Клаус Кенет

This category contains 4 posts

Проповедта на Клаус Кенет

Смисъл и цел на тази книга е да свидетелства, че опрощението и промяната са възможни по всяко време и навсякъде, щом любовта на Отец, Син и Светия Дух докосне сърцето ни. Неописуемата Божия любов се носи над нас така, както се е носила над бездната преди сътворението на света. И тя ще влезе у онзи, който отвори сърцето си. Тук и сега[1] (Клаус Кенет)
klauskenneth-300x270

От Атанас Ваташки

Пиша това във  връзка със статията на Мартин Димитров (когото уважавам) и други хора, които имат подобни негативни мнения. В тази връзка ще нахвърлям няколко неща.

Клаус Кенет е немски православен християнин. Имал е нелек живот. В своя път той е минал през марксизма, дрогата, будизма, индуизма, йогата, спиритизма, за да достигне до Бога, открит в Личността на Иисус Христос. Клаус превежда православна литература на запад, пише книги, показващи собствения му опит и обикаля света (вкл. и България) , за да просвети хората с Евангелието на Този, Когото е открил. В своето отношение към слушателите си той показва откритост, сърдечност и топлина, а в начина си на изразяване – яснота, примери от собствения си опит и чувство за хумор – вярвам, определено качества, които подхождат на един християнин. За Клаус вярата е живот, връзка с Бога, не рутина и суеверие, а Иисус е жива Личност, Чието присъствие може да се усети. Клаус Кенет никъде не претендира, че казва нещо ново и уникално, че открива топлата вода. Нито пък има за цел да впечатли хората по един светски начин. Той говори за своя живот, за своя опит. Вярвам, че има какво като православни християни да научим от този човек, да се възползваме (в добрия смисъл) от онова, което има той ни каже и научи. Има още

Краят е… едва началото на пътя

KlausKenneth-300x270Из книгата “2 000 000 километра в търсене на любовта”

Автор: Клаус Кенет

След всички тези събития и след тридесет и шест години бяг­ство си мислех, че съм достигнал целта на моя път. Скоро получих друг урок и разбрах, че по парадоксален начин се намирам едва в началото. Редицата приключения, които съм преживял в джунглите и асфалтовите лабиринти на тази земя, се оказаха от духовна гледна точка, нищо повече от повърхностни преживявания в сравнение с доказателствата за Божията милост, чудесата и новите борби, кои­то ме очакваха. Досегашните ми пътешествия почти не могат да се сравняват с голямото пътуване към истинското откриване на себе си. А то става възможно едва тогава, когато вървим ръка за ръка с Бога, когато Му разрешим да ни хване за ръка. И изглежда, че това отново е въпрос на гордост. Кой от нас познава гордостта си толкова добре, че да не й се доверява? Кой има достатъчно мъдрост и доверие, че да се остави да бъде воден за ръка? Кой се осмелява да бъде дете и да приеме своята преходност? Колкото и банално да звучи, който се осмелява (тоест вярва), той печели. Печели доверие, надежда, любов – печели самия себе си.

През следващите пет години знамения, чути молитви и ис­тински чудеса бяха част от моето всекидневие. При това в тако­ва изобилие, че другите християни очевидно се питаха, дали и как е възможно подобно нещо. Доста често след моите беседи идваха хора и ме питаха, защо те не са преживявали подобно нещо. Като „новороден“ аз, за съжаление, нямах отговор за тази тайна. На мен ми се струваше естествено, защото го преживявах по този начин. Трябваше да мине известно време, докато установя цената на тези дарове на милостта: моето его. Така, както едно време дяволът ис­каше моето истинско аз, като отплата за своите необясними дарове на могъщество, така Господ очакваше от мен да МУ предоставя моя егоизъм, моето фалшиво аз, за да може ТОЙ да ми помогне, да ме излекува. Защото „..който не намрази себе си, не може да ми бъде ученик… който не се отрича от себе си, не може да ме следва“ (Срв. Лука 14:26). Защо толкова малко хора правят това, дори и така на­речените християни? Какво става? Защо се оплакват, че в техния живот се случва толкова малко, че не преживяват чудеса? Отговорът е свързан с традицията, в която израстват хората и от която поемат своята духовна храна. Защо мистиката на живота днес изглежда тол­кова неоткриваема на Запад? Вероятно за много хора пътят от глава­та към сърцето е затворен. От кого и защо? 10000000000313z

