.

[2] Срв. Nebe, U. Zur Geschichte der Predigt, Wiesbaden, 1879, 139.

[3] Срв. Probst, Ferdinand. Katechese und Predigt vom Anfang des 4. bis zum Ende des 6. Jahrhunderts, Breslau, 1884, s. 267.

[4] Ibid., s. 140.

[5] Ibid., 142, 145.

[6] Ibid., s. 210.

[7] Срв. Шиваров, Николай. Св. Йоан Златоуст – тълкувател на Стария Завет като представител на Антиохийската школа. -В: 1600 години от Успението на св. Йоан Златоуст, Богословска мисъл (Supplementum), София, 2008, с. 18.

[8] Срв. Nebe, U. Op.cit., s. 135.

[9] Срв. Андонов, Божидар. Религиозно-педагогическите аспекти при св. Йоан Златоуст и днешното религиозно обучение. -В: 1600 години от Успението на св. Йоан Златоуст, Богословска мисъл (Supplementum), София, 2008, 144-159.

[10] Срв. Андонов, Божидар. Проповедта…, Цит. съч., с. 94.

[11] Срв. Probst, Ferdinand. Op.cit., s.271; Steinmeyer, F.L. Homiletik, Leipzig, 1901, 304-311; Weissenbach, Joseph Anton. Beredsamkeit der Kirchenvaeter, 1844.

[12] Срв. Тодоров, п. Тодор. Омилетика, т. 2, София, 1957, 184-205.

Отец Йоан като благотворител

st-john-of-kronstadt-9Автор: архимандрит Методий Жерев (1909-1993)

ОТЕЦ ЙОАН (св. Йоан Кронщадски – б.р.) КАТО БЛАГОТВОРИТЕЛ

Организиране на благотворителността; първото братство в Кронщад

Но раздавайки на бедните всичките си лични средства и сили, отец Йоан скоро се убедил, че тази благотворителност не е достатъчна да задоволи всички нуждаещи се и е безсил­на в борбата при общата беднотия. Затова през 1874 г. той основава при църквата православно християнско братство, на­речено „Попечительство свети апостол Андрея Первозваннаго“. С общите сили на това братство отец Йоан сполучил да осъществи един широк план за обществена благотворителност. Още от първите години на своето служение у него се появила мисълта да създаде едно голямо просветно-благотворително учреждение, което да дава на всеки бедняк възможност да получава помощта не като подаяние, а като награда или зап­лата за известен труд. За осъществяването на това предприя­тие отец Йоан, освен че основал братството, се обърнал още с две послания към всички жители на Кронщад (печатани в „Крон. в-к през 1872 г.).

Първо възвание

„Кому не са известни рояците кронщадски бедняци! – пише отец Йоан. – Кой не е виждал, че между тях има мнозина млади и здрави, които биха могли да работят? Кой не е виждал тълпите дрипльовци да треперят пред храмовете, пред учрежденията и къщите, в очакване, че някой благодетел ще им даде нещо? Но всеки от нас сеща ли се да помисли за при­чините на тази беднотия в Кронщад? Вероятно мнозина не са имали и време да помислят за причината за това зло, защото всеки преследва свои цели в живота, има си свои грижи, удоволствия и забави; други пък може би си мислят, че беднотията е неизбежно зло за всяко населено място и за всяко об­щество? – И така, позволете ми, достапочтени граждани, да спра вашето високо внимание върху действителните причини за тази беднотия. Те са много. Ето по-главните: бедност от рождение, бедност от разни бедствени случаи, като пожари, кражби, ненадейна смърт и др.; бедност от неспособност към труд, поради старост, болест, осакатяване, недостатъчна възраст и пр.; бедност от леност, от пристрастие към спиртни напитки и – в най-много случаи, от липса на работа, от липса на средства за започване на работа: няма прилична дреха, обувки, няма насъщен хляб, няма инструменти…

А картината е страшна: представете си влажните, потъ­нали в земята изби, в които живеят повечето от нашите бедняци; тук се поместват по 30, 40 и 50 човека в едно жилище, понякога съвсем като сардели в кутия: и млади, и стари, и деца и кърмачета във влага, в кал, в задух, в голотия и глад. Чужденците, които посещават Кронщад, се учудват. Никъде, каз­ват те, не сме виждали мизерия в такова количество и в такъв  жалък вид, като в Кронщад.

Но защо ли измъчвам въображението на читателя, привикнал към изящна обстановка, с тази неприятна картина? Не затова, разбира се, за да си каже: слава Богу, че аз не съм се родил и не живея в бедност! Слава Богу, че си имам капиталец и съм гарантиран; слава Богу, че живея в комфорт и доволство; или: аз давам каквото мога, аз внасям своята лепта в еди кой си приют, или в еди кое си дружество – друго не ме интересува. Не, господа, това дело се отнася до всички жи­тели на града. Не се отвръщайте: бедните са наши членове, наши братя, макар и да са непривлекателни по външния си вид. Необходимо е, щото цялото кронщадско общество: духов­ни, военни, чиновници, търговци, занаятчии, да образуват едно братство и с дружни сили да заработим за бедните.

Не се плашете от грамадността на предприятието. На доброто дело помага Бог, а където е Бог, там скоро се явява и всичко необходимо. Управлението на града, без съмнение, ще ни съдейства и, ако е възможно, ще отстъпи на братство­то едно или две ненужните общински здания, например праз­ния солен магазин срещу къщата на Касаткина, или едно от празните здания зад канала до лятната градина, така като брат­ството ще съдейства на самото управление за премахване на беднотията. „Един ум е добре, но два по-добре, Капка по кап­ка вир става, Кой с каквото може, с това и ще помогне“. Ние трябва да се погрижим за тия бедни и безработни хора, иначе кражбите, грабежите и мизерията няма да престанат“[1].

Второто възвание

„Мравките си правят мравуняци, в които и през зимата им е топло и сито; зверовете си правят леговища, пчелите – кошери, птиците – гнезда, паяците – паяжини, а хората – къщи, магазини с разни стоки, църкви, мостове, железни пъ­тища, параходи, крепости и пр. На всяко животно е дадено от Бога умение да се препитава и да се защищава от вредните действия на стихиите и от неприятелите си; а човека, това бо­гоподобно в нравствения идеал същество, Бог е надарил с разум, с чиято помощ той е открил разни полезни науки и из­куства, и тъй като човек е създаден за общежитие и всички хора, според Божиите намерения, трябва да съставляват едно тяло, едно братско общество, то за удовлетворяване на многочислените нужди на това общество, Бог е дал на всеки чо­век, освен общите дарби и способности, и особени такива; така, на един е дадена дарбата да управлява, на друг да поучава и назидава; на един да съставя планове и проекти, на друг да ги привежда в изпълнение; на един да произвежда, на друг да търгува; един владее триона, друг иглата, трети шилото и т.н.

Що се касае до кронщадското общество, то е така раз­нообразно, че в него има хора от всеки род и изкуство: имаме ние и хора на властта, и такива с капитал, по чието желание може да се извършат много добри дела; има сред нас и инже­нери, и архитекти, и строители, и дърводелци, и столари, и ко­вачи, и леяри, и шивачи, и обущари, и готвачи и прочие. Но ръка ръката мие и пръст пръста: ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите (Рим. 15:1). При такова бога­то разнообразие на сили и таланти, при това изобилие на хора, образовани, изкусни и със състояние, макар и не голямо, и пред Бога би било грешно, и пред хората срамно да оставим толкова много бедни, откъснати от обществения организъм, от неговото благосъстояние.

Аз пак се обръщам към вас с най-покорна молба: обър­нете дейно внимание на кронщадските бедняци, които са за­писани за жители на Кронщад, обаче нямат в него никаква заседналост, никакъв корен… В името на християнството, в името на човеколюбието викам: да помогнем на тези безприютни бедняци, да ги подкрепим нравствено и материално; нека не се откажем от солидарност с тях, като с човеци и наши братя и нека докажем, че човеколюбието е още живо в нас и егоизмът не ни е затрил…

Колко хубаво би било, по всички тези причини, да съз­дадем един Дом на Трудолюбието. Тогава мнозина от бедни­те биха могли да се обръщат към този Дом с молба да им се даде известна работа срещу едно възнаграждение, което би им доставило прехраната. И тогава нашите бедняци биха се тру­дили, биха си живели мирно и биха благодарили на Бога и своите благодетели. И нравствено мнозина биха се издигна­ли. Но ако някой, бидейки здрав, не би пожелал да работи – такъв вън от града! Кронщад не е разсадник на тунеядци!

Приятели и братя! Приемете това възвание, тази молба по-близко до сърцата си, като ваше собствено дело“[2].

И от църковната катедра отец Йоан не преставал да на­помня на християните за делото на общата благотворителност. „Съжалете ме, извикал той веднъж, избавете ме от излишно бреме, разпределете благотворителността по-справедливо. Следвайте моя пример. Братя! Бедните не бива да бъдат заб­равяни!“[3].

Домът на Трудолюбието

Много труд и безсънни нощи прекарва отец Йоан, дока­то види тази своя мечта осъществена. Понякога изпитанията са били непоносими и всичко е изглеждало като пропаднало. Така през 1881 г., след 8-годишна неуморна работа на Андреевското братство, когато вече е било готово грамадно трие­тажно здание, струващо милиони рубли, през една глуха нощ, в едно от съседните „весели заведения“, т.е. в една кръчма, неочаквано избухва пожар. Пожарът обхванал няколкото околни къщи, принадлежащи на братството, и заплашвал вече и самото ново здание. Явили се пожарните, които започнали усърдно да гасят най-напред… запалената кръчма. Като изля­зъл на улицата, отец Йоан с ужас видял, че скъпото за него дело е готово да загине в пламъците на свирепия пожар. Той незабавно се обърнал към началника на полицията Голова­чев с молба да вземе мерки против опасността, която заплаш­ва богоугодното заведение. Но молбата му не била уважена, защото… Головачев не обичал отец Йоан! Както Домът на трудолюбието, така и другите околни постройки, принадлежа­щи на братството, скоро се превърнали в грамади пепел.

Голяма била скръбта на отец Йоан, но той не се отчаял. Колко дълбоко е бил възмутен от нехайството на полицията и пожарникарите, се вижда от това, как той с несвойствена за него рязкост изобличава виновника за тази беда. „Ето, че ни постигна нещастие обръща се той в църквата към своите енориаши; – не външен враг ни нападна с огън и меч, а враг вътрешен, таен, облечен в мерзост и продажна дружба, пълен с безразличие към общественото нещастие, човекът, който за това е поставен и съществува, за да служи на обществената безопасност. Да, злата ръка на безсрамния нощен порок умиш­лено произведе пожар и причини велико бедствие, и то кому? На най-бедните жители от нашия град, които бяха намерили убежище в дома на братството“. Станалото нещастие отец Йоан приема като изпитание от Бога и в края на изобличе­нията си изказва твърда надежда на Божията благост. „Кой знае, казва той, може би това нещастие е било допуснато от Бога между другото и затова, за да се пробуди обществената благотворителност и чрез нея – едни да бъдат облекчени и утешени, а други чрез милостинята да станат достойни за по- големи милости“[4].

И действително, надеждите на отец Йоан скоро се оправ­дали. Цяла Русия се откликнала на кронщадското нещастие и само след една година ново величествено, 4-етажно здание, красиво се издигнало на мястото на изгорялото. На 10 октом­ври 1882 г. Домът на трудолюбието бил тържествено осветен.

Какво представлява този пръв по рода си в Русия Дом на трудолюбието и каква е била ползата от него, се вижда от следните учреждения, устроени в него:

1. Помещение за разчепкване на коноп. През първата го­дина в това разумно устроено учреждение са били отработе­ни 22 643 надници. Работят в закрито, топло и светло поме­щение. Тук не се иска особена сила или особено здраве. Стар и млад, жена и мъж, в лошо и хубаво време могат лесно да си изработят парче насъщен хляб.

Приятно е да видите как се трудят сякаш плетат чорапи. Цари тишина. Сред тишината отмерено се раздава гласът на един старец, който чете на трудещите се нещо назидателно. И отиват си хората оттук не само с насъщен, но и с духовен хляб.

2. Курс по кройка и шев, безплатен, 4-годишен. За учреж­денията на братството ученичките работят безплатно, а с пла­тените поръчки си изкарват прехраната.

3. Курс по обущарство, ежедневно от 3 – 5 часа следобед в свободното от училище време.

4. Безплатно начално народно училище за деца на бедни и работници, признато от държавата. Помещението за учили­щето се отличава с простор, чистота, обилна светлина и въз­дух. През годината е имало 279 ученици. Учебни часове е имало 5 – до обяд, с междучасия от 10 мин. и 1/2 ч. за по­чивка и закуска между 3-я и 4-я урок. Следобед под ръко­водството на учителки и учители момичетата се занимават с ръкоделие, а момчетата с ръчен труд. В неделни и праз­нични дни децата присъстват на божествена литургия в цър­квата, намираща се в самия дом на трудолюбието, а през постите, заедно със своите учители, те говеят, изповядват се и се причастяват.

