Разни

This category contains 23 posts

Излъчвайки аромата на Христос

Автор: св. Лука Войно-Ясенецки (1877 – 1961)

Розата не говори, но излъчва силно ухание. Ние също трябва да ухаем, да излъчваме духовен аромат, аромата на Христос. Има още

Четири причини за бързия растеж на ранното Християнство

goodshepherd1-622-620x350Автор: Серафим Данкаерт

Бързият растеж на ранната християнска Църква е извор на многогодишно очарование. Както се изразява Родни Старк, социолог на религията, който е писал обширно по темата: „Как едно малко и неизвестно месианско движение от границата на Римската империя изтиква класическото езичество и се превръща в доминиращата вяра в Западната цивилизация?“

В развитието на неговия отговор на този въпрос, Старк съчетава историческото изследване с прозрения от социално-научното изследване на религиозните движения и обръщане. Сред различните точки и казуси, той предлага четири основни причини за растежа на Християнството.

1. Социални мрежи

Отново и отново, изследване показва, че религиозно обръщане се случва, „…чрез социални мрежи, чрез структура на директни и близки междуличностни отношения „. Всекидневното приятелство и личните взаимодействия на обикновените вярващи са това, което прави най-голямата разлика – в днешно време и в миналото. Аз няма да ви претрупвам с всичките статистики и изследвания, но те са в книгата на Старк, ако ги искате: The Rise of Christianity (Възходът на Християнството – б. пр. )  (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1996).

2. Грижа за болните, вдовиците и сираците

Чуми, пожари, природни бедствия и опустошение от бунтове или война са били полуредовни събития в градовете, които ранните християни наричали дом. Това, което отличавало християните, било техният отговор на всички тези твърде чести бедствия. Вместо да бягат в провинцията, за да избягат от най-новата чума, те оставали да се грижат за своите си и за другите. Дори без каквото и да било знание на медицинската наука, простият акт на осигуряване на храна, вода и подслон за болни хора значително подобрило процента на оцеляване във времена на широкоразпространено заболяване. Освен това изпратил и мощно послание на солидарност до тези езичници, които се случило да получат помощ. Резултатите, с течение на времето, били изместване на социални мрежи и редовни обръщания към тази общност на вярата, толкова посветена на служението.

3. Позиция срещу прелюбодейството, аборта и детеубийството

Древният Римски свят не е бил мил към жените и децата. Женените мъже са могли да спят с други жени (особено роби и проститутки) и нежеланите деца от тези съюзи били обикновено абортирани или просто оставени да умрат от студ след раждане. Християните се изказват против всички тези практики, увещавайки последователите на Иисус да останат верни в брака (дори мъжете!) и да се грижат за най-уязвимите членове на обществото: малките деца. Някои християни дори ще спасят изоставени деца, отглеждайки ги като свои собствени. Всички тези вярвания и действия довели до по-висока раждаемост и по-висок процент на осиновявания.

4. Богословие на любовта

Действията описани по-горе – ангажирането с ближния, грижата за болните, спасяването на малки деца, отразяват определени християнски богословски принципи. Най-важната от тях е настояването, че Бог обича света, който е създал, и че той желае тези, които Го обичат, също да обичат своя ближен. В нашия постхристиянски контекст такава една идея изглежда самоочевидна. Тя е почти клише. И все пак една всеобхватна етика на любовта е радикална идея. Ние вярваме в нея толкова широко в днешно време – поне на теоретично ниво, само защото Християнството я е включило толкова успешно в същинското битие на Западната цивилизация през вековете.

In The Rise of Christianity Старк пресмята и показва, че обществено движение, наброяващо едва 1000 човека в 40 г. след Христос, би могло лесно да нарасне до 25 или дори 35 милиона през четвърти век, въпреки всичките предизвикателства на древния свят – ако членовете на движението са живели съгласно принципите, които са изказани по-горе.