Отговорът ме отвежда отново към въпроса: защо днес езотериката, будизмът, вярата в прераждането, сектите и йога се разп­ространяват толкова бързо? Голям брой пастори, свещеници, предстоятели на енории, душеприказчици и други не могат да предадат на своите подопечни мистиката на живота, защото им липсва личен опит. Вместо с жива вяра, смирение и страхопочитание пред Бога, те хранят енориашите си със сладникаво като шоколадов пудинг християнство: захаросано, лесно смилаемо и люлеещо се като двой­ната брадичка на някои клирици. Моля да ми простите иронията. Хората, обаче, чувстват, че чрез сухото богословие не може да бъде утолена тяхната жажда за Бога, за правдиво знание и истински опит. Те не се оставят просто така да бъдат залъгвани с празни приказки: за да разбере Библията, човек има нужда от живи примери. Това е моментът, когато „ангелът на светлината“, наречен Луцифер, при­стъпва към действие.

Това заблуждение на новото време беше въведено от хипи-революцията през 1968 година. Досега противопоставянето на авто­ритетите, сексуалната разюзданост, похвалните химни за дрогата, напълно перверзната и разпусната рок музика и борбата срещу Църквата вероятно са унищожили повече човешки души, отколко­то Първата и Втората световна война, взети заедно. Семействата се разпадат. Семейството е ядрото на обществото, неговият атом. При неговото разпадане протича буквално ядрена експлозия. Не е труд­но да се види това според актуалното равнище на разводите – около 40 процента. Тук говоря като педагог, от опита си с моите около 150 ученици, на които преподавам всяка година. Това „ядрено“ раз­падане е по-смъртоносно от атомната бомба, защото душите биват изгубени за вечността, когато търсят заместител например в света на езотериката. Забележително е, че практиката на азиатската ме­дитация след Втората световна война се е разпространила до такава степен, до каквато обществото в своето развитие се е отвърнало от Бога, от вярата в Иисус Христос и от Свещеното Писание. Култура­та на хашиша, рока и попа стилизирано издига азиатската религиозност до една „нова божественост“.

Да не забравяме, че Махариши, а чрез него и цялата азиатска религиозност, стана популярна и спечели влияние на Запад едва чрез „Бийтълс“. Младежта след хипи-„революцията“, която все повече и повече изгубваше истинското християнско-религиозно чувство, беше подмамвана със заместител – една фалшива и екзотична вяра, без някой да забележи тази фатална измама. Когато разкрепостената рок-музика, употребата на дрога и светът на рекламата във всички­те им форми на съществуване започнаха да изместват религията от средствата за масово осведомяване, Бог също беше, така да се каже, заменен от човека. Бог стана излишен. Луцифер, духовният под­будител на тази коренна промяна, можеше да потрие злорадо ръце и да седне на трона. Това, което днес преживяваме като почитане на сатаната, например в хеви-метъл музиката, преди четиридесет години би било забранено като вещерско изкуство. Колкото повече вътрешните християнски ценности се рушат (най-вече в рекламата), толкова по-податливи стават хората към тези мистични зарази. И не само младежта! Когато Бийтълсите отидоха на поклонение при Махариши Махеш в Индия, възможно е за тях това да е било рекла­мен трик. Но не можеш да си играеш с дявола. Това „поклонническо пътуване“ в края на шейсетте и през седемдесетте години се пре­върна в нещо смъртоносно сериозно. Битката за душите е толкова стара, колкото битката между доброто и злото. Цялата езотерика с нейния арсенал от ню ейдж, розенкройцери, масони (свободни зи­дари), бяла и черна магия, будизъм, накратко – целият езотеричен супермаркет на самообслужване – има само една декларирана цел: да бъде свален от трона Този, на Когото той принадлежи, а именно Иисус Христос, за да може след това „заместникът“ сам да узурпира трона – а именно душата на човека. При това на противниците на Господ помага едно разглезено християнство, топло-хладни хрис­тияни, повече или по-малко публично хомосексуални свещеници и мъртви енории, в които енергията се разпилява във вътрешни раз­дори, където години наред се карат за административни дреболии, вместо да се грижат за душевното здраве на хората и да разпростра­няват посланието на Иисус.