5. Курс по дърводелство за момчета. Системата в този курс има за цел преди всичко да развие любов към труда, да укрепи волята и нервите, да развие мускулите, да създаде лов­ки ръце и вярно око; да удовлетвори детските стремежи към самостоятелна дейност, да възпита децата към прилежание, внимание, акуратност и настойчивост и чрез всичко това да поддържа у тях винаги добро настроение. Работата започва с изработване на най-леките предмети и постепенно върви към по-сложните и трудните. Ученикът първо се научава да рабо­ти с нож, след това с трион, тесла, ренде и най-после със слож­ните дърводелски инструменти. Всяка работа се изпълнява по модел, а моделите представляват най-необходимите за домаш­ния живот предмети: нож за хартия, лопатка, линийка, триъ­гълник, кухненска дъска, дръжка за чук, тесла или брадва, закачалка, рамка за картина, стол, скамейка, шкаф. Курсът е 2-годишен. След свършването му всички предмети, изработе­ни от един ученик, са пълна негова собственост.

6. Неделно училище. През годината е било посещавано от 133 мъже и 34 жени. От тях 23 са били съвсем неграмотни. Разделени са били на 8 групи. Преподавателите са били 15.

7. Военна гимнастика, ръководена безплатно от един капитан. Гимнастиката е любимо занятие на юношите и спо­собства за развитието както на телесното, така и на душевно­то им здраве. 

8. Зоологическа колекция – от типични представители на млекопитаещи, птици и риби. Тя се помещава в класните стаи на училището в две големи витрини и е ценно помагало при изучаване зоологията. Подарена е на отец Йоан от неговия почитател, майстора-препаратор П. С. Мишченко.

9. Безплатна детска библиотека. През годината са били прочетени от 207 деца – момчета и момичета – 2687 тома.

10. Безплатна народна читалня. Била е открита през го­дината 292 дни. Получавала е 40 периодически издания. По­сещавана е била от 408 възрастни и от 422 деца. 45% от чита­телите са работници, 46% ученици и 9% разни.

11. Платена библиотека при читалнята. Срещу 30 копей­ки месечно се дават книги за вкъщи кой колкото може да прочете.

12. Книжарница. Тя има за цел да разпространява на ниски цени Словото Божие, творенията на свети отци и рели­гиозна нравствена литература. За една година са били купени 308 библии, 485 псалтира, 1620 жития на светиите и над 2000 брошури с назидателно съдържание.

13. Народна кухня. Срещу 10 копейки дневно бедните получават закуска, обед и вечеря. Годишно се сервират около 90-100 000 обяда[5]. На големите празници яденето е по-хубаво и безплатно.

14. Амбулаторна лечебница за бедни извършва безплат­но: преглед, лекарства, инжекции, превръзки и др. В течение на годината през нея са минали 2721 човека. Преобладавали са гръдните болести, особено бронхити, причините за които са лошите нехигиенични жилища, липса на топли дрехи, не­достатъчна и недоброкачествена храна. От лечебницата се ползват и бедните поклонници – богомолци. 

15. Дневен детски дом, от 8 ч. сутринта, до 8 ч. вечерта. В него са се грижили през годината за 50 деца. Те получават закуска, обяд и даже вечеря.

16. Нощен дом, разполага с 110 места, 86 за мъже и 24 за жени. Постоянните посетители са кронщадски бедняци. Щом се стопи ледът и работата в пристанището започне, те могат да изкарват на ден повече от една рубла. Братството взима мерки за запазването на тези пари, та зимно време, когато работата спре, собствениците на парите да не бедстват. Така, наредено е спестените пари да се внасят в касата на братст­вото срещу разписка. Но повечето от тези хора са нетрезви и постоянно безпокоят касиера да им даде парите. Без извест­на принуда над тези нравствено слаби хора е невъзможно да се запазят от пиянство. За посетителите на нощния дом се по­лучават и два вестника. В течение на годината в приюта е има­ло 34 302 пренощувания.

17. Приют за жени. През годината е имало 22 бедни, ста­ри и неспособни за работа жени. Те се ползват с квартира, хра­на, облекло и малка парична помощ. Годишният разход за тях е около 10 000 рубли (около 200 000 лв. – според стойността на парите, когато е писана книгата – б.р.).

18. Приют за сираци. В течение на годината е имало 84 постоянни пансионери: 37 момчета и 47 момичета. След като завършат курса на народното училище в Дома на трудолюби­ето, братството има грижата за по-нататъшната им съдба до пълнолетие.

19. Колония, това е хубаво здание извън града сред горич­ка край морето. Там прекарват лятно време сираците от при­юта.

20. Раздаване на помощи. То става в пари и натура. По­мощите са еднократни и редовни всекимесечни. Преди да се даде помощ на някого, братството събира сведения за него­вото материално положение и тогава, ако намери за нужно, му дава. През годината са се ползвали: от еднократна парич­на помощ 1054, от ежемесечна (престарели и болни) 611, от безплатна квартира 90.

Делото на Андревското братство не останало единстве­но, а предизвикало силно съревнование. Скоро в Кронщад се появили редица образцови просветно-благотворителни учреж­дения, в които ежедневно хиляди братя са получавали морал­на и материална подкрепа. В тези учреждения са работили доб­роволно всички заможни и способни кронщадски граждани, а така също и много видни лица от Петербург, Москва и цяла Русия. Някои от тях жертвали цялото си състояние и лични сили за делото на благотворителността. Скоро подобни домове изникнали и в други градове на Русия[6].

Благотворителността на отец Йоан извън Кронщад

Раздавайки щедро на всички нуждаещи се лица и учреж­дения помощи, отец Иоан положил особена грижа за родно­то си място, селцето Сура. Тук той построил преди всичко грамаден трипрестолен каменен храм в чест на свети Нико­лай Чудотворец, свети Йоан Рилски и света Параскева. Бли­зо до храма той издигнал прекрасно основно училище с при­ют за бедни деца от селото. Виждайки, че суровите климатич­ни условия и бедната природа не могат да дадат препитание на местното население, задлъжняло до гуша на разни кръч- мари и търговци, отец Йоан и тук се притекъл на помощ. Със собствени средства той построил една тухларска фабрика и един кооперативен магазин, на който оставил и достатъчен ка­питал за набавяне на всичко необходимо за живота – от хранителните продукти, до земеделските инструменти. Магази­на и фабриката се завеждат от местното православно христи­янско братство, което определя надниците на работниците, цените на продуктите и кредито-способността на покупателите. За да намали разходите по доставка на стоките за коопе­рацията, отец Йоан през 1899 г. подарил на сурското братст­во цял параход „Светител Николай Чудотворец“, който е не само товарен, но и пътнически, което също така служи за източник на доход. Най-после отец Йоан оставил още един спомен в родното си село. Той основал там женски манастир в чест на свети Йоан Рилски, в който отворил безплатно учи­лище и приют за бедни момичета от архангелския край[7]. През 1912 година тази обител е имала 120 сестри[8].

Грамаден манастир в чест на свети Йоан Рилски издиг­нал отец Йоан и в самия Петербург на река Карповка, къде­то после е било погребано неговото тяло. С негови средства били устроени Теолинската женска обител в Руска Полша, с училище приют за 100 бедни момичета[9], Леушинската женска обител, Новгородска губерния, с повече от 300 сестри[10], Воронцовският манастир, Псковска губерния, и Вуаловският скит около Рибинск[11].

Много църкви се изградили по почин и със средствата на отец Йоан, някои от които са били посвещавани в чест на неговия небесен покровител свети Йоан Рилски, като напри­мер в Самара. Много пожертвувания направил отец Йоан за църковно и училищно строителство в района на Сибирската железопътна линия, за което не един път му е била изказва­на височайша благодарност от самия император[12].

Отец Йоан е жертвал не само за православни христия­ни, но и за инославни, и не само за християни въобще, но и на иноверци. „Свои пари аз нямам – казвал той. – Мене ми ги дават; често пъти аз не зная известна сума откъде ми е по­жертвана; затова и аз ги давам там, където има нужда, там, където те биха принесли полза“[13]. Така например веднъж към него се обърнали кронщадските католици с молба да им по­могне да си доставят хубави камбани за своята църква. Без да разпитва или да казва нещо повече, отец Йоан им дава своята помощ с думите: „Да славят Бога“! За помощ към отец Йоан се обръщали неведнъж евреи, татари, китайци[14], японци, бу­дисти[15], и той винаги е намирал възможност да ги удовлетвори.

Следната приветствена реч, отправена към отец Йоан от полски евреи, когато отец Йоан през 1900 г. посетил Руска Полша, говори с какви симпатии се е ползвал той сред раз­пръснатите потомци на Мойсей (въпреки смъртната омраза на евреите революционери и анархисти от самата Русия към него). „Ваше високопреподобие! В Талмуда намираме, че вед­нъж един езически философ попитал равви Гамалиил за след­ното: ние си имаме празници, казал той, вие също, но има ли такъв ден, който да се празнува от всички ни заедно? Равви Гамалиил отговорил: такъв ден има, а именно, денят, когато вали дъжд навреме, защото тогава той е полезен за всички. Същото можем да кажем и ние в чест на Ваше Високопрепо­добие. Има благочестиви мъже, които се грижат само за своите единоверци; а Вие, Ваше Високопреподобие, както ни е известно, се грижите за всички страдащи, без разлика на на­ционалност и религия. И затова Вие заслужавате любов и почит от всички. И аз се осмелявам да Ви изразя от името на тукашното еврейско общество нашата признателност и дъл­боко уважение“[16].

Целият живот на отец Йоан представлява непрекъсната и всестранна благотворителност. Манастири, храмове, учили­ща, болници, приюти, библиотеки благотворителни и патри­отични сдружения и множество частни лица в Русия и по цял свят са били облагодетелствани от него. „Личният секретар на отец Йоан ни показа, пише един посетител на Кронщад, че през месец юни (1893) той е изпратил по пощата на раз­лични просители 25 000 рубли, а на 28 август, на 192 просите­ли, само за един ден – 13 000 рубли. Ние разгледахме списъ­ка на тия преводи по пощата. Той беше цял изпъстрен със зна­чителни суми. 100, 200, 300 рубли личат навсякъде. А колко­то пък лично сам отец Йоан раздава, никой, нито той сам знае. Той постоянно раздава от препълнените си джобове надясно и наляво, често пъти без да се справи с това кому колко дава. Имало е случаи, когато той е давал наведнъж по 1000 рубли[17].

Всяка вечер отец Йоан се връщал у дома си без пет пари в джоба, въпреки че на другия ден за издръжката само на благотворителните учреждения са му били нужни хиляди руб­ли. Защото той се надявал не на себе си, а на Бога. Бог е, Който се грижи за всички, от полската тревичка, която днес я има, а утре изчезва, до това богоподобно, със зачатъци на безсмъртие и заложби за блажен живот същество, човека.

Из „Светият праведен отец Иоан Кронщадски“, стр. 28-42. Публикувано със съкращения и малки редакции


[1] Два дня, 165-8; А. Мих. 254-60.

[2] Два дня, 168-70; А. Мих., 260-5.

[3] Ibid.

[4] „Слово в нед. Св. пр-цъ, по случаю пожара…“ III, 139-41.

[5] За 1902 г. 172 500 порции, – А. Мих. 266.

[6] Два дня, 191-4.

[7]
А. Нарцизова, Письма о путешествиях… СПБ. 1894; Игумения Таисия, сурская женская обитель, СПБ 1901.

[8] Ц. Д. З. 41.

[9] Ц. Вед. 1900, № 41, стр. 1666 № 7.

[10] А. Мих. 252.

[11] Ц. Вед. 1909, № 1, стр. 39.

[12] Церк. Вед. 1900, стр. 502. „Русский

[13] Паломник, 1900, № 42, стр. 704.

[14] Ibid, № 52, стр. 800.

[15] Отец В. Ш. Запись, 7.

[16] Церк. Вед., 1900, № 41.

[17] Два дня, 156-7. Известен е следният случай: една бедна жена спира отец Йоан на улицата в Петроград и го моли за помощ. „Сега нямам нито копейка – казва й отец Йоан. – Но ето, аз влизам в къщата на един богаташ. Чакай ме на пътната врата, докато изляза. Каквото ми дадат, ще бъде за тебе“. След молебена богаташът дава на отец Йоан затворен плик и го съпровожда до пътната врата. И когато отец Йоан подава плика на бедната жена, търгове­цът развълнувано му извиква: батюшка, в него има 4000 рубли!“ – Ея счастье, спокойно отговаря отец Йоан, ето ей Бог посылает (неин късмет; това й из­праща Бог) Виж В. X. служ., 13; също подобни случаи у И. К. Сурский отец И Кр-й, Белград, 1938, стр. 37-9.