Последствия

Какво да правим с тази информация? На първо място ние трябва да отхвърлим пиетистичното вярване, че ранният растеж на Християнството се е случил изцяло заради чудесата – знаците и знамения, предизвикани от специално изливане на Светия Дух. Разбира се, Божият промисъл и благодат е винаги съществен фактор. И все пак пълен поглед на свидетелствата разкрива, че става дума за много повече.

Игнорирането на другите допринасящи фактори води до нещастната последица, пораждаща самодоволство: ако съвременните християни мислят, че растежът на ранната Църква е бил просто чудодеен, тогава има малко какво да научим и нищо, което да направим. Ние оставаме с молитва и надежда, но без конкретно действие.

Изследвания като това на Старк осигуряват един несъмнен и силен урок: редовният свидетел на обикновени, ежедневни християни, грижещи се за бедните, сираците и болните в техните собствени градски общества, допринася убедително за огромния растеж на ранното Християнство.

Ако ние, като съвременни християни, искаме сходни резултати, трябва да действаме по същия начин. За да бъдем верни на Божието себеоткровение в Иисус Христос се изисква повече от идване на Църква; изисква се също да бъдем Църквата – това тяло на Божиите осиновени деца, призовано да изяви Неговата любов в света.

Източник: myocn.net. Превод: Атанас Ваташки. С малки съкращения.

Кратък адрес на публикацията – wp.me/p2f8hC-S1

Великденска програма

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Сънувах сън
  – от арх. Серафим Алексиев

Втора беседа върху символа на вярата – от отец Александър Мен

Появата на идеал за Месия – от Джордж Кронк

Тайната вечеря – Джордж Кронк

Къде е гробът на Христос? – Анна Маринова

Била ли е смъртта на Исус престорена, а възкресението му – измислено? – Лий Стробъл

Послушен до смърт – митр. Калистос Уеър

Пасхалната вяра – от отец Александър Шмеман

Как да живеем живота си, за да не го прекъсне наистина смъртта – от епископ д-р Атанасий (Йевтич)

Осъдени на безсмъртие – св, Юстин Попович

Имайте Христовата радост
– от св. старец Порфирий

Когато Христос влезе в сърцето, животът се променя
– св. старец Порфирий

Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско

2Друг поклонник, Пол, си спомня напразните си опити да влезе в интелектуален дебат с о. Серафим. Въпреки че бил пастор в протестантска църква, сърцето на Пол било завладяно от духовната дълбочина на Православието. За да докаже обаче, че Православието все пак не било истинският път, той искал да спечели спора с о. Серафим. Отецът го питал дали има въпроси, но вместо това Пол се опитвал да започне спор. Както по-късно признал: „Аз дойдох при о. Серафим не с въпроси, а с мнения“.

В един момент Пол измислил подробна полемика против Православието, основаваща се на факта, че е имало погроми против евреите в предреволюционна Русия. Когато дошъл при о. Серафим и започнал да излага мнението си за събитията, отецът отвърнал: „Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско“. Както си спомнил по-късно Пол: „Този отговор срина на парчета предварително планираните ми аргументи!“

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 832. Заглавието е мое

Преобразяващата сила

Автор: Георгиос Мандзаридис   1

Преобразяващата сила. Църквата спасява света, но не като му налага своите принципи, а като го прави да участва в новата твар. Нейната роля не е в това да се противопоставя, нито да реформира, а в това да преобразява и обновява. Църквата не създава своя политическа система, своя социална доктрина, нито дори своя етическа система; тя явява обновения човек, явява Христос и любовта, която Неговото идване открива в света, за да може всеки близо до Него да намери своето истинско Аз и истинския живот (срв. Иоан 14:6). Духът на Църквата и духовният живот на нейните членове са силата, която може да преобрази и обнови целия свят. Върху тази основа могат да се изграждат нови възгледи за политическия и икономическия живот, да се формират нови схващания за обществото и етиката, да се изграждат нови институции и нови цивилизации, без те никога да могат да ограничат и изчерпят този дух. Без тази основа и най-съвършените цивилизации остават елементи от този свят и не могат да спасят човека.