Хората не са глупави, те не се оставят всичко да им хареса на сляпо. Те просто отиват другаде, за да получат това, което им липсва. Разочаровани от християнството, те се обръщат към това, което външно изглежда много подобно, между другото – и към бу­дизма. Не искам да твърдя, че между будизма и окултизма може да се постави знак за равенство. Това би било погрешно и би озна­чавало, че будизмът е останал неразбран. Положителното при бу­дизма е фактът, че той също има за цел да отстрани „лошите дела“ и да премахне страданието. Това, което му липсва, е усилието да подкрепя „добрите дела“. Така разбран, Христос е изпълнението на това, което Сидхарта Гаутама, тоест Буда, е търсил. Будистът се опитва чрез освобождаване на духа от визуални и интелектуални форми, следователно чрез тотална вътрешна празнота, да до­стигне до освобождаване от страданията. Християнинът се опитва чрез тотална вътрешна пълнота с, чрез и в Христос – „Молете се безспир!“ – да достигне до Този, Който обещава: „Аз съм Пътят, Истината и Животът; и който дойде при Мене, той ще живее, дори ако е умрял“ (Срв. Йоан 14:6).

За това, обаче, е нужно много търпение, докато нашите съвре­менници искат набързо, с възможно най-бързо темпо или дори с на­силие да постигнат свобода, мир и различни други духовни дарове, дори директното съзерцание на Бога. Такива хора с удоволствие срав­няват молитвата с източната йога като „техники“, които ни подготвят леко и бързо да преминем прага към непосредственото единение с Бога. Това е голяма заблуда, за която искам да предупредя с цялата си настойчивост. Този, който чисто ментално се опитва да се освобо­ди от всичко това, което смята за „относително“ и „преходно“, за да преоткрие своето предвечно начало, не практикува никаква аскеза, а още по-малко се упражнява в добро, както препоръчва апостол Па­вел (1 Тим. 4:7-10). Това, което се преживява в подобно състояние, е най-много собствената красота на човека така, както Господ го е създал – „по Свой образ“. Следователно в крайна сметка човекът бива съзерцаван по един нарцистичен начин, при който бива объркван с Бога, или е считан за бог. Това е от голямо значение, защото трагеди­ята се състои във факта, че човекът вижда един измамен образ, един вид „фата моргана“ в пустинята на своя живот, който той обърква с истинския оазис. Последствието е буквално умиране от жажда и пре­съхване – разбирай саморазпадане – на личността.

Още веднъж подчертавам настоятелно, че медитацията към вътрешната „празнота“ в моя случай и при много голям брой други хора, които познавам, ни отведе дотам, че празнотата бе „заета“ от врага, от демоните. За противника на Господ бяха разтворени врати­те и портите, сърцата и душите.