За безсмъртието на човека

predstavyane-na-knigata-tsarkvata-v-savremenniya-svyatАвтор: отец Радован Бигович (1956-2012)

Православието говори само за безсмъртието на човека, а не за безсмъртието на душата – учението за безсмъртието на душата е философско наследство, кое­то не е по-малко опасно от атеизма). Човекът може да съществува само като цялостно битие, като неразделно единство на душата и тялото, защото в противен слу­чай, това не е целият човек. Както ни учи жизненият опит на Църквата, човешкото безсмъртие се осъществява само ако съществува неразделно единство, основано на любовта между Бога и човека. Дарът на свободата, който Бог е дал на човека, се състои и в това, че той може да избира между смъртта и живота. Ако каже не на Бога, ако се отдалечи от Него или ако Го отрече, човек се самоосъжда на смърт. Ако се открие към Бога и ако до­пусне присъствието на Светия Дух в своята душа чрез чистия си живот, човекът става безсмъртно същество чрез Божията милост. Победата над смъртта не е в вла­стта на човека; той може да победи всичко, но не може да победи смъртта. Единственият победител над смъртта е Бог. Оттук на човека му остава чрез Божията помощ да победи в себе си нагона на смъртта (грехът, злото) и така да се насочи към вечността и към вечния живот. Богочовекът Христос е разкъсал оковите на смъртта завинаги не само на теория, но и на практика, и затова Той е най-дълбинната истина за самите нас и едновре­менно с това най-дълбинната истина за Бога. Христос открива, че човекът е богообразно битие, както и че Бог е човекообразна личност.

Из „Църква и общество“, стр. 99. Заглавието е мое

Може ли Дева Мария да ни „спаси“?

7b228f19c9bd7407f8b3bd0ca2eab2f6Автор: отец Андрю Дамик

Днес прочетох коментарите за това видео в Youtube. Знам, знам -коментарите в Youtube  са обикновено най-нискокачествения вид разговор в интернет, и не бях ужасно изненадан да видя, че някой смята, че музикалната линия „Пресвета Богородице, спаси ни” е бил „богохулен.” (Той очевидно предпочита да чуе неговото богохулство на латински).

Трябва да призная, че съм малко объркан, защото обикновено онези, които ще гледат на идеята, че Дева Мария може да ни „спаси” като „богохулна”, идват от традиции със силна привързаност към думите на Свещеното Писание. Вероятно „спаси” трябва да се използва само по отношение на Самия Бог. Но самото Писание не поставя това ограничение.
Апостол Павел е на мнение, че той може да спасява хора и че други могат да го правят, също така че те могат дори да спасят самите себе си:

13 А на вас, езичниците, казвам: понеже съм апостол на езичниците, отдавам всички сили на служението си, 14 за да възбудя някак ревност у сънародниците си и да спася поне някои от тях. (Римл. 11:13-14)[1] Има още

Божието предопределение и нравствената свобода на човешката личност

103545.bАвтор: архимандрит Платон (Игумнов)

Православната църква учи и изповядва, че предвечното Божие предопределение за света и човека не изключва и не отстранява личната свобода на отделния човек. При това Божието предопределение, разбирано като абсолют­но Божие предзнание за всичко, което се извършва във вре­мето, не ограничава с нищо нравствената свобода на чо­вешката личност.

Инославният Запад гледа на въпроса за предопределението по друг начин. Идващата от времето на блаж. Августин и Тома Аквински интерпретация на детерминизма се е проявила в своята най-ярка форма в учението на калвинизма, където последователно и докрай се прокарват всички ужаси на предопределението. Западът определя централно място в теорията за предопределението на въпроса за личното спасение на човека. При това той разбира това спасение изключително като акт на външно, юридическо оправдание на човека пред Бога, а не като процес на неговото вътрешно освещаване, преобразяване и обожение. Като изхожда от юридическото разбиране за спасението, Калвин учи за оправдание на човека пред Бога, в което нравственото достойнство на човека няма никакво значение, защото всичко зависи от абсолютната и неизследима воля Божия. Противно на Свещеното Писание, което възвестява, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), Кал­вин учил за двустранно предопределение на хората: едни за слава, а други – за гибел. Провъзгласявайки своята до­ктрина за ненарушима Божия воля, той приравнил възгле­да си за спасението до учението на Корана. Според Кал­вин избирането или отхвърлянето на човека от Бога е съдбовно неизбежно: когото Бог не избира, Той го отхвърля. Оттук логично следва, че съществува изначално неравен­ство в съдбата на различните хора, като едни са предопре­делени за спасение, а други са обречени на гибел. Като споделя гледната точка на Лутер за отсъствието на сво­бодна воля у хората вследствие на грехопадението, Кал­вин я довел до пълен абсурд в своето учение за предопре­делението. Има още

Православното учение за спасението и неговото значение за християнското служение в света

Автор: отец Димитру Станилоае

images (1)Православната църква по принцип не използва понятието „помирение“ относно спасителното дело на Иисус Христос. Това понятие обаче се радва на радушен прием в протестантското богословие въз основа на четири текста от посланията на св.ап. Павел: Рим. 5:10, 2 Кор. 5:18-20, Кол. 1:19-23 и Еф. 2:14-18.

Римокатолическото богословие също използва понятието „помирение“, но го поставя след понятието „изкупление“ (Гал. 3:13; 4;5), като подчертава, че помирението, или изкуплението, е постигнато чрез предложеното от Иисус Христос на Бога „удовлетворение“ (Genugtuung)[1]. Това удовлетворение се различава до известна степен от „изкуплението“, което лежи в основата на протестантското разбиране за помирението.

През определен период от миналото православните учебници по богословие, имайки предвид западната практика, също използваха понятието „изкупление“[2]. По подобен начин и терминът „помирение“ се използваше през последните години в православното богословие при контактите с протестантските църкви в и извън Световния съвет на църквите. Това понятие отразява общата за православни и протестанти грижа да подкрепят всяко усилие в името на мира. „Помирение“ беше използвано от руските богослови в диалога им с лутеранските им колеги на третата среща в Арнолдсхайм през март 1967г. като понятие, изразяващо целия смисъл на спасителното Христово дело[3].

Но в общии линии, когато православното богословие използва понятията „изкупление“ и „помирение“, то, за разлика от римокатолиците и протестантите, им придава по-широко значение. Това пролича най-вече след завръщането на православното богословие към собствените му светоотечески основи и по-тясното следване на литургичната традиция на Източната църква. Православната църква винаги е изразявала това по-широко значение чрез понятието „спасение“, което остава предпочитано по много причини. Първо, тази дума се среща най-често в Новия Завет, когато се назовава дейността на Иисус Христос (около четиридесет пъти) или Самият Христос във връзка с извършеното от Него (около двадесет пъти). Второ, също не без връзка с Новия Завет, понятието „спасение“ е най-често използваното от Църквата в нейната традиция и вероучение. То се среща например и в Никео-Константинополския символ на вярата, и в молитвите на вярващите. Накрая, това понятие изразява най-дълбокия, обхватен и многостранен смисъл на делото, извършено от Иисус Христос. В това последно измерение, разбирано като унищожаване на смъртта във всичките и форми и като гаранция за пълноценен и вечен живот, думата „спасение“ поражда у православните вярващи чувството за дълбока благодарност към Христос, Комуто дължат избавлението на своето съществуване и надеждата за вечен живот. Този факт не бива да се подценява.

За Православната църква, както и за древната Църква, думата „спасение“ не само изразява дълбокия, пълен и сложен смисъл на Христовото дело по-добре от другите посочени думи, но също така съдържа различните частични значения на спасението, изразявани от тях. Тя включва идеята за „живота“, „вечният живот“ и „Духа“, Който заедно с множеството Свои дарове е даден на вярващите. Тя включва и това, което изразявят фразите „съюз с Христос“, „живот в Христа“ (Иоан 14:20-23; 15:1-9; Гал. 2:19-20; Еф. 3:17), „осиновление“ (Гал. 4:5; Рим. 8:15), усъвършенстване на човека по образа на Христос (Гал. 4:19), „съставящи едно тяло с Христос“ (Еф. 3:6), „общение с Отца и Сина“ (1 Иоан.1:3; 1 Кор. 1:9), „общуване на Светаго Духа“ (2 Кор.13:13; Фил. 2:1), състояние на „праведност“, „светост“, „божествено синовство“ (Рим. 8:14, 19; 9:26; Гал. 4:6, 7; Евр. 2:10 и т.н.), „участие в божественото естество“ (2 Петр. 1:4), възраждане в Духа и „наследство нетленно, чисто, що не увяхва“ (1 Петр. 1:4).

Изворът на нашето спасение в Христос е толкова богат, че не може да бъде изчерпан с някой от горепосочените изрази, нито с всичките, взети заедно. Това е тайна, която никога не може да бъде изцяло разбрана или дефинирана. Свети Григорий Богослов например, след като се спира на спасителното дело на Христос, заявява: “Нека уважим това, което остава в нашето мълчание“, защото „нищо не може да се сравни с чудото на моето спасение“[4]. Изключителната употреба на което и да е понятие, особено ако то става ключово при интерпретирането на всички други понятия, неизбежно ще ни ограничи в разбирането на тази неизразима тайна. Владимир Лоски коментира по следния начин думите на св.Григорий Богослов: “След ограничения хоризонт на една преди всичко легалистична теология ние преоткриваме у светите отци изключително богато разбиране за изкуплението, което включва победата над смъртта, първите плодове на всеобщото възкресение, освобождаването на природата от властта на сатаната, не само оправданието, но и възстановяването на творението в Христос“[5].

Всяко от тези понятия е важно, защото освещава отделен аспект от спасението, извършено от Христос за нас. Следователно в нашето разбиране за спасението трябва да имаме предвид библейския език в неговата пълнота, като в същото време избягваме опитите да обхванем всичко с една-единствена дума. Ако е нужен някакъв по-общ израз, трябва да изберем най-широкообхватната дума, като разширим още повече нейното значение, така че да включва значенията на всички останали. Във всеки случай трябва да обясним всяко понятие в контекста на другите.

Специалният смисъл на понятието „помиряване“ е в това, че то акцентира върху характера и на човека, и на Бога като „лица“ в икономията на спасението. Самото понятие „спасение“, предполага избавяне от определени зли сили или ситуации, които са резултат от безличностни стихии или от действията на самия човек. От друга страна, понятието „помиряване“ пояснява, че спасението е плод на възстановяването на нормалната лична връзка между човека и Бога, на възстановяването – посредством действие, извършено в Христос от личностния Бог, – на отношението на мир между Бога като личност и човека като личност. Вероятно по тази причина Лутер предпочита термина „помирение“, въпреки че, както видяхме, православните вярващи също смятат „спасението“ за цялостно освобождаване на личностното съществуване от разрушителните сили и следователно за една дълбока лична ежедневна връзка с Бога.

Изборът на думата „помирение“ от страна на Лутер като най-адекватна и прецизна, за да изрази личностното отношение между отделния човек и Бога, е свързан с времето, когато човекът започва да се издига до изключително ясното съзнание за своето собствено назначение като отделна личност. Човекът от това време започва силно да се безпокои дали живее в мир с Бога и дали, като се има предвид нравственото несъвършенство на живота му, може да се смята за праведен пред Него. Ако по-рано човекът се задоволява с идеята за обективно изкупление в един колективен план като всеобщо унищожаване на греха и смъртта в перспективата на всеобщото бъдещо възкресение, то по времето на Лутер той се пробужда за своята индивидуалност и започва да търси преди всичко вътрешния личностен мир с Бога, гаранцията, че Бог се обръща с обич към него като отделна личност, независимо от факта, че не може да преодолее състоянието си на греховност. В една своя статия, озаглавена „Помиряването чрез Христос и мирът на света“, проф. Е. Волф от Гьотинген пише: “Мирът на съвестта, или всъщност чистата съвест пред Бога, е плод на помирението. Така Христос ни дава сигурност пред Бога и мир на съвестта ни“[6].

Вероятно по същата причина Лутер свързва тясно двете понятия „помирение“ и „оправдание“. Той е убеден, че те съдържат всичко, което човек наследява в резултат на Христовото дело, чрез което Бог помирява човека със Себе Си. Ренесансовият човек с неговото изострено самосъзнание приема, че причина за отсъствието на вътрешен мир с Бога е собствената му неправедност пред Божието лице. Той разбира, че не може да постигне дълбока лична праведност, и открива утеха и упование в идеята, че Бог може да го смята за праведен благодарение на изкупителната жертва, предложена Му от Христос в името на човека. Така в идеята на „оправдание“ спасението като възстановена лична връзка на човека с Бога отново излиза на преден план.

Въпреки че признава акцента, който Лутер поставя върху спасението, извършено от Христос за нас, Православната църква също така вярва, че човекът може да израства непрестанно в новия Христов живот, описан от Свещеното Писание и от светите отци. Църквата вярва също така, че основата за човешкото израстване, основата на новия и истински живот, е отношението на мир между човека и Бога, което сега човекът може осезателно да чувства в резултат на Христовата жертва. Това духовно израстване не става изолирано в аз-а, а във възстановеното отношение на мир с Бога. Защото преживяваното от човека в това отношение не е външен, формален мир, а сила, която израства в него, която го запазва в този мир и която му дава все повече плодове. Тези плодове на свой ред представляват праведност, която нараства, докато стане израз на всички добродетели, взети заедно. Това е праведността за която свидетелстват Старият и Новият Завет. Там Самият Христос е наречен „Праведник“ (1 Петр. 3:18); там четем за действената сила на молитвата на праведния (Иак. 5:16); там също така от праведника се изисква да стане още по-съвършен (Откр. 22:11) и същевременно да не проявява своята праведност пред човеците (с цел да го видят – б.р.) (Мат. 6:1).

