Йоан Романидис

This category contains 4 posts

Адските мъки в западната Августинова традиция

26ecaeac35beb9cf6549ede28f2e2e7c
Автор: отец Йоан Романидис

Проявяването пред пророците, апостолите и светците на тази любяща и наказваща Божия сила, която всички човеци без изключение ще видят, независимо дали като светлина или като огън, веднага изкарва пред очите ни коренната разлика между това учение и учението на платониците и на последовате­лите на Августин – протестантите и римокатолиците — които учат, че съзерцаването на Божията същ­ност води до блаженство (пълно щастие). Това също така веднага открива и лъжливата основа на провеж­дащата се на Запад дискусия относно благодатта, свободата, заслугите, добрите дела, вярата и предопределението – дали то е условно или абсолютно.
Във всички системи на франко-латините (римокатолиците и протестантите) добрите дела – независимо дали се разглеждат като заслужаващи възнаграждение сами по себе си или причинени от предхождащата непобедима благодат, или като знаци на спасителното предопределение, което ги причинява, са средствата, чрез които вярващите придобиват удовлетворяване, а следователно и унищожаване на своите желания от съзерцаването на Божията същност. Съзерцаването на Божията същност е цената или заслу­гата за добрите дела, или резултатът от първото въ­веждане на разсъдъчното умение по пътя към блажен­ството. То обаче не се гледа като вътрешна промяна на егоистичната любов в посока на самопожертвователната любов чрез божествената благодат. Поради тази причина наказанието е лишаване на човека от страна на Бога от притежаването на това проникновение, а следователно и от блаженство. Това е в противоречие с библейското и светоотеческо учение, според което наказанието не се състои в лишаване на човека от спо­собността да вижда Божията слава, а в неуспеха му да сътрудничи на Божията благодат чрез придобиване­то на самопожертвователна любов, поради което той вижда Бога като огън, а не като светлина.
Тъй като Августин и франките, които го след­ват, вярват, че осъдените не виждат Бога, те приемат вечния огън, известен от Св. Писание като тварен и така са доведени до суеверните догмати относно ада и очистващия огън, станали толкова добре известни чрез творбите на Данте и на Джон Милтьн. Като следствие от това франко-латините, подобно на древните, си представят един трипластов свят, състоящ се от неиз­менни небеса, обитавани от онези, които са достигна­ли пълното блаженство, изменчива земя, като място за изпитване на човеците, и изменчиво подземие – място на онези, които са осъдени или са били очистени.

Из „Кратка православна светоотеческа догматика“

Бихте могли да видите още и: Божията слава, Божията любов и адските мъки

Общо за Църквата


   Автор: отец Йоан Романидис

  Църквата е тяло Христово, което се състои от всички вярващи в Христос, които участват в първото възкресение, имайки залога на Духа или с други думи предвкусването на обожението. Църквата съществува дори и преди сътворението, като нетварно, скрито в Бога Царство и слава, в което Бог живее със Своето Слово и със Своя Дух. Чрез волеизявлението на Бога са сътворени вековете, а също и небесните сили, които са в тях, и безплътните духовни същества ангелите. Това е последвано от сътворяване на времето и на света, който се намира във времето. Сътворението на човека идва след това и е замислено като съчетаване на умната (духовна) енергия на ангелите с разума (логос) и човешкото тяло.

Църквата е невидима и видима, т.е. тя се състои от онези, които участват в борбата на земята и онези, които триумфират на небесата в Божията слава. Протестантите обаче твърдят, че Църквата е само невидима, че тайнствата Кръщение и божествена Евхаристия са само символични практики и че единствено Бог знае кои са истинските членове на Църквата. Противно на подобни мнения, Православната църква подчертава видимия аспект на Църквата и учи, че вън от Църквата няма спасение.

Църквата, като тяло Христово, е обиталище на нетварната Божия слава. Не можем да отделим Христос от Църквата, нито Църквата от Христос. В традицията на папството и у протестантските общности съществува ясно разграничение между тялото Христово и Църквата, т.е. някой може да участва в тялото Христово без да бъде член на Папската църква например. За православните това е невъзможно.

За калвинистите след възнесението Си Христос обитава на небесата и следователно изменението на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови е невъзможно. В такъв случай обаче Христос е абсолютно отсъстващ от Евхаристията. Римокатолическият възглед е до известна степен подобен, доколкото се подчертава, че Христос, Който иначе отсъства, чрез молитвата на свещеника става присъстващ, като слиза от небесата. Логичното заключение е, че Христос отсъства от Църквата. Факт е обаче, както вече казахме, че членовете на Църквата имат залога на Духа и са обожени.