Въпреки това, чрез опита ми от „дългото пътуване“, когато бях напуснал тялото си, аз започнах да разбирам какво е имал предвид Христос, когато казва: „дори космите по главата ви са преброени“ (Срв. Мат. 10:30) и „нищо не остава скрито, което не е разкрито“. Нищо от това, което ние някога сме помислили и направили, нико­га няма да бъде забравено. „Книгата на живота“, нашето собствено съ-знание, записва всичко до най-малкия детайл и ние трябва да по­емем отговорността за това. Ако осъзнаем вината си и я признаем докато сме живи, Съдията ще ни оправдае. Ако сами се оправдаем, Съдията ще е принуден да ни осъди. Йогата и източната медитация, повтарям се вече, ни правят слепи за това, което е вътре в нас. Чрез йога твърде лесно предотвратяваме възможността да видим нашето „истинско аз“, а именно грешния човек, като сами себе си „обожествяваме“. Дори и сътворени „по образ Божий“, ние никога не сме Бог по своята същност, а сме богове „по осиновение“ и по благодат. Но докато стигнем дотам, имаме нужда от Неговата милост и от цялото си сърце, от цялата си душа и от целия си дух. По този път тръгнах в онзи понеделник в Лозана. И се оказах отново в началото.

Публикува се със съкращения

Верни в малкото

KlausKenneth-300x270Автор: Клаус Кенет

… Аз не бях собственик, а управител на парите, които се стичаха към мен благодарение на Неговата милост. Научих се да поемам отговорност за всяка сума, която харчех –  и нищо в това не се е променило и до ден днешен. Този урок се ока­за особено важен в бъдеще, когато Господ имаше нужда от мен да създам в Кения академията „Цар Соломон“ за хората, останали без шанс в живота. Или да подкрепям в бомбардираната Сърбия църкви и сиропиталища, за бедните християни в Палестина или другаде, където хората бяха в беда. Само ако сме верни в малкото, Господ ни възлага и по-големи задачи. Това важи и за печалбата от продажбата на тази книга. Господ вече има Своя план.

Съчетаването с демона Мамон прогонва Господ от мястото Му в нас. Душата ми би се задушила, ако погледът ми се наслаждаваше на тлъста банкова сметка, докато има хора, които живеят в огромна бедност или дори умират от глад. Никога не съм бил богат и никога не съм се учил да се справям с големи суми. В никакъв случай не бях защитен от опасността да пропилея парите, както някои тото-милионери. Но и в тази област Господ навреме ме защити чрез Сво­ята поява на крайбрежната улица. Разбрах, че богат ме прави само това, което раздавам от сърце. А беден ме прави това, което запазвам само за себе си – разбирай егоизмът под формата на суетност, об­лекло и т.н. Колко Му бях благодарен за това! Не бях ли аз самият един просяк пред Господ – просяк, който получаваше милостиня от Него? Не трябваше да пазя за себе си тази милостиня. И даващият, и получаващият – и двамата са длъжници на Господ. Независимо дали давам нещо или получавам – и двете идват от Бога. В края на краищата идваме голи на този свят и също така го напускаме. Така че всичко, което получаваме докато сме живи, идва чрез Господ. Ако Той ни даде богатство, това е, за да ни изпита и блажен е онзи, който знае това. Благословен е онзи, който смята бедните за членове на своето „семейство“.

Мнозина казват често: веднъж само да забогатея, мога да направя толкова добрини с парите. Те се самозаблуждават. Един светец на ранната Църква, свети Йоан Лествичник, казва: „Любовта към парите започва с това, че човек вярва, че с тях може да направи добро и завършва с омраза към бедните.“ Познавам монаси, които са отказвали дори много големи суми със забележката:  „Нямам нужда от много такива тръни – те бодат ужасно.“

Из книгата “2 000 000 километра в търсене на любовта”. Със съкращения. Заглавието е мое