Изглежда протестантското богословие днес се развива все повече по посоката на тази идея, съдържаща се в самото учение на Лутер, и в този смисъл все повече се приближава до православното учение. Православното богословие, от своя страна, подчертава факта, че новият живот в човека не е плод от усилията на самия човек, а на силите, които той получава от връзката си с Бога. Този акцент е очевиден в следващия цитат от статията на проф. Волф: “Благодарение на Христовия акт на помирение този мир е вече скрита реалност; той се проявява в християнската общност и чрез нея – в света“[7]. След като приемем, че оправданието в Лутеровото учение е органически свързано с мира, можем да кажем, че праведността, която Христос дарява на всеки човек, е точно такава скрита реалност. За да намери израз сред членовете на църковната общност и чрез нея – в света, този мир и произтичащата от него праведност трябва да имат естеството на сила. Макар и идваща от Бога, тази сила се проявява чрез човека и се разпространява като божествено отражение от човека в неговия диалог с Бога. Това отражение може и трябва да бъде задвижено от нас, вярващите, и ние всъщност носим отговорността за проявяването му.

Православното учение за спасението в Христос

Тук ще се спрем накратко върху новия живот и сила, които Синът Божи, въплътен, разпнат, възкресен и възнесъл Се в царството на Отца Си, ни дава чрез Светия Дух като „спасение“ според православното разбиране на това понятие. Божият Син дава този живот и сила в тяхната есхатологична пълнота на приетата от Него човешка природа. Той ни ги дава постепенно чрез Своята собствена човешка природа и ние ги получаваме като основа за израстване, като дар и обет, предполагащи есхатологично развитие и следователно – надежда. Ако Иисус Христос е „изпълнен с благодат и истина“ и е „съвършен човек“, то ние имаме само първите плодове на Неговото съвършенство (2 Кор. 1:22; Еф. 1:14) и трябва да израснем до съвършенство по Негов пример (Еф. 4:13). Животът и силата, дадени от Христос на Неговата човешка природа, се проявяват в три направления: по отношение на Бога, по отношение на човешката природа като такава и по отношение на ближните. Новият живот и силата, които Божият Син посредством човешката Си природа дава на вярващите в Него, също се проявяват в посочените три направления. И както ги дарява на Своята човешка природа чрез въплъщението, кръстната смърт, възкресението и възнесението, така ги дарява и на вярващите в Него чрез делата, които извършва като човек.

Трябва да отбележим, че през последните три – четири века православното богословие също страдаше от определено схоластично влияние върху учението за спасението. То започна да представя спасението като нещо, постигнато почти изключително посредством Христовия кръст, и да тълкува спасението по принцип като доброволна жертва, предложена на Бога от Неговия Син. Но като се започне от руското богословие от края на миналия век, Православието се завърна почти изцяло към свойственото на източните отци по-широко разбиране за спасението. В контекста на служенето, или „дяконията“ на Църквата към света, през последните години православното богословие разви в съвременна форма тези общочовешки и космически измерения на спасението, които също са част от светоотеческото наследство.

Сега ще се спрем на новия живот и сила, които Христос ни донесе, и на начините, по които те се проявяват посредством Неговото въплъщение, кръстна смърт, възкресение и възнесение.

А. Чрез Своето въплъщение Синът Божи донася на човека нов живот и сила в отношението му към Бога, към самия себе си и към ближния си. Чрез въплъщението Христос обединява човешката природа с Бога по начин, който е пределно-интимен и същевременно – неразрушим, неотменен и окончателен. Синът Божи става човек, но и като човек е Син на Бога. Неговата вечна и съвършена синовна обич към Отца изпълва и човешката Му природа. Следователно, както се изразява св.Иоан Дамаскин, „въплъщението е модалност на второто личностно съществуване, дадено единствено на Единородния Син по такъв начин, че Неговият личностен индивидуален характер да остане непроменен“[8]. Единствен Синът е в състояние да изпълни приетата от Него човешка природа със синовна обич към Отца и чрез Своята човешка природа да изпълни всеки човек, който се съедини с Него, със същата синовна любов. Човешката воля става воля на Сина Божи, който я насочва към Отца в синовната Си любов. Според св. Максим Изповедник Христос притежава естествена човешка воля, но тъй като едното лице, или ипостаста, която носи тази природа, е самият Логос, то това не може да е гномична воля. Онези, които приписват подобна воля на Христос, смятат че подобно на нас Той притежава воля, която е „невежа, колеблива и в противоречие със самата личност … Не може да се каже, че човешката същност на Господа, която няма обикновена човешка ипостас, а божествена ипостас … има гномична воля“[9], което ще рече воля, която е независима от божествената ипостас и е в състояние да взима решения, противни на Неговата божествена воля. Това предполага цялостно подчинение на Отца от страна на въплътения Христос. Неговата човешка воля е движена от божествената Му ипостас в съгласие с божествената Му воля и следователно – в съгласие с волята на Отца. По този начин Христос и като човек прославя съвършено Отца. Във всички движения на Своята човешка воля, във всички Свои действия – а следователно и във всички Свои мисли – Христос е изцяло покорен на Отца.

Това означава пълно освещаване на приетата от Него човешка природа. Цялата светост на Неговата божественост става присъща на човешката Му природа и приема човешка форма. Той е свет в Своите мисли, в движенията на Своята воля, в Своите чувства и съответно – в Своята плът. Така Христос става втори Адам, но по чистотата Си надминава първия Адам дори в състоянието му преди грехопадението. Въпреки че в човешката си природа Христос приема въздействията и обременителните потребности на състоянието, в което Aдам се намира след грехопадението, Той повече не греши. Напротив, Той поставя тези слабости под контрола на духа Си и освобождава природата от бремето, което те налагат, като ни дава власт и ние да направим същото.

Той е вторият родоначалник на човешкия род според св.Кирил Александрийски. Той е един нов източник, Който остава неизменно нов и чрез Който всеки син на първия Адам може да се обновява непрестанно, да се ражда от Духа на втория Адам, да остава завинаги свързан с Него и да се завръща към единството с Него след всеки грях като към извор на обновление. „Макар че човекът се отвърна от Бога и Го огорчи със своето непокорство и безброй грехове, Христос още веднъж го постави пред лицето на Отца в Себе си както първия (човек)“[10]. В Христос човекът стои отново пред погледа на Отца. „В Адам източникът на човешкия род е умрял; но онези, които са се родили от него – тоест ние самите, – разцъфтяхме отново в Христос и съществуваме, и сме спасени, ако Го имаме като наш живот и втори източник“[11]. Той, както казва св. Григорий Палама, е „новият Адам, Който повече не остарява. Той е изворът, от Който светът се обновява непрестанно“[12].

Поради синовната любов на Христос към Отца и поради Неговата съвършена светост, Отец гледа човешкото лице на Христос със същата любов, с която гледа Своя Единороден Син[13]. По този начин, когато Неговият Син става човек, Бог обновява човешкия род; Той го помирява истински и радикално със Себе Си и го оправдава по най-автентичния начин. Родена от божествената ипостас на Сина, човешката природа става наистина света и праведна в самата си основа. Нейният мир с Бога се дължи на синовната любов, която Христос като човек изпитва към Своя Отец. Това означава, че човешката природа е преродена по нейно собствено желание. Праведността и мирът не са и наложени насила, нито пък остават външни спрямо нея; напротив, те са вътрешно приети, така както сухата почва поглъща влагата на дъжда, макар че той неизменно винаги идва отгоре. Христос „преражда човешката природа в съгласие със Себе Си“, пише св. Максим Изповедник[14]. Ставайки човек, Той съхранява свободната човешка воля, като я избавя от страстите и помирява с природата. Тъкмо чрез това съгласуване на волята с природата се извършва помиряването на човека с Бога. „Когато по този начин предразположението на волята се съединява с логоса на природата, се осъществява помиряването на Бога с природата“[15]. Но това е можело да бъде осъществено по отношение на хората едва след като е било реализирано в Христос, у Когото човешката воля е воля на божествената ипостас. Само защото божествената ипостас е приела човешка природа, тя е успяла да съгласува човешката воля с човешката природа и в същото време да постави волята в съгласие с Бога, Който желае единствено това, което е в съгласие с човешката природа[16]. Чрез въплъщението Синът Божи възстановява у човеците „величието на Божия образ“, защото притежава разум, който не е подвластен на онези нисши склонности и инстинкти, противящи се на Бога[17]. „Словото Божие, казва св. Атанасий, дойде в Своя собствен образ, защото само То, Образът на Отца, можеше да възвиси човека, създаден по Образа“[18].

Истинският мир и праведността, които Христос чрез Своето въплъщение като човек споделя с Бога, също стават за вярващите в Него истински мир и праведност благодарение на съединението им с Христос. Защото отношението между Бог Отец и човека Иисус включва, отначало потенциално, а по-късно и реално, всички вярващи в Христос. Светостта на Христос като човек е достъпна за всички и е действено насочена към всички. Ако е вярно по принцип, че светецът е човек за хората, човек, комуто е чуждо всякакво себелюбие, още по-вярно е това за Христос. Неговата човешка природа, която не е родена от човешка, а от божествена ипостас, не може да бъде затворена в себе си, в някакъв свой индивидуализъм, но благодарение на божествената ипостас, която е Бог на всички, свързва всички със Своята светост и съвършена доброта. „И за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“ (Иоан 17:19). В своето съединение с Христос, Чиято човешка воля е непорочна воля на божествената ипостас, останалите хора също могат да станат светци. Човешката воля в Адам е прекъснала връзката на единство между хората чрез случайния си и егоистичен избор. В Христос човешката воля е изоставила този избор и е встъпила в хармония не само с Божията воля, но и с човешката природа, с онова, което поражда живота на всички хора. Затова онези, които са се съединили с Христос, не действат повече в посока на разединяване на човечеството, а утвърждават братството между всички хора[19].

Чрез Своите човешка и божествена воли, и двете водени от любов, Христос оказа и днес дори още по-силно оказва обединително влияние върху човечеството. „Словото не беше ограничено от своето тяло“, казва св. Атанасий. „Присъствайки във всяка част от нея (вселената) и все пак извън цялото, Словото се открива и чрез действията на Своето тяло, и чрез дейността Си в света“[20].

Изтокът подчертава важността на Боговъплъщението за обединяването на човечеството, от една страна, заради изповядваното единство на божествената ипостас, в която е приета човешката Христова природа, и от друга – в съгласие с учението за нетварните енергии. Божествената ипостас активно прониква човешката природа на Христос, защото последната не е обгърната от човешка ипостас и в този смисъл не е подчинена на ограниченията на тварната природа. Човешката природа на Словото, в-ипостазирана в Него и проникната от Неговите енергии, е квасът, който действа тайно в тялото на човечеството. Това е сърцевината на учението за обожението на човека, учение, което е толкова важно за източните отци[21]. „Именно в светлината на тази мисъл на св. Кирил разбираме какво има предвид Леонтий Иерусалимски, когато говори за общата ипостас на Христос като за ипостас, която не е изолирана и индивидуализирана сред всички други ипостаси, образуващи човешката природа, а е ипостасният архетип на цялото човечество. В Христос цялото човечество, а не само индивидът, възстановява съюза си с Бога. Това е възможно само ако човешката природа на Христос не е природата на обикновения човек, а на една ипостас, която е независима от ограниченията на тварната природа“[22]. Може да се каже, че Христос е централната ипостас, която свързва всички човешки ипостаси помежду им, защото първо ги свързва със Себе Си.

Въплъщението е един удивителен кеносис на Сина Божи, чрез който Той става ипостас както на онези склонности, които поробват човешката природа, така и на ограниченията, които я потискат, за да освободи човешката природа от първите и да разчупи вторите. Но въплъщението е също така кеносис на човешката природа в Христос. Тази човешка природа съществува не автономно в своя собствена ипостас, а в божествената ипостас. Това е кеносис, който е изцяло посветен на Бога. Себеотрицанието е същностен знак на любовта, без който тя не може да се прояви. Защото обичащият забравя себе си и се отдава на другия в пълно себеотказване; и все пак тъкмо чрез тази любов той разкрива себе си в своята собствена пълнота. „И както човекът съществува само в степента, в която се отказва от себе си, така и въплъщението на Бога се проявява като върховният и единствен по рода си пример за екзистенциално осъществяване на човешката реалност“[23]. От този върховен център на божествената любов, който също така издига човешката любов до най-висша степен и се открива на всички хора, като заема своето място сред тях, любовта сияе сред нас и ни поема в своето вътрешно движение.