В древната Църква, когато говорят за тялото на Христос или за Христос като Глава на Църквата, никой няма предвид Христос да се е разпрострял из целия свят по един телесен (материален) начин, при което главата Му да е в Рим, едната Му ръка на Изток, а другата – на Запад. По-скоро вярват, че целият Христос живее във всяка поместна църква с всички нейни членове, а именно светците и вярващите от цялата вселена. Така, според учението на отците, на извършването на божествената Евхаристия присъства не само Христос, но в Него са представени още и всички светци и християни от цялата вселена. Когато ние се причастяваме с малкото парченце от светия Хляб, ние получаваме вътре в себе си целия Христос. Когато християните се събират заедно на определено място, с тях се събира и цялата Църква, а не само част от нея. Точно поради тази причина в източното светоотеческо Предание манастирският храм се нарича „католикон” – място на цялата Църква.

Предназначението на всички вярващи е тяхното обожение. Това е също така и окончателното предназначение на всички. Ето защо християнинът трябва да се движи от слава към слава, т.е. робът трябва да стане наемник, а той – Божи син и верен на Христос. Вън от Църквата няма спасение. Христос предлага спасяващата благодат на всички човеци. Когато някой бива спасяван вън от видимата Църква, това означава, че Сам Христос го спасява. Дори подобна личност да се окаже, че е член на хетеродоксална група, той е спасен от Христос, а не от „фракцията”, към която принадлежи. В този случай спасението не се осъществява от църквата, към която той принадлежи, защото има само една Църква, която спасява, т.е. това е Христос.

Там, където отсъства православното учение на вярата, Църквата не може да гарантира достоверността на Тайнствата. Според отците православното учение на вярата никога не бива отделено от духовността. Там, където има погрешно учение, там съществува и погрешна духовност и обратното. Мнозина отделят учението от благочестието, но това е грешка. Когато Христос ни казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48), Той предполага, че всеки би трябвало да знае какво се разбира под съвършенство. Така за православните критерий за достоверността на Тайнствата е православното учение. Благочестието и догматът са тъждествени и не могат да бъдат разделяни едно от друго. Където има православно учение, там има и православна практика. Православие означава: а) правилно мнение и б) правилна практика.

Църквата, която воюва на земята, е Православната църква. Православният догмат и библейското учение са едно и също, защото догматът присъства в Св. Писание и произхожда от него.

Из “Кратка православна светоотеческа догматика”, стр. 84-87

За последните неща (Есхатология)

Автор: отец Йоан Романидис

1. Първото възкресение, второто възкресение и частният съд

Онези, които са участвали в  първото възкресение, ще участват и във второто възкресение. Онези пък, които са имали дял в първата смърт, ще умрат и във втората. Първата смърт е лишаване от благодатта на Христос, а втората – възкресение в края на вековете в тяло за осъждане, когато онези, които не са се покорили на Христос до края на живота си, ще видят славата на Христос като вечен огън и външна тъмнина.

Портите адови не надделяват против Църквата, защото силата на дявола вече е унищожена чрез първото възкресение на душите на праведните и на онези, които са достигнали до съвършенството в Христос. Същите ще имат място във второто възкресение, т.е. възкресението с тяло при свършека на вековете и ще видят Христос в слава, както апостолите са Го видели при Преображението.

Между първото и второто възкресение, и между първата и втората смърт, има частен съд, на който: 1) светците се радват от предвкусването на славата на Христос като светлина и като приятели на Христос имат дръзновение пред Бога за своите братя; 2) вярващите, които в този живот не са стигнали до обожение, но продължават своята духовна подготовка за деня Господен, се радват да предвкусят бъдещия плод на обожението и ликуват поради това, и 3) умрелите при първата смърт знаят, че за тях вечният огън винаги ще бъде такъв, тъй като сърцата им са станали закоравели чрез себелюбието и вече нямат необходимите качества за духовно съвършенство в любовта, която не дири своя собствен интерес и която представлява цялата предпоставка за съзерцаването на Христовата слава като светлина.

2. Франко-латинският и православният светоотечески възглед за последните неща

Всичко дотук трябва да показва причината, поради която отделни учения във франко-латинската традиция, отнасящи се до първородния грях като вина, наследена от Адам, или като необходимост от задоволяване на божествената справедливост чрез Христовата жертва на Кръстта, или като непогрешима[1] благодат и безусловно предопределение, очистителен огън и пъкъл, остават толкова чужди на гръцката и (с изключение на Августин) на латинската православна традиция. Обратно на Августиновата традиция на франко-латините и протестантите, православните отци подчертават, че Бог не е създал смъртта, но я е допуснал от любов и състрадание, така че злото и смъртта да не могат да станат безсмъртни. Това ясно означава, че тълкуванията на гръцките отци относно предлагането на кръвта на Христос като откуп за пленените от дявола нямат никаква връзка с теорията на Августин за правата на дявола над мъртвите пленници и по никакъв начин не могат да бъдат смятани за някакви богословски стадии в развитието на догмата за изкуплението, което завършва с теорията на Анселм за удовлетворяването. Такъв стадий е Августин, но в никакъв случай не и гръцките отци, чиито учения са плод на истинното приемство на запазването и предаването на наследието на вярата.