Из „Християнска етика“. Том I

„Чудото“ на факира и Иисусовата молитва

395489Из „Православието и религията на бъдещето“

„Чудото“ на факира
И ИИСУСОВАТА МОЛИТВА

Архимандрит Николай Дробязгин

Авторът на това свидетелство – един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимантдрит Николай предприел поклоническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 год. той живял в Киево-печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 год., един месец след като бил посетен от някой си Тухолкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.
Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 год., а разказът е записан около 1922 год. от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 год.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.
Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.
Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.
Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никой и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети при¬добиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.
„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.
И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, рабо-тещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.
Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.
Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.
Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.
Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.
След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Серафим

Йордан ЙовковАвтор: Йордан Йовков

Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене и самси Еню, седнал отпред кафенето на сянка, не можеше да го познае кой е. Посред лято  в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше нахлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути с цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно време то ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше — оръфа­но, разнищено, навред продупчено, навред кърпено. И   между   безбройните   разноцветни кръпки най-много се хвърляха в очи две-три много големи, взети сякаш от чувал или от най-проста аба и лепнати, както доде, с едър шев и избелели конци.

Човекът доде на две-три крачки и се спря. Той разбра, че Еню не може да го познае, и малко обиден, с подигнати вежди, леко усмихнат, остави се да го гледа Еню и зачака. Той беше мършав, дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му беше сухо, черно, с рядка черна брада, очите му, като у пияниците или у хора, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени. Еню продължаваше да го гледа втрещено, непознатият се усмихна   повече.

– А бре, Серафиме, ти ли си? –  извика най-после Еню. – Ух, да те убий здраве, да те убий! Не мога да те позная бре. . .

– Аз съм, бай Еньо, аз. Натурален като жив. . . тъй да се каже. . .

– Аз  пък рекох,  че е таласъм.  Помислих,  че плашилото от даскал Тодоровата бахча иде насам. Да те вземе мътната, да те вземе. Мисля си: какъв ще е тоз изпаднал германец!

Серафим се засмя тихо, беззвучно, като покла­щаше глава, а влажните му очи светнаха повече. Без да бърза, той подпря на пейката тоягата си, сне и чувалчето, което носеше на рамото си. Всяка го­дина, а понякога през година и през две, той се явяваше по тия места по Гергьовден или по Димитровден, когато слугите менят господарите си. Той беше от града, но търсеше работа по селата. Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка.

– Де беше туй лято? — попита го Еню. — Рано си напуснал, щъркелите още не са си отишли. Де беше?

— В Белица бях туй лято, на една керемидарница. Има един Панайот там, кермекчия, при него бях. Керемидите му пазех.

Той говореше ниско, като че се боеше да не го чуе някой, с разширени и учудени очи, а после изведнаж се засмиваше и между посинелите му устни светваха зъбите му.

– Сухо беше туй лято — продължи той, — добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добьр. А нашите българи, бай Еньо, кога имат пари, къщи правят. Като мина харман, че като надодоха ония турлаци с талигите, иззеха що керемиди имаше. . .

– Хъм. . .  Взеха ги?

– До една. Три големи колелета бяха. Свършиха се. И чорбаджията, Панайот: нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си. Даде ми хака и… отряза ми китанцията, тъй да се каже…

Като каза това, Серафим се усмихна и тъй като беше съблякъл  палтото  си,   стоеше  сега  мъничек, слабичек. Щом остави палтото на пейката, той тозчас се попила над кръста, по пазвата. Еню разбра, че там нейде ще е скътал парите си.

Че вземи да си купиш едно палто! – посъди го строго Еню. — Все трябва да си изкарал някоя пара. Да си купиш едно палто!

– Ща, ща, бай Еньо.  Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй веке за нищо го не бива. — Той погледна палтото и се усмихна: – То е, тъй да се каже, добро за музея. . .

— Седни, седни да си починеш — каза Еню, след туй стана и влезе в кафенето.