Значението на Боговъплъщението за разбирането на нашето спасение в Христос е очевидно от казаното дотук, но съществуват и други измерения на въплъщението. Ако сме видели само кръста на Христос, но не и Неговия земен живот в плът, ние няма да познаваме Христовото учение и примера на Неговия живот. Те не само ни разкриват смисъла на кръста, но ни учат и ни дават сили да живеем в покорство към Бога, в чистота и в действена любов, служейки на нашите ближни. Свети Атанасий подчертава: „Човеците се отвърнали от съзерцаването на Бога в небесата и започнали да Го търсят в противоположната посока, долу сред тварните и сетивни неща. Затова Спасителят на всички нас, Словото Божие, в Своята голяма любов прие тяло …”[24]. Виждайки човеците да се лутат в заблуда, Бог не иска да загуби онези, които някога са участвали в Неговия образ, а иска този образ да бъде обновен в тях и чрез него всички хора да могат отново да Го познават. „Следователно Словото Божие дойде в Своя собствен образ, защото само То, Образът на Отца, можеше да възвиси човека, създаден по Образа“[25].

Чрез Своя живот на земята в човешко тяло Синът Божи прави очевидно принципното значение на земния живот за постигане на спасение. Той ни показва как още на земята трябва да се стремим към абсолютно помирение с Бога и с нашия ближен, помирение, изпълнено с любов. Фактът, че Бог е отворен, лично и ипостасно, към тварното земно съществуване и приема да го изживее заради нас, доказва, че това съществуване е важно дори и за Него[26]. Свети Атанасий казва, че в началото човекът е сътворен по повеля на Божията воля. „Но след като човекът бе изведен в битие и нещата, които съществуваха, а не несъществуващите, имаха нужда да бъдат изцелени, беше напълно естествено Лечителят и Спасителят да слезе сред онези, които вече съществуваха, за да излекува съществуващото зло. Затова Той стана човек и използва тялото като Свой човешки инструмент … и чрез него се разкри на всички“[27]. Той не желае да ни издигне до вечния живот, без да вземе предвид нашия земен живот. Този живот трябва също да бъде осветен като предусловие за вечен живот. Тръгвайки от внушението на св. апостол Павел, че ние трябва да израснем в любовта, за да проумеем „що е ширина и дължина, дълбочина и височина“ и да узнаем „Христовата любов, която превъзхожда всяко знание“ (Еф. 3:17-19), св. Атанасий казва: „Самооткровението на Словото е във всяко измерение – горе, в творението; долу, във въплъщението; под земята, в ада; и широко, по целия свят. Всички неща са изпълнени с познанието за Бога. Той не се жертва за всички веднага след като идва на земята, защото ако беше предал тялото Си на смъртта и веднага след това възкръснал, нямаше да бъде възприет сетивно от нас. Вместо това Той остана в Своето тяло и ни позволи да Го видим в Него, извършвайки действия и давайки знаци, които показваха, че Той е не само човек, но и Бог Слово“. „ … Словото претърпя да се появи в тяло, за да може като човек да бъде възприето сетивно и да убеди хората чрез Своите човешки действия, че е не само човек, но и Бог …”[28]. Синът Божи не презира земния живот като лишен от значение и смисъл; напротив, Той го приема като Свой, за да постави в самия този живот началото на изцелението и освещаването на човека.

Б. От трите начина, по които се проявяват новият живот и силата на Христос, човешката природа бива възобновена най-вече чрез смъртта Му на кръста. Христовият кръст представлява нов етап в делото на нашето спасение, което нямаше да бъде постигнато без него. В Своята смърт Христос Се отдава на Отца не само чрез образцовия Си живот, но и чрез самото отказване от живота. Като човек Той отдава на Отца всичко и не оставя нищо за Себе Си. В Неговата смърт любящият кеносис достига връхната си точка. Свети Кирил Александрийски развива идеята на св. апостол Павел, че човекът може да застане пред Отца само като безгрешна жертва, но ние самите не сме в състояние да предложим на Отца тази жертва. Следователно Христос като човек предлага безгрешната жертва на Отца, като се стреми не да Му даде някакво юридическо възмездие, а чрез единството Си с Него да ни даде силата сами да се превърнем в безгрешни жертви, за да можем също да влезем с Него в царството Божие. Така имаме достъп до Отца чрез Христовия кръст. „Защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух“ (Еф. 2:18; 3:12). Само ако Христос е в нас като безгрешна жертва или ако сме в Него, Който единствен е чиста жертва, ние можем да имаме достъп до Отца. И заедно с този достъп, според св. апостол Павел, ние можем да се радваме на помирение, или на мир помежду ни и с Бога. Защото чрез кръста на Христос, най-висшият жертвоприносител на самия Себе Си като човек, враждата, която се е настанила в нас, е убита (Еф. 2:16). Но в същото време, в Неговото тяло, разпнато на кръста и по този начин поставено в състояние на абсолютно себеотричане, на любящ кеносис пред Бога заради нас, ние, Неговите най-любими създания, се помиряваме между си и с Бога. Забележителен е начинът, по който св .апостол Павел свързва помирението и мира между човеците и Бога с достъпа до Отца. За него това помирение означава, че отчуждените и враждуващите помежду си трябва да се превърнат в нови човеци. Възможността да се реализира това е дадена от Христовия кръст, от Неговата чиста жертва, от пълното Му себеотрицание. Тази чиста жертва, подобно на предложено на Отца всесъжение с приятно благоухание, не е нищо друго, освен Неговото пълно отдаване на Отца. Свети Кирил казва, че където съществува грехът, там не може да има чиста жертва. Жертвата е отхвърляне на цялата себичност като същностна форма на греха. Тя е пълно отдаване на Отца и единствен Христос е в състояние да предложи такава жертва. Той прави това, за да създаде в Себе Си като човек условието за пълно отдаване на Отца и така, подобно на магнит, да ни привлече към същото, да отпечата Своя образ в нас, собствения Си образ в тази жертва (Гал. 4:19). „Наистина, грехът внася в нас тъга с лош мирис … Но в Христос този живот на тъга и лош дъх се превръща в радост. Вярата му придава приятно ухание. Чрез Христос ние се отдаваме на Бога. Защото Той е Този, Който пречиства грешниците и духовно очиства нечистите … Чрез Христос ние отдаваме себе си, чрез Него ние, които сме нечисти, дръзваме да се приближим. Но ние се приближаваме чрез вярата и се отдаваме на Отца с приятно ухание само когато престанем да съществуваме единствено за себе си, когато имаме в себе си Христос като приятното благоухание на Духа“[29]. Това приятно ухание е Христовата смърт[30].

В този смисъл ние също умираме при кръщението по подобие на смъртта на Христос. Ние се срастваме с подобието на смъртта Му и биваме погребани с Него чрез кръщението в смъртта (Рим. 6:3-5). Така ставаме праведни в Христос пред Отца. Това не е праведността на тщеславието, а на нашето отдаване на Бога. Защото истинското съединяване в любовта, или в диалога на любовта, се появява само при пълно отдаване. Ние се помиряваме с Бога само в това отдаване в Христа, само в това жертвено състояние получаваме светост от Бога, светост, която е свързана с преодоляването на егоизма като корен на греха. Тъкмо в тази светост се изразява нашата праведност пред Отца, праведността, която сме спечелили чрез Христос. Ние получаваме тази светост, или праведност, от Отца, защото когато влезем чрез Христос в царството на Отца като чиста жертва, ние сме издигнати до състояние, в което е възможно пълното общуване с Бога. Помирени с Бога само в това състояние на пълно отдаване на Христос, ние можем да кажем, че помирението изисква жертва, жертването на нашето собствено съществуване, на онова съществуване, към което искаме да се придържаме и което искаме да запазим като добро единствено за нас – когато сме в състояние на грях и себичност. Сега основата на нашата собствена жертва и изворът на нейната сила, изворът на нашата любов към Отца, в Когото е нашият истински живот, е Христовата жертва, Неговото безгрешно себеотдаване на Отца. Това себеотдаване е извършено от любов към Отца, от любов към нас и от любовта към Отца, която Той изпитва от наше име като човек. Общувайки в смъртта на Христос, „ние общуваме в една смърт, която носи живот“[31].

Очевидно е, че това разбиране за жертвата следва аскетичната визия на св. апостол Павел и на отците, според която след грехопадението на Адам плътта става център на греха чрез страстите, които се проявяват в нея. Тази плът трябва да умре, за да може и грехът да умре с нея. Но също така е ясно, че Христовата плът не е център на такива страсти и следователно не е център и на греха. Той умъртвява дори безгрешните страсти, които е приел заедно с тялото[32]. Въпреки това Той разпва плътта на кръста, за да може Неговото разпнато тяло да стане източник на умъртвяване на нашите собствени тела. Както казва Николай Кавасила: „Тази смърт, доколкото е смърт, сложи край на живота на злото. Доколкото е наказание, тя премахна вината за греха, който всеки от нас носи заради лошите си дела“[33]. Това е състоянието на праведност, което Христос завоюва за нас на кръста като помиряване на двете части в човека – духа и плътта – чрез помиряване с Отца и прекратяване на всяка вражда (Еф. 2:16-18). Този възглед за разпъването на кръста означава, че Христовото тяло съдържа потенциално всички тела и че всички хора трябва да бъдат издигнати до жертвеното състояние на Христос. „А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна … И тъй, който е в Христа, той е нова твар.“ (2 Кор. 5:15,17).

В този смисъл въпреки че Христос умира веднъж на земята,Той е винаги готов за пълно себеотдаване на Отца, за да издигне всички хора до тази жертва. „Христос запазва в Своето тяло свидетелството за Своята жертва и носи върху Своето тяло белезите от раните, които получава при разпъването на кръста. По този начин Той иска да покаже, че когато дойде отново в ослепително сияние, ще остане за своите слуги същият Господ, разпнат и прободен, и тези рани ще бъдат Неговата царска украса“[34].

Понеже смъртта влезе в света чрез греха, а Христос не извършва грях, Той претърпява смърт заради нашите грехове. И чрез Неговата смърт грехът и себичността са унищожени в самата си основа, заедно с плода, който те носят, смъртта. Всички хора могат да избегнат това, ако на свой ред се сраснат със смъртта и жертвата на Христос. Предлагайки Своята човешка природа в жертва на Отца, Синът я издига до състояние на абсолютно съвършенство, за да могат от това състояние на съвършена реализация всички хора да черпят своето съвършенство заедно със свободата от властта на греха и вечната смърт. Ние виждаме следователно, че това разбиране за жертвата като чисто отдаване на Отца предполага въплъщението на Сина Божи, защото единствено в божествената ипостас човечеството може да се предложи като съвършена жертва на Отца.

В. Ако св. Кирил Александрийски акцентира върху насочените към Бога жертва и смърт на Христос – както правят Анселм и Лутер след него, – то св. Атанасий, св. Максим Изповедник и другите отци подчертават насоченото към човека измерение, Неговата власт да лекува и дава сили на човешката природа, да преодолява смъртта и греха. У тези автори откриваме нещо като антропоцентризъм на благодатта. Бог в голямата Си любов към нас ни най-малко не мисли за Себе Си, а за нас.

Между тези две обяснения за смъртта на Господа, едното теоцентрично, а другото антропоцентрично, можем да поставим обяснението на св. Григорий Богослов, което служи за мост помежду им. Отхвърляйки идеята за откупване, било от дявола или от Бога, той казва: „Не е ли ясно, че Отец получава жертвата не защото се нуждае от нея, а защото според Неговият план е необходимо човекът да бъде осветен чрез човешката природа на Христос и Той да ни призове при Себе Си чрез Своя Син Посредник, Който изпълнява всичко за прослава на Отца?“[35].

Според св. Атанасий, св. Максим и другите отци, Безсмъртният приема смъртта в Своето тяло, за да я преодолее. Христовата смърт е момент от победната борба на човешката природа, подсилена от божествената ипостас, в битката и с най-могъщия и враг. Тя е върховно укрепване на човешката природа и на духа в нея. „Така се случи, че две противоположни чудеса се осъществиха едновременно: смъртта на всички беше изстрадана в тялото на Господа и въпреки това, понеже Словото беше в нея, чрез същото това събитие смъртта и тлението бяха напълно преодолени“[36]. Христовият кръст е откровение на Божията власт и Неговата любов към човека, подвластен на смъртта заради греха, както и проява на разрушаването на смъртта.

Повечето източни отци подчертават това разбиране на Христовата смърт, за да я свържат непосредствено с възкресението и с въплъщението Му. На практика те никога не говорят за смъртта на Христос, без да я свържат с възкресението и без да представят тази победа като акт на въплътеното Слово. Христос приема смъртта, за да я унищожи при Своето възкресение, но това се случва само защото Той е Словото Божие. Отците не представят Христовата смърт като спасително събитие, независимо от възкресението и въплъщението. Така, ако въплъщението е плод на Божията любов към човечеството, с което Той се съединява напълно и неразделно, и ако в страданието тази любов отива още по-далечe, тогава нейната цел и резултат проличават във възкресението, което довежда до съвършенство Божия съюз с нас за вечни времена. Христос не се въплъщава и не умира само заради външно помиряване с нас и за да ни направи праведни в Божиите очи. Целта на въплъщението е нашето избавяне от вечната смърт, нашето пълно и вечно съединяване с Него в онова състояние на мир, което е резултат именно на най-цялостното единение на любов между Него и нас, състояние, в което ние изживяваме цялата Негова праведност и светост в единството си с Него. Ако Отец обича лицата на всички хора, когато се взре в лика на Своя въплътен Син, тогава в лика на разпнатия и възкръснал Христос ликът на човечеството изглежда на Отца още по-достоен за любов, защото чрез кръста то става едно с Бога в акт на върховна любов към Него. Ние самите участваме в това цялостно отдаване, защото във възкресеното естество проникването на човечеството от Духа Божи е завършено и гарантирано во веки веков. Цялата икономия, която Отец разгръща за нас чрез Своя Син, има за цел това есхатологично усъвършенстване на съюза между Бога и цялото човечество.