Из “Кратка православна светоотеческа догматика”. Публикува се със съкращения


[1] Допускам, че е възможно тук да е налице лош превод и всъщност да се говори за  т. нар. „непреодолима благодат” – б.р.

 


Божията слава, Божията любов и адските мъки

Изображение

Автор: отец Йоан Романидис

Тайната на Кръста и Възкресението е слава­та, в която Бог обитава, която съществува от вечност преди света и която прониква по силата и властта си във всичко съществуващо. Това е действието на Бо­жията любов, която не дири своето и превъзхожда всяко тварно свойство и всеки човешки и дори ангелски опит, независимо дали възприеман със сети­вата или с ума. Това е също така и отсъждащата или наказваща сила, която заличава греха и силата на онези, които се противопоставят на Божията воля, и която усъвършенства, доколкото това е възможно, неразкаялите се врагове на Бога, подлагайки ги на наказания. Бог, Който Се облича в тази непристъпна светлина подобно на одежда, Се разделя нераздел­но в разделените (личности), безчастно в частите, умножава Се в Своите действия (енергии) и даро­ве, и съществува цял неразделно или неограничено във всяко Свое действие или дар, като остава непод­вижно троичен в Своите по същност отношения и прост (в смисъл на несложен) в Своята природа или свръх-същностна скритост. Тази сила на Кръста и Възкресението е Божията любов, която е действала и преди светът да е дошъл в битие, в сътворението и управляването на света, преди Въплъщението, във Въплъщението, преди Кръстната жертва, в самата Кръстна жертва, т.е. в силата на Възкресението, коя­то е дадена в Божествената Евхаристия и в Тайнства­та. Чрез тази любов Бог осъществява помиряването и поддържането на вярващите, както и духовното им напредване и възрастването им към обожението.
Трябва да бъде подчертано, че тайната на силата на Кръста и Възкресението е действие или качество на свръх-същностната скритост, което не е придобито от Бога, но от вечност съществува в Него по природа. Следователно помиряването, което чрез Кръстната жертва не прибавя и не изважда нищо от Божията любов към света не може да бъде разбирано като помиряване на две взаимно враждуващи страни. Бог никога не престава да бъде приятел дори на Сво­ите врагове по силата на Неговата любов. Бог става враг и наказваща сила само от гледна точка на онези, които по своя воля и разбиране се противопоставят на Божията любов. Поради тази причина човекът, а не Бог, е този, който е помирен чрез тайната на Кръста и е преобразен чрез това помиряване от враг в приятел на Бога, и така участва в Христовото Възкресение.
Онези, които се противопоставят на Божията воля са врагове на Бога и разглеждат Бога като свой враг, въпреки факта на Божието приятелство и любов спрямо тях. Само поради тяхното коравосърдечие любовта, приятелството, обожващата благодат, сла­ва, Царство и място на Бога достигат непокаялите се Божии врагове и падналите ангели като вечен огън, външна тъмнина и място на мъки. В описанието на наказанието (на ада) контрастът на огъня и тъмнина­та се използват, тъй като съответстват на светлината и на облака като светъл облак, който хвърля сянка и озарява онези, които приемат откровението и се прославят и обожват. Точно както Божията слава, в опита на пророците, апостолите и светците, на които тя се открива, е светлина и поява на светъл облак, който покрива, освещава и вътрешно напоява онези, които я приемат и в същото време превишава вся­ка категория, мислима или възприемана от ума или чувствата, по същия начин в онези, които са наказани, същата тази слава и същата светлина се явява като всепоглъщащ огън, външна тъмнина и място на мъки. Във вярващите, които са съвършени, светли­ят облак се явява като мълниеносен дим. Докато бед­ният Лазар, почиващ в лоното на Авраам, се радва, богаташът, който не е на това място, бива измъчван от виждането на същата тази действителност. Отго­ворът на Авраам на богаташа, че те „имат Моисея и пророците“ (Лука 16:29) означава просто, че про­роците са виждали Бога в светлия облак и са достиг­нали до осъзнаването, че за онези, които не обичат Бога и не желаят да изпълняват Неговата воля, съ­щата тази светлина на облака е всепоглъщащ огън, външна тъмнина и място на мъки.

Из “Кратка православна светоотеческа догматика”


Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.