Колкото можеше да се види през вратата, вътре в кафенето беше дълбоко и хладно. То беше проста сграда, като плевник, нямаше таван, двете стрехи се срещаха нависоко и между върлините, наслагани начесто, се виждаше сеното под керемидите. Едно лястовиче гнездо беше залепено до средната дебела греда.

Серафим, гологлав, със сплъстена посивяла коса, седеше на пейката, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко-сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичката, която имаше гнездо в кафенето, трепна с крилете си току пред лицето му, влезе вътре, по­въртя се, след туй пак тъй бързо се стрелна навън. Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна. След малко жената заприказва високо и той даде ухо:

–  … Скъпо, всичко скъпо, кръстник Еньо! Какво да купим с две-три яйца, дето ги вземаме сутрин от кокошките? Едвам сварваме да си вземем по кривач сол и калъп сапун, та да се оперем. Туй кибрит, газ – забравили сме го. Че барем да сме добре, да сме здрави, кръстник Еньо, а то. . .

—  Какво прави Иван? Как е сега?

– Как ще е Иван — лежи. Отде дойде таз болест, кръстник Еньо, отде дойде. Сега по Св. Богородица ще стане седем месеца, как не е похванал работа. Души го нещо в гърдите, подпира го ей тука е. От­слабна, да го духнеш, ще падне. Не е добре, кръстник Еньо, жълт, черен, като пръст. Думат ми: заведи го в болницата, тури го на колата и го заведи в болни­цата.

—  За болницата трябват пари — каза Еню.

—  Трябват ами, как да не трябват! — Жената въздъхна, след туй продължи: — Че нали ни умря из онзи ден, кръстник Еньо, и биволицата. Изкарах я сутринта здрава и читава, нищо й нямаше, а вечерта като си доде, гътна се пред сам вратника и умря. Душата ми се обърна, плакали сме, като че умря челяк. . .

– Болест има по добитъка — каза Еню. — И на мене ми умря една телица.

– Ни от месото зехме, ни кожата. Доде фелдшера и каза: не бива, кай, да ядете от нея, ще я заровите с кожата, с все. . . Ох, то нашто тегло! Не знам, не знам. . .

Жената замълча, но като се ослуша по-добре, Серафим разбра, че се шепне. Изведнаж Еню извика:

– Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам. . .

—  Не думай тъй, кръстник Еньо, не ме връщай. Ти ще ми помогнеш, ти ще ми дадеш. . . Че при кого другиго да ида, кръстник Еньо, при кого да си ударя главата, злочеста аз. . . Кръстник Еньо. . . моля ти се като на Господа. . .

—  Остави ме, ти казвам, нямам пари! — изкрещя Еню.

Жената млъкна и заплака. Серафим я слушаше как хълца и как вие като пребита. Ядосан, Еню се показа на вратата и погледна надалече, без да спира очи някъде. Серафим тихичко прибра хляба си и се изправи. Жената излезе от кафенето и си отиде. Тя тъй беше се забрадила, че лицето й не се виждаше. Но по вървежа Серафим разбра, че е млада.

—  Пари ли иска? — пошепна той на Еня.

—  Пари иска. Отде да й ги взема, аз банка ли съм? Искала да води мъжа си на болницата. Добре, ама като нямам? Като нямам, какво да й дам? — сърдеше се още Еню.

—  Значи, сиромашия. Сиромашия до шия,  а? Тъй да се каже. . .

Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня, която беше наблизо, бяха стоварени кой знай кога камъни и както бяха насваляни, тъй си стояха разхвърляни. Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй — поля пред кафенето и премете.

Вечерта Серафим остана на гости на Еня, но отказа да спи в кафенето. Той застана точно по сре­дата на мегданя пред кафенето и там взе да си при­готвя легло.

– Че ела барем тука под стряхата бе, бълга­рино! – рече му Еню. — Дай си гърба на стената, легни на пейката, ако искаш.

–  Не, тук ми е по-добре мене.

— Ще ти духа.

– Нека