В Своето възкресение Христос издига цялата Си човешка природа – душа и тяло – до състояние на праведност, на съединяване с Отца, на съвършена и вечна светост. Това е състоянието на цялостно отдаване на Отца. Във възнесението Божията праведност, самата слава на Отца, се предава на човека. Тази слава е разкрита съвършено чрез въплътения Христос в момента, когато като човек Той предлага съвършена възхвала на Отца.

Всички, които вярват в Него, ще имат дял в тези мир, праведност, светост и слава, и чрез Духа на Христос ще участват в плодовете на тези дарове дори и в земния живот. Защото от възкръсналия и възнесъл се Христос Светият Дух заблестява незабавно и изобилно, както топлината се излъчва от едно изпълнено със страст тяло. Във възкресението и възнесението на Христос Неговата човешка природа е изцяло изпълнена и проникната от Светия Дух, Който свободно сияе от нея. Неговото тяло повече не е пречка, която да Го разделя от онези, които вярват в Него. Напротив, то е получило силата да носи по най-съвършения начин Бога, с Който е съединено.

На кръста Христос взема всички ни в Своята прегръдка, защото Неговата любов се излива върху нас, издигайки ни до Неговото състояние на себеотдаване на Бога и на човека, състояние, в което Той жертва Себе Си заради Бога и заради човека. И в Своята любов Той ни дава също така способността да преодолеем себе си с всичките ни себични наклонности.

Чрез възкресението Христос съчетава в Себе Си жертвата и възкресението, пълното откровение на божествения живот в Своята човешка природа. И на вярващите в Него Той дава същата тази обединена природа. Свети апостол Павел казва: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът“ (2 Кор. 4:10-11). И св. Атанасий казва на свой ред: „Христос, за Когото всички тези свидетелстват, Сам дава победа на всеки, правейки смъртта напълно безсилна за онези, които вярват в Него и носят знака на кръста“[37]. Чрез Христос ние получаваме способността да умрем за себичните страсти и за самите себе си; но също така и да заживеем нов живот, триумфиращ в нас, роден в нашия дух, но проявен и в тялото ни. Това е способност, която не идва от нас самите, но има своя обективен източник извън нас. От възкръсналия Христос Неговият Дух сияе с най-голяма сила, давайки ни предчувствие за подобието на Неговата смърт и възкресение, и отвеждайки ни в същото време към съвършеното подобие с Него.

Чрез Своите въплъщение, смърт и възкресение Словото Божие се възнася постепенно до състояние, в което Светият Дух все повече сияе от Него. Чрез същия този Дух Свети Словото съединява със Себе Си всички съществували създания, след като те са били отделени от Него и разпръснати надалеч (Еф. 1:10; Кол. 1:16). Спасението в последния му етап, според св. ап. Павел, е ново съединение на всички с Христос. Както грехът се изразява в себичността, която разделя хората от Бога и един от друг, така и спасението се изразява в надхвърлянето на себичността, във взаимната любов на всички хора и в съединяването с Бога. Между възкресението на Христос и нашето възкресение се простира интервал, в който Христос действа, за да съедини всички ни изцяло със Себе Си, и в който ние се стремим към същото, стимулирани и подкрепяни от Неговата дейност. Тази дейност на Христос е насочена към всички хора и се проявява у всички хора по начини, които са осезаеми и видими до една или друга степен. Тя се бори със себичността, характерна за всички хора, но не ги избавя от нея без тяхното съгласие. Тя всъщност се стреми да спечели съгласието и съдействието на човека за осъществяване на тази цел, за съединяване с Христа.

Христос поставя в Себе Си основата и осигурява възможността за това ново съединяване на цялото човечество в Себе Си чрез Своите въплъщение, страдание, възкресение и възнесение, и чрез изпращането на Светия Дух, Който действа тайно в света и открито в Църквата. Оттогава нататък Христовият Дух действа в нас непрекъснато като обединяващата Христова сила. От Своя страна Словото, чрез Което и в Което са създадени всички неща в началото, дава нова ориентация и интеграция на цялото творение, като го приема в Себе Си – същото това творение, което някога загърби първоначалното си назначение, дадено му от Бога. Христос преодолява враждите, които се появяват между създанията, когато елементите, предназначени за създаване на единно творение за пръв път се разграничават и разделят. Така силата, която произтича от единството, осъществено в Христос, упражнява своето обединително влияние над цялото творение. Чрез непорочното Си раждане Христос преодолява противопоставеността на половете. В Христос „няма мъжки пол, ни женски“ (Гал. 3:28). Чрез Своята смърт и възкресение Той преодолява разделението между Рая и вселената, появило се след грехопадението. Той открива за човечеството забранения вход в Рая и дори Сам идва на земята след Своето възкресение, за да покаже, че в Него Раят и вселената са едно. Чрез Своето възнесение Той обединява небето и земята, възвисявайки човешкото тяло, което е приел, едно тяло от същата природа и субстанция като нашите. Издигнал тялото и душата над ангелския сонм, Той възстановява единството на видимия и духовния свят, и осъществява хармонията на цялото творение[38].

Следователно чрез Своите въплъщение, страдание, възкресение и възнесение, и чрез мисията и действието на Неговия Свети Дух Той съединява всички неща. Чрез Неговото въплъщение формата на съединяването става, така да се каже, онтологична. Чрез Своята смърт Той пречиства целия космос и по специфичен начин пречиства всички човеци като разумни активни същества в космоса, правейки ги също способни да действат обединително. Чрез възкресението Той изпълва всички неща с абсолютния смисъл на целия този стремеж към единство, прониквайки ги със светлина.

Но най-важното единство, към което се стреми Христос и което е Неговият съществен принос за осъществяване на съединяването на цялото човечество, е единството между самите нас. Това е целта, с която сме създадени в началото. За да осъществи единството на всички хора, Христос най-напред съединява всички тварни неща на най-дълбокото ниво на тяхното съществуване и чрез това единение постига единението на всички хора. Свети Атанасий казва: „Господ дойде, за да победи дявола, да пречисти въздуха и да направи ‘път’ за нас към небето, както казва апостолът ‘чрез завесата, сиреч плътта Си’ (Евр. 10:20) … и така Той откри отново пътя към небето, повтаряйки: ‘Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата’“ (Пс.23:7). И не Самото Слово се нуждае от отваряне на портите, защото То е Господ на всичко, нито пък създаденото от Него е затворено за своя Творец. Не, ние сме нуждаещите се, които Той възроди в Своето собствено тяло – тялото, което Той първо отдаде на смъртта заради всички нас и после чрез него прокара път към небето“[39]. Тук виждаме още веднъж колко непосредствено св. Атанасий свързва смъртта на Христос с Неговото възкресение. Христовото тяло трябва да умре, за да възкръсне отново и за да може чрез Неговото възкръснало и преобразено тяло всеки от нас в собственото си тяло да достигне небето и да се преобрази. Свети Атанасий казва по този повод: „Нещо повече, както Спасителят дойде да доведе докрай смъртта на цялото човечество, а не Своята собствена, така Той не отхвърли Своето тяло чрез индивидуалния акт на смърт – защото за Него, Който е живот, това просто не е валидно, – но Той прие смъртта от ръцете на хората, за да я унищожи напълно в Своето собствено тяло“[40].

След като веднъж сме влезли в съюз с Бога чрез разпнатото и възкръснало тяло на Господа, ние, творението на Неговите ръце, също сме съединени помежду си. Собствените ни logoi и тези на нашето съществуване са съединени с божествения Логос, Словото, в Което откриваме своите вечни архетипи и за Което нашите природи жадуват като за безпределен извор на живот – таен източник на търсеното от нас познание за същността на всички неща. Когато нашите воли се върнат към хармонията със собственото си битие и към своите вътрешни разумни цели и структури (logoi), когато отхвърлят случайните увлечения на своята ирационална и противоприродна себичност, тогава те са призвани към съединяване с човешката воля на Христос и чрез нея – с Неговата божествена воля, която е единна с човешката Му воля.

Привличащата сила на Христос е Неговата любов. Тази любов се проявява в акта на въплъщението и в процеса на Неговия земен живот. Тя се разкрива още по-силно в Неговата жертва и най-явно в Неговото възкръснало и възнесено тяло, от което любовта сияе като Светия Дух. Всички тези форми на битие, концентрирани във възкръсналия Христос, ни привличат към възкресението като към върховно единство с Него и помежду ни, използвайки в същото време както нашите естествени влечения, така и нашата жертва, подхранвана от Неговата. Макар че Христос се възнася, Той остава в общение с нас и с най-дълбоките нива на света чрез силата на привличането, проявена чрез Неговата любов. „И ето, аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Тези думи на Господа са отправени към онези, които са изпратени да призоват света към Него, показвайки, че чрез тях Самият Той ще въздигне всички хора до Себе Си.

Общопризната истина е, че любовта привлича и свързва. Тя е обединителна сила, възникнала от божествения разум и от божествената воля, от които произлизат всеки друг разум и воля, и в които и чрез които всички неща могат да постигнат всеобща хармония. Божественият разум е основата за хармонията между човешките разум и воля, които са толкова тясно свързани помежду си. Това единение се осъществява чрез любовта, точно както единението на Бога с всички човеци и на човеците помежду им е реализирано чрез любовта.

Пределното единение на всички в Бога, целта, към която Христос води човеците според св. апостол Павел (Еф. 1:10, Кол. 1:16-20), е синоним на царството Божие, царството на Любовта. Това е целта на цялото спасително дело на Христос, дело, което е немислимо извън тази есхатологична цел и извън нашия стремеж към нея.

Дългът на християнина днес в светлината
на православната сотириология

Христос не ни донесе спасение, за да продължаваме да живеем от­чуждени, а за да се стремим към по-голямо и все по-дълбоко единение, чиято кулминация е царството Божие.

Това се проявява във факта, че не можем да постигнем спасение, ако останем отчуждени, грижейки се единствено за себе си. Несъмнено все­ки човек трябва лично да приеме спасението и да го направи свое. Но той не може да направи това, нито може да постоянства и да върви напред по пътя на спасението, ако не получи помощ от другите и не им по­могне на свой ред, тоест ако не приеме спасението като общо дело. Да бъдеш спасен означава да преодолееш отчуждеността си и да се съеди­ниш с Христос и с останалите хора. „Нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем“, пеят вярващите по време на православната литургия. Спасението е общение в Христос и следователно задължението на християните да се стремят да запазят и развият своето църковно единство чрез любовта е очевидно, „защото лю­бовта Христова ни обхваща“ (2 Кор. 5:14).

Но както Христос е осъществил делото на спасението и непрестанно предлага неговите плодове, за да отведе всички хора заедно в царството Божие, така и християните като Христови служители са длъжни да се стремят към единството на всички хора в това царство на съвършената любов и имат определени задължения към онези, които не са христия­ни. Тук ще направим опит да разгледаме тези задължения или по-точно мотивите, които лежат в основата им.

1). Христос принася Своята жертва и възкръсва от мъртвите извън Иерусалим. След възкресението Си Той също се появява предимно из­вън Иерусалим. Смисълът на това се открива в просвещаването на оне­зи народи, които не са свързани с Бога на Закона. В Послание до евреите четем: „И тъй, нека излизаме при Него отвън стана, носейки поругание­то Му; защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим.“ (Евр. 13:13-14). Ясно е, че става дума за постоянната необходимост да излиза­ме от света, да се издигаме над него, за да може и той на свой ред да надхвърли себе си. Затварянето в някоя ситуация, която ограниченията на съществуването са направили статична, означава затваряне в света. Но християните не бива да се затварят дори и в собствените си църкви като във вечни градове, защото тогава загърбват движението и смисъла на съществуването си като път към небето. Християните и християнс­ките църкви трябва винаги да работят сред онези човеци, които остават в света, за да трансцендират света като статичен порядък, да го издигнат до по-висше състояние. Христос стана човек в света; поучаваше и слу­жеше в света. Той предложи Себе Си за жертва в света и беше погребан; възкръсна от мъртвите в света; изпрати Своите ученици в света, науча­вайки ги на чужди езици с помощта на Светия Дух, и продължава да действа в света, въпреки че това става чрез Неговите ученици, тоест чрез Църквата. Според нашето учение Христос е в света, но също и на небето, изпращайки Своите ученици в света с обещанието, направено при Не­говото възнесение, че ще бъде с тях. И отново в края на Своето земно служене Той казва: „Не се моля да ги вземеш от света“ (Иоан 17:15).