От главата към сърцето

KlausKenneth-300x270Автор: Клаус Кенет

Чрез „Иисусовата молитва” с течение на времето се промениха много неща. С редовно усилие и дисциплина „млякото на младенчеството” се превърна в „твърда храна”. Всички проблеми на околния свят, политиката, работата придобиха друга значимост. Имаше разлика между това да се вълнуваш от сензационните новини в медиите или да се молиш за жертвите на ежедневно съобщаваните с безучастен тон катастрофи. Бог помагаше винаги, когато се налагаше смяна на ритъма: колкото по-твърди бяха изискванията, поставяни към мен, толкова по-здрава беше Неговата подкрепа, която ми позволяваше да изляза от ситуацията като „победител”. Какви бяха тези изисквания? Започнах да се виждам в светлината на Бога и онова, което видях, беше всичко друго, но не и розово: все още си бях грешник и имаше моменти, в които се срамувах да твърдя, че съм християнин. Чувствах се свободен, но бях ли наистина свободен? Какво е свободата? Бях ли свободен от страстите? Не. Борбата срещу „стари навици” като гняв, преяждане и гледане на телевизия, отмъщение, опиянение от високото темпо, мързел в някои работи, преувеличавания и много други често продължаваше дълги и мъчителни години. Вече не бях толкова наивен да смятам, че човек може да ги победи без свръхчовешка помощ. Тези пороци почти не можеха да бъдат изкоренени, защото в продължение на цял един живот са били допускани да се разполагат у мен като „у дома си”. Всеки път, когато съм им се поддавал, – те са били като отделни нишки, които заедно са оплели дебело въже, което вече не можех да разкъсам. Друг седеше на трона, не Духът Божий. За това ли ставаше дума, да се боря с тези пороци? Не ставаше ли по-скоро дума за това, да ги овладея, за да не им бъда роб? Или те щяха да ме завладеят, или аз – тях. Трета възможност нямаше. Все по-добре разбирах изискването на Иисус от Библията: Този, който сам не се насили, не може да ме следва (срв. Мат. 16:24). Но трябваше ли заради това да престана да свидетелствам публично за това, което Христос е направил в живота ми?

Сатаната – или пък това беше Светият Дух, който изобличаваше – ме обвиняваше с всичка сила и ми показваше колко съм нищожен; и с право. Нуждаех се от мъдростта на Светия Дух, Който ни разкрива греховете, за да не попаднем в капана на сатаната и ни казва, че „трябва да държим ума си в ада, но да не униваме!”, защото Божията любов е по-велика. Някога сатаната обвинил Юда, че е предал Иисус. Юда го послушал и се обесил. Малко след това той обвинил и Петър – едновременно за три предателства спрямо Иисус (Марк 14:29-30). Но Петър не послушал него, а сърцето си: той се оттеглил и горчиво заридал. Иисусовата молитва предизвикваше и у мен сълзи на покаяние като по този начин ми даваше победата на опрощението на греховете. Божието милосърдие ме правеше все по-нищожен и ме водеше по пътя на смирението. Колкото повече се гледах през „очилата” на Господ, вместо през преценката на хората, толкова повече се доближавах до Него и толкова по-лош виждах самия себе си: Господи, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…” (срв. Мат. 6:12).Това беше пътят към покаянието, към изповедта, към поста, към аскезата и по този начин – към радостта. Погледът ми се насочваше към вечността и аз не съдех повече кой е лош или добър или по-близо до Господ, а единственият ми въпрос беше: Колко далече съм още от Него? Това ме тласкаше в обятията Му, както и към участие в Тайнствата.

Каква разлика с азиатските учения за кармата и прераждането! Сега започнах да чувствам разликата между изречението: „В Моето име ще ставаш все посилени студената техника на медитацията, която в най-добрия случай само сръчно прикрива нашите страсти. „Чрез Иисусовата молитва се открива святото Име Господне”, беше
ми казал отец С (Софроний Сахаров – б.р.). последния път на сбогуване. Ето това е ключът към сърцето: сърдечната молитва. И нямаше нищо общо с някаква мантра. По-силно от всякога усещах желание да узная нещо повече за това и за трети път се върнах при него.10000000000313z

Очакването ми не бе излъгано. Не само разговорите ни бяха като откровение, но и писанията за Иисусовата молитва, които намерих в библиотеката. Книгите на светите отци бяха толкова богати и впечатляващи, че имах усещането, че съм зареден с духовно гориво до края на живота си. Вдъхновението да нарека моят пръв албум „От главата към сърцето” извираше очевидно от същия извор, както и сърдечната молитва: това беше покана да избера тесния път, да се опитам да премина през тесния отвор на „игленото ухо”, да приема борбата със страстите, да приемам пораженията, да се самообвинявам, за да бъда оправдан от Христос – точно „да държа ума си в ада и да не унивам”.