Христос е в света, но също и на небето. Ние се въздигаме до небес­ния Христос чрез земния в свят, който повече и от Църквата се стреми постоянно да надхвърли настоящото си състояние, който винаги копнее за нещо по-добро, винаги смята, че статуквото не трябва да е окончател­но. Днес може би повече от всякога Христос привлича света към Себе Си в състояние на непрестанна промяна. Той се разкрива на света при всяка нова стъпка в нова перспектива, въпреки че може да остане непознат за света. Ние, християните, трябва да се движим напред по този път заедно със света и да посочим на света Личността, която го привлича. Трябва да помогнем на света да разбере какво означава истинският прогрес. Това е специфичното задължение на християните днес, във време, когато прог­ресът е толкова бърз и когато за всички става все по-очевидно, че светът не е „вечен град“ и постоянната цел на хората е да усъвършенстват отно­шенията помежду си.

2). Ако „любовта Божия се изля в нашите сърца“ (Рим. 5:5) и като следствие от това ние можем и трябва да виждаме образите на нашите ближни в човешкия образ на Христос, точно както съзерцавайки Своя въплътен Син Отец вижда, обича и приема всички нас като Свои чеда, тогава е очевидно, че в образа на всеки човек трябва да виждаме и обича­ме някакъв аспект от образа на Самия Христос. Или по-точно казано, всеки образ е потенциално образ на Христос. Това, че човек може да ста­не истински образ на Христос, се дължи на факта, че Христос е отпеча­тал Своя образ в него и той го проявява. Но ние също имаме за задача да се превърнем от човешки образ в потенция в реален образ на Христос.

Ако човешката природа в Христос не принадлежи на една индиви­дуална човешка ипостас, а на Сина Божи, тогава тя принадлежи на всич­ки хора много по-реално, отколкото човешката природа на отделния чо­век. Тя принадлежи на всички и е в тяхно име. Предназначена е за всеки от нас, предопределена е да стане притежание на всеки човек и да го изг­ради вътрешно, както самата тя е изградена вътрешно в Христос от бо­жествената ипостас. Като човешката природа на Бога тя е предопределе­на да се отрази във всички човеци и така всички ние сме призвани на свой ред да бъдем отразени в човешката природа на Христос и да вземем образа си от Него. Свети Симеон Нови Богослов казва, че човекът, който не се грижи за нуждите на ближния си, „презира Оня, Който казва: ‘до­колкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили’ (Мат. 25:40)… Защото Той е решил да приеме образа на всеки бедняк. Съединил се е с всеки човек и затова никой от вярващите в Него не бива да презира своя брат, а трябва да се отнася към брата или ближния си така, сякаш той е неговият Бог, и трябва да смята себе си за точно толкова незначителен пред своя брат, колкото и пред своя Творец. Нека приема и уважава брата си така, сякаш той е Бог, и нека се лиши от своите притежания в полза на брата си, така както Христос проля Своята кръв за нашето спасение“[41]. Следователно ние трябва да проявим своето единство с Христос, Който ни изпълва със Собствената си готовност за саможертва, и като Него да се жертваме за останалите хора. В същото време трябва да се отнасяме към всички други хора така, както бихме се отнасяли към Самия Христос, и да търсим единение с тях, както търсим с Христос посредством служението, което им предлагаме.

3). Всичко, сторено от Христос – Неговото въплъщение, Неговото учение, Неговият живот на послушание към Отца и на любящо служене на човеците в изпитанията на земния им живот, Неговата жертва за све­та, – всичко това подчертава, както вече видяхме, важността на човеш­кия живот на земята. Няма път към есхатологичното съвършенство, кой­то да не минава през земния живот и борбите, свързани с него. Всеки отделен аспект от вечното щастие е обещан от Господа като резултат от определен начин на живот и действие в този живот, като плод от конк­ретни семена, засети и отгледани в нивите на този свят. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9). Работи „док­ле е ден“, казва Господ (Иоан 9:4), и дори св. Антоний моли да му бъде продължен живота, за да може да се покае[42].

Ние служим на Христос, когато помагаме на нуждаещите се в този свят; Христос се е отъждествил с тях. Светите отци наричат този свят пазар, на който купуваме царството Божие. Този, който не участва в па­зара, търгувайки с другите хора, който не произвежда нищо с труда си, който не развива дарбата си, ще напусне този свят с празна душа. Ние купуваме небесното царство от нашите ближни, както с отплатата, полу­чена за нашия труд, така и със способностите, които нашата вяра в Хрис­тос ни дава. „Животът и смъртта идват при нас от нашия ближен, защо­то ако спечелим нашите братя, печелим Бога и обратното, ако погубим брата си, съгрешаваме срещу Христос“[43]. Но ние не купуваме царството единствено от другите вярващи. Пазарът е всеобщ и ние трябва да тър­гуваме с всеки човек; всеки човек участва и има своя дял в него. Ние можем дори да се сдобием с царството небесно по-лесно чрез други хора, отколкото чрез вярващите като нас, защото тогава нашето служение и великодушие изисква по-голямо усилие и безпристрастност. Но все пак, ако бъдем точни, не хората ни дават царството небесно в замяна. Христос ни го дава чрез тях и то не непосредствено в този живот, а в бъдещия. Нека не очакваме жътва, сякаш нашият урожай е видим. Само когато не очакваме незабавна отплата, а вярваме, че ще я получим на небето, ние наистина засяваме с вяра за отплата свише. За ония, които очакват неза­бавна отплата, които искат да получат нещо веднага в замяна на това, което дават, които не вярват, че от момента, в който са дали нещо, вече са получили царството небесно в замяна – макар че то ще остане невидимо до идния живот, – Спасителят казва: „И ако обичате ония, които вас оби­чат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото“ (Лук. 6:32-33). Таки­ва хора се въртят в порочен кръг; те не допринасят нищо за духовния прогрес в отношенията между хората, нито за духовния прогрес на све­та.

4). По-горе цитирахме св. Симеон Нови Богослов, който уподобява отказа от богатствата и властта в полза на нуждаещите се на Христовата саможертва за нас. Тук ще си позволим да отидем още по-далече и да кажем, че всяка жертва, която човек прави за друг в този свят, идва от го­товността и способността на Христос за саможертва, от Неговия любящ кеносис. Нещо повече, всяка молба отправена от един човек към друг на тази земя, е изречена или негласна молба на Самия Христос. Всяка жер­тва, всеки акт на служене или любов към другите, е отговор, внушен от Христовата жертва, на молба, която също идва чрез нас от Самия Хрис­тос. Призоваването и отговорът на взаимното служение между хората е пътят, по който любовта на Христос ни свързва и ни помага да вървим напред в любов. И съответно, всички наши молби и отговори на служе­ние идват заедно в Христос и стават Негови, прибавяйки нови измере­ния на Неговата жертва и на Неговия зов за помощ. В Него отекват всич­ки наши викове за помощ и всички наши отговори. Човеците са същес­тва, които зоват и които отговарят, и поради това са свързани помежду си. Човекът е вътрешно задължен да отговори, но той прави това само защото е бил помолен, защото към него е отправен зов. Безусловната и обвързваща сила на този зов има своя пределен източник в Бога и от самата му природа произтича безусловната задължителност и възмож­ност да му се отговори. Така Бог е заел Своето място сред хората и в хора­та чрез силата на този абсолютен зов и на неговия съвършен отговор в Христос. В жертвата Си Христос даде и непрекъснато дава най-добрия отговор на зова на Отца и на човешкия зов за помощ. Той също така дава и на нас възможността да отговорим. Отъждествявайки се с нуждаещите се от помощ, Той отправя към нас зов, който ни задължава да обичаме и да служим безусловно на всички хора.

5). Ако християнинът трябва да вижда Христос във всеки човек и да чува призива на Христос за помощ във всеки човешки зов, той не може да приеме спокойно факта, че неговият брат се намира по-ниско от него. Още повече, че природата на любовта не може да понася неравенството, защото то създава дистанция. Обичащият не се смята за по-висш от то­зи, когото обича. Напротив, любовта ни кара да се стремим към пости­гане на равенство и справедливост между хората. Свети Симеон Нови Богослов казва по-нататък в приведения горе пасаж: „Човекът, който се отнася към ближния си като към себе си, не е доволен, ако притежава повече от него. Ако притежава повече и не раздава щедро, така че сам да стане бедняк и да се оприличи на своите ближни, той не е изпълнил за­поведта на Господа“. Дори ако служи и дава толкова, колкото може на своите ближни, „но презира или пренебрегва макар и един от тях, това ще бъде все едно да пренебрегне Божествения Христос в Неговите жаж­да и глад“[44].

Явно е, че не бива да тълкуваме този пасаж като апел за всеобщо равенство в бедността. Свети Симеон по-скоро утвърждава необходи­мостта всеки човек да се стреми да стане равен с другите, така че всички да са в състояние да служат и да разберат, че се нуждаят от другите. В това равенство на нуждата хората не трябва да чувстват някаква дистан­ция, която да ги разделя един от друг. Всички трябва да стигнат до съзна­нието, че са бедни в себе си, което ще рече, че всеки човек се нуждае от помощта на другите, за да живее и расте в тяхното единство с Бога.

6). Следователно помирението не се изразява във формален мир, в обикновено съжителство и отсъствие на агресивност, които да прикри­ват дълбоки несъгласия. Трайното помирение е неделимо от онази лю­бов, което се стреми да осигури равенство и справедливост между хората и народите, да стимулира постоянен обмен, одухотворен от любовта. То е резултат от дълбокото разбиране на значението на помирението с Бога, Който се съединява с човека и в Христос го прави участник във всички блага. Чрез такова помирение Бог ни осиновява и благодатно ни обожа­ва.

7). Християните не могат да допринесат съществено за това дълбоко помирение между хората и народите, ако са заети единствено със служе­не на отделните хора и така пренебрегват развиването на справедливи и равностойни отношения на по-широко социално и международно рав­нище. Християните в миналото често са ограничавали своето служене на нуждаещи се хора, защото социалните структури са проявявали тен­денция към статичност. Днес обаче социалните структури са по-гъвка­ви поради мощното влияние на хората, осъзнали своята собствена соли­дарност като жертви на несправедливостта и дълбоко вярващи, че могат да създадат по-задоволителни форми на социален живот. Затова христи­яните трябва да дадат своя принос в полза на непрекъснатото адаптира­не на тези структури към съвременните потребности за справедливост, равенство и братство в човешките взаимоотношения. Днес е по-очевид­но, че светът се стреми към по-справедливи и човечни отношения, и ние като християни вярваме, че можем да видим в този стремеж Хрис­товото действие, което води света към царството небесно, независимо от факта, че пределната форма на тази цел не може да бъде постигната в този свят поради тленността на материята и всички свързани с това злини.

Всяко помирение, което не се основава в дълбочина на всеобща спра­ведливост и равенство между хората, винаги ще е застрашено от крах, а отсъствието на траен мир ще застрашава живота на всяко човешко съ­щество. Следователно християните трябва да работят за такъв постоя­нен мир, за да бъде осигурен на всеки човек шансът да се подготви за своето собствено възкресение. Погледната в тази светлина, войната носи толкова много рискове за убитите, колкото и за тези, които убиват. При­видно същият риск понякога съществува и при една ранна естествена смърт, но ние можем да сме сигурни, че това става по Божия воля (или по Божие допущение – б.р.) и че Бог има Своите основания. Следователно християнинът е длъжен да се бори за справедливост, защото несправедливостта може да изглежда ка­то оправдание на вечната смърт, докато нейното премахване лишава веч­ната смърт от всякакво подобно оправдание. Човек, който се бори за пре­махване на несправедливостта, следва пътя на Христос, Който пръв из­ползва справедливостта като средство за лишаване на смъртта от оправ­дание. Нещо повече, Христос ни дава властта да правим същото, защото нашата собствена борба за справедливост зависи от Неговата власт[45].

8). Справедливостта, равенството и трайният мир не могат да бъдат постигнати, ако не се интересуваме от материалния свят. Материалният свят, подобно на самото човечество, е призван за преображение чрез си­лата на любовта, която ни подтиква да върнем на материалния свят не­говата първоначална роля при проявяването на нашата взаимна любов, а не, както е сега, той да служи за разделения и противоборства. Трябва да покажем все по-ясно на практика значението на материалните пред­мети като дарове, като средства за взаимния обмен между хората. Вселената принадлежи на Христос; тя е тайнствено прикрепена към Неговото разпнато и възкръснало тяло. Но тя принадлежи и на хората, християни и нехристияни, които страдат и се стремят към спасение. Николай Кавасила казва: „Кръвта, течаща от Неговите рани, изгаси светлината на слън­цето и накара земята да трепери. Тя направи въздуха свещен и пречисти целия космос от петното на греха“[46].

Само ако хората са единни, те могат да преобразят света и да отгово­рят на призива да се отнасят към света като към дар, като средство за взаимен обмен. Когато споделяме материалните блага на света, трябва да съзнаваме, че се движим в сферата на Христос и че посредством ползва­нето на тези материални блага като дарове в полза един на друг ние из­растваме в единството си с Христос и с нашия ближен. Трябва също така да знаем, че когато материалният свят става средство, чрез което общу­ваме в любов, тогава ние общуваме в Христос. Така вселената е призвана да се превърне в есхатологичен рай чрез действието на братската любов. Наш дълг е да освободим планетата от суетата, с която я използваме бе­зогледно и себично като грешници, и да прозрем, че и тя ще сподели „славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:21), славата, която е неделима част от нашето единство като братя.

Из  „Изтокът и Западът за личността и обществото”. С леки съкращения и редакции

[1] Вж. Ludwig Ott. Fundamentals of Catholic Dogma, St. Louis 1964, pp. 186-190.

[2] Вж. Theologia Dogmatica si Simbolica, II, Bucurest 1958, 616-657. Настоящето изследване представлява развитие на темата.

[3] Versöhnung, das deutsch-russische Gespräch über das christliche Verständnis der Versöhnung, Wittenburg 1967.

[4] Слово 45, 22 PG 36, 653 В и Слово 45, 29 PG 36, 664 A.

[5] Vladimir Lossky, “Rédemption et déification” в: À l ’image et à la ressemblance de Dieu, Paris 1967, p. 100.

[6] Versöhnung, p. 135 цитира Лутер WA 26,37: “Der Friede des Gewissens ist so die erste Frucht der Versöhnung, und zwar das gute Gewissen von Gott. Darauf kommt es an, dass Christus ‘uns gagen Gott sicher und unser Gewissen zufrieden macht’”.

[7] Versöhnung, p. 131: “Dieser Friede kraft der Versöhnungstat Christi schon im Verborgenen Wirklichkeit ist und sich in der Gemeinde Christi und durch sie für die Welt aus wirkt”.

[8] Contra Jacobitas 52, PG 94,1464.

[9] Disputatio cum Pyrrho, PG 91,  308C-310A. Bж. също Jean Meyendorff, Christ in Eastem Christian Thought, Washington/Cleveland 1969, pp. 113-114.

[10] De adoratione in Spiritu et Veritate 9, PG 68, 620D.

[11] De adoratione in Spiritu et Veritate 10, PG 68, 704C.

[12] Homilia 16 de Dispensatione Incarnatius, PG 151, 193A.

[13] Николай Кавасила говори за Отца, Който открива образа на Сина в нашите лица и ни признава за членове на Единородния.

[14] Expositio in Orationis Dominicae, PG 91, 877D.

[15] Ibid., PG 90, 901 C.

[16] Opuscula Theologica et Polemica, PG 91, 77A-80A.

[17] Expositio in Orationis Dominicae, PG 90, 889B.

[18] De Incarnatione 13, PG 24, 120B. ET: A Religious of C.S.M.V., St. Athanasius, On The Incarnation, London 1953, p. 41.

[19] Максим Изповедник, Opuscula Theologica et Polemica, PG 91, 77A-80A.

[20] Атанасий Велики, De Incarnatione 17, PG 25, 125A-B. ET 45.

[21] Meyendorff, op. cit. p. 64, 97-98.

[22] Ibid., p. 55.

[23] Karl Rahner, “Considérations générales sur la christologie”: Problèmes actuels de christologie, H.Bouëssé (éd.), Bruges 1965, p. 21.

[24] De Incarnatione 15, PG 25, 121C-D. ET 43.

[25] Ibid., PG 25, 120B. ET41.

[26] Meyendorff, op. cit., pp. 163-166.

[27] Атанасий Велики, De Incarnatione 44, PG 25, 173B-C. ET 80.

[28] Ibid., 16, PG 25, 124B-D. ET 44.

[29] Кирил Александрийски, De adoratione in Spiritu et Veritate 15, PG 68, 972D-973A.

[30] Ibid., PG 68, 973A-B.

[31] De Vita in Christo 2, PG 150, 541B.

[32] Максим Изповедник, Ad Thalassium 21, PG 90, 312B-316D.

[33] De Vita in Christo 2, PG 150, 537B.

[34] De Viata in Hristos, Sibiu 1946, p. 138.

[35] Oratio 45, 22, PG36, 653B.

[36] Атанасий Велики, De Incarnatione 20, PG 25, 132B. ET 49.

[37] Ibid., 29, PG 25, 145D. ET 60.

[38] Meyendorff, op. cit., pp. 105-106.

[39] De Incarnatione 25, PG 25, 140B-C. ET 55-56.

[40] Ibid., 22, PG 25, 136A. ET 52.

[41] Симеон Нови Богослов, Capita Practica et Theologica 113-114, PG 120, 664C- 665A.

[42] Патерикон, вж. Apophthegmata Patrum, Sisoes 14, PG 65, 396B-C.

[43] Apophthegmata Patrum, Anthony, PG 65, 77B.

[44] Capita Practica et Theologica 116, PG 120, 665A-B.

[45] Взех тази идея от Sermo in Sanctum Pascha, PG 28, 1077A-C.

[46] De Vita in Christo 4, PG 150, 592A.

Не съдете, за да не бъдете съдени

Dmitri_RoysterАвтор: епископ Дмитрий (Ройстер) (1923 – 2011)

   Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери (Мат. 7:1-2).

Свети ев. Лука записва тази заповед като една от поредицата сбити характерни поучения на Иисуса Христа. Изборът му и подредбата ни казват нещо много важно за духа на заповедта да не съдим. „И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (6:36-38). Свети ап. Павел на няколко места в посланията си повтаря Господните думи и разсъждава върху подразбиращото се в тях: често е истина, че този, който съди друг, сам е виновен за същото, за което съди (Рим. 2:1), и дори да не е, той трябва да остави всяко осъждане най-накрая на Иисуса Христа, защото Той единствен е способен на истинен, безпристрастен съд (Рим. 14 и 1 Кор. 4:1-5).
Апостолите и отците на Църквата съвсем последователно ни напомнят в коментарите си върху тази заповед на Спасителя, че ни е забранено да съдим и осъждаме друг човек, наш брат. Лошият, греховен и пагубен начин на живот (жизнен стандарт!), действия, мнения и дейности, трябва не само да бъдат разпознавани като такива, но и да бъдат осъждани, защото те отричат и противоречат на Божията воля за човека както ни е разкрита от Иисус Христос в Евангелието.
Вероятно в цялото Евангелие няма по-добро онагледяване на принципа, прилаган тук, от случая с „жената уловена в прелюбодейство“ (Йоан 8:3-11). Книжниците и фарисеите, онези пазители на „буквата на Закона“, очевидно са събрали значителна група хора, млади и стари, за да изпълнят наказанието, определено в Закона, убийство с камъни. Но те използвали случая, за да „изкушат Иисуса“, т.е. да разберат колко верен е Той на Закона. Страшната присъда на Иисус, „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“, е всъщност осъждане и обвинение за тях, и така те всички се разотишли, по-старите и по-младите, и тя останала сама с Господа. Той не я осъдил, но Той очевидно осъдил самия грях, защото й казал да си иде и да не греши вече.
Новият и по-висш закон, разкрит ни от Иисуса Христа, се основава на любовта, а тази любов се проявява в милосърдие и прошка. Царството, което Той основа сред човеците, се ръководи от този закон, а не от външни предписания. Самодоволството, което би довело един човек да съди и осъжда друг, е нещото, което Сам Господ нед-вусмислено съди и осъжда тук. Човекът, който натрапчиво осъжда други за техните дела и отношение, е много вероятно виновен за същото по някакъв начин, или пък е виновен за друго, също толкова осъдително, та се надява да се скрие зад своята нетърпимост. Един от най-често срещаните човешки недостатъци е да се сравняват собствените слабости с тези на другите и да се открива, че собствените заслужават по-малко порицание.
И накрая, целият съд принадлежи на Бога, а Неговият съд „пада наистина върху ония, които вършат такива дела“, както ни припомня св. апостол Павел (Рим. 2:2). Нашият съд никога не е според истината, не само в случаи като онзи, споменат по-горе, но във всички случаи. Нашият съд е обусловен от нашите собствени грехове: нито един от нас не би могъл „първи да хвърли камък“.
За съжаление и много иронично, периодът на Великия пост, когато сме призовани към истинско разкаяние за нашите грехове и по-голяма любов към нашите братя, ни дава много случаи на самодоволство. Това е особено вярно, що се отнася до традициите на поста и присъствието на великопостните богослужения. Човек не трябва да е угрижен за това какво правят другите, а за това какво той сам прави. Свети ап. Павел обобщава духа на поста и подходящото за християнина поведение така: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде … всеки от нас ще отговаря Богу за себе си“ (Рим. 14:3, 12).

А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:3-5).

Съдържащият се в тези три стиха дълбок и жизненоважен урок за човека, който би бил Христов ученик, би могъл да се предложи и така: преди да тръгнеш да „помагаш“ на другите в техния нравствен и духовен живот, преди да се опиташ да поправяш другите, дори преди да се опиташ да обърнеш други към Неговия път, погрижи се да помогнеш на себе си, поправи себе си и обърни себе си.
Понякога имаме много по-големи недостатъци или грехове от онези хора, на които бихме помогнали. Подходящо е да отбележим думите на св. апостол Павел към онези юдеи, които смятали себе си за по-висши от неевреите само защото те са избраният народ и имат Закона.

Ето, ти се казваш юдеин, и на закона се облягаш, и с Бога се хвалиш, и знаеш волята Му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и истината. Прочее, как ти, който учиш другите, себе си не учиш? (Рим. 2:17-21).


Из книгата „Царството Божие“. Заглавието на откъса е мое.

Око за око, зъб за зъб

Dmitri_RoysterАвтор: епископ Дмитрий (Ройстер)


Глава 15

   Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между Закона и Христовото нравствено учение, меж­ду „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето оконча­телно откровение, план, който, в състоянието на гре­хопадение при човека, естествено, предполага разви­тие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същия божествен Законода­тел може да е дал и така наречения „закон за отплата­та“ (Лев. 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.
На първо място, отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сто­рено зло, да си отмъсти по същия начин, нито пък го раз­бират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение, от времето когато бил даден закона, сред евре­ите е имало такива, които осъзнавали истинското намере­ние в него: да предотврати наранената страна да си отмъс­ти за стореното зло, като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Втор. 32:35; Пс. 93 и Йер. 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа, и Той ще те запази“ (Притч. 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притч. 24:29).

По времето на Иисуса Христа обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст, и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога, право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ, и отхвърляйки разкритото ни от Иисуса Христа значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.

Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство, и да обяви Божи­ята правда. По-рано в Своята Проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната пра­ведност оправдава това, което е било сторено, и само това, без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка, е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Христос цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката пра­ведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме, заради Царството небесно, още рани. Това е един от същес­твените елементи на усъвършенстването, което Гос­под изисква от нас, и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е, от чисто човешка гледна точ­ка, невъзможно за изпълнение. От друга страна, ние го получаваме от Него, Който не само ни го е запо­вядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава, е изразено в Не­говите собствени думи на кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

В стих 39, „Аз пък ви казвам да се не противи­те на злото“, св. Йоан Златоуст казва, че „злото“ (to ponero на гръцки) в действителност означава „лука­вия“, дявола. С други думи, ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват, работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмисле­но, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата, като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с доб­ро, да сложиш край на гнева, който е причинил пър­воначално раната, с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, ви­наги съществува възможността да се наложи да прос­тим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин напри­мер ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието, тези, които го изпитват в изобилие, го раздават на онези, които те обичат, така, сякаш те са техни собствени деца, или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на бо­лестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите, поучава да се грижат за ближ­ните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на пла­нината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук, както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“, като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Мат. 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на оне­зи, които правят зло на теб.  Епископ Дмитрий

Глава 16

Както видяхме, нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“ и дори изисква от последова­телите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съв­ременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове 40 и 41 като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени си­туации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш при­нуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличе­ната страст да се защитават правата на престъпници­те) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак, това, което ни вълнува тук, е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих 25 на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разби­рателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.

Относно въпроса с това, кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнасе по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени, поради най-различните си отношения, да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обсто­ятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпе­ливи и щедри, ако само направим повече, отколкото сме длъжни – с други думи, да извървим и втората миля.

Изискването в стих 42 („Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска наза­ем“) е съвсем не така строго и в действителност е мно­го по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак, поради честото повтаряне, ние не рядко губим търпение и заб­равяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противни­ка“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисуса Хрис­та. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После, с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необи­чайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Йоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от Проповедта на планина­та (т.е. останалото от Глава 5 на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Бо­жия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда, беше приемана за естествена (вж. Пс. 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия, както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или нацио­налност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих 44). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез си­лата на Светия Дух, е да станем деца на небесния Отец, да станем поданици на Царството небесно. Пътят, кой­то води до Царството, е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човеш­кото поведение не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашия Отец Небе­сен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих 45). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството, ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в прос­тия поздрав, в това да не пренебрегнеш някого – нак­ратко, в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един христи­янин да откаже да говори с някого – дори най-големи­ят грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих, „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих 46). Божието съвършенство ни беше показано в Него­вата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Йоан. 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Рим. 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.

Заглавието е мое. Из книгата „Царството Божие“. С корекции

Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.