И още веднъж се сблъсках със стария въпрос, който християните винаги ми поставяха: „Защо при мен не се случва нищо, когато се моля?” Отговорът очевидно се криеше в Иисусовата молитва. Отец С., който ми беше като приятел, ми даде възможност при това посещение да надникна в една „публична тайна”. В следващите редове се основавам както на нашите разговори, така и на написаното в неговата книга „Неговият Живот е и мой”[1], защото то допълва съдържанието на нашите разговори, което отчасти съм забравил. Когато го попитах за силата на Иисусовата молитва, той ми разясни следното:

„Не е достатъчно само да се произнася молитвата на глас: същественото е да обичаме Онзи, Когото призоваваме. Това не може да стане чрез автоматично повторение на молитвата с уста или пък само в ума. Ако не се опитаме с всичка сила да спазваме Неговите заповеди, напразно призоваваме Името Му. Бог ни предупреждава с цялата яснота за това да не изговаряме напразно името Му (Изх. 20:7) Произнасянето на името на Иисус изисква както съзнание за присъствието на Живия Бог, така и истинно познание за Него. Когато светът обвинява Господ за всички беди, войни и несправедливости – защо ли Господ допуска това! – човекът отново разпъва Иисус на Кръста, вместо да разпъне на кръста себе си със своите страсти и чрез Неговото опрощение да се освободи от вината, за която сам е отговорен. Това е драмата на нашето време. Цялото човечество обвинява Господ за злото, а християнинът тръгва на път, за да познае Бога, за да проумее къде е вината – у Господ или в сърцето на самия човек.

Краткият отрязък от времето – това „сега”, което бихме могли да наречем „наше” – ни е даден, за да намерим обратния път към рая, от който сме били изгонени чрез греха на Адам. Св. Йоан Кръстител ни казва как да направим това: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Покаянието е възможно само, ако проумеем собствената си слабост. А проумяването е възможно само, ако призоваваме Името Господне в Светия Дух. Това призоваване е пъпната връв, която ни свързва с Господ и ни дава да опитаме Божията сила, без която ние нищо не можем да предприемем. Повтарям най-категорично: това не е възможно с никаква медитативна техника. Теоретичното богословие, липсващият опит и чисто интелектуалното съзнание за името на Иисус съвсем са изпразнили живота на много християни. Не е достатъчно умствено или психологически да „споменаваш” Иисус. Такава молитва буквално е „губене на време”, още повече, когато се молим за някакви материални неща и молитвите ни остават „нечути”.”

Изходът от задънената улица на този свят е молитвата и една от формите ѝ е Иисусовата молитва, но само тогава, която я произнасяме с вяра, със съзнание за собствения си грях и с молба за опрощение. Не йога или телесни упражнения могат да ни освободят, както искат да ни измамят (1 Тим. 4:8), а благодатта и вярата ни, скрепени с постоянство и търпение. Тези качества сякаш са изгубени в днешното време на „живот на бързи обороти”. Хората искат да имат всичко и то веднага. Езотеричните предложения обещават бързи успехи. С цялата си настойчивост искам да предупредя за подобни заблуди. „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители” (Мат. 7:15).

Да се върна още веднъж към моя опит с хиндуизма и будизма. Той ми позволи да преживея отвъдното, показа ми един път, по който чрез медитацията се озовах в област, която е отвъд разума, разсъдъкът ми замлъкна и аз се потопих в някаква мистика като напуснах пространството и времето. Известно време вярвах, че съм намерил някакъв покой спрямо постоянно променящите се явления в света и дори имах чувството, че съм вкусил вечността. Но във всички тези преживявания Го нямаше Него – Истинският, Живият Бог! Това не е нищо друго, освен скрито себелюбие, в което човек се възхищава на себе си като творение. По този начин той достига единствено самообожествяване, вместо да види Бога. Това беше същият трагизъм, който някога е довел до грехопадението на Адам. Две несъвместими неща са фино объркани: чрез формата на без-личната медитация човекът вече не може да опознае „личностния” Бог. Вместо това се поддава на идеята, че той самият е бог. Веднъж заслепен от красота на споменатите по-горе запленяващи преживявания, човек тръгва по пътя на саморазрушението като вярва, че би могъл да се завърне в състоянието, от което е бил „извикан за живот.” Но това състояние според азиатските религии е безлично, ето защо, за да го постигне човекът се самоунищожава и се превръща в не-битие. А Бог призовава човека точно от небитието в личностната форма на битието – „аз съм”.

Ето защо молитвата ни трябва винаги да бъде лична – лице в Лице. Бог ни е създал, за да участваме в Неговото Божествено Битие, без да разрушаваме своята идентичност. Това е безсмъртието, което можем да постигнем само чрез победа над света. В Иисус Христос ние сме призвани да победим света. Когато сме отделени от Бога, ние сме победени и подвластни на смъртта. Затова е крайна глупост, по каквито е да е причини, да се хванеш на въдицата на грешния учител или учение и да изоставиш доверието си в Църквата Христова. „Тогава любовта към ближния незабелязано се превръща в любов към себе си и води до разделение не само вътре в нас, но и до разединение с околния свят, дори с цялото човечество, което у Бога е едно. Най-ужасният враг на любовта към ближния е нашата гордост, която е изключително силна.” Нашето усилие трябва да бъде да победим гордостта, защото жаждата за власт означава смърт за душата. Ако оставим властта и гордостта да правят каквото си искат в нас, всяка наша молитва и моление се превръщат в оскверняване на Неговото свято Име. Лекарството срещу гордостта и властолюбието е смирението – така, както Иисус ни е показал.

Ако с цялото си сърце се опитаме да оставим Божието Слово и присъствие да проникнат във всички области на живота ни, ще се освободим от грехове, страсти и негативни привързаности. Истинската християнска молитва се състои в непрестанно призоваване на името на Иисус: „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния и сътворения от Тебе свят.” Тази сърдечна молитва е действена и тогава, когато сме на смъртно легло и мозъчните функции вече не работят пълноценно, защото със своя вик „Иисусе Христе” ние обличаме душата за пътуването към непреходното Сега. Без смирение истинската молитва е невъзможна. Но смирението ни показва нашето истинско Аз: а именно, нашата отделеност от Господ. Тази отделеност е адът. Разрешете ми да повторя още веднъж: ако доброволно се самообвиняваме, Бог ще ни оправдае по Своята милост. Ако сами се оправдаваме и извиняваме или, още по-лошо, ако прехвърляме вината на друг, Бог ще ни осъди (Мат. 23:12). Това е тайната на живота: благодатта на молитвата е придобиването на вечността, ключът към живота след смъртта. Пътят от ума към сърцето.

Смисъл и цел на тази книга е да свидетелства, че опрощението и промяната са възможни по всяко време и навсякъде, щом любовта на Отец, Син и Светия Дух докосне сърцето ни. Неописуемата Божия любов се носи над нас така, както се е носила над бездната преди сътворението на света. И тя ще влезе у онзи, който отвори сърцето си. Тук и сега.

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния.

Из книгата „2 000 000 километра в търсене на любовта“. Стр. 252-257


[1] Става дума за книгата на архимандрит Софроний (Сахаров) „His Life is Mine” (Mowbray, 1977), която не е преведена на български език, но част от нейното съдържание е включено в по-късните му книги „Ще видим Бога както си е” и „За молитвата”, издадени на български език съответно през 2005 и 2007 г.. (Б. пр.)

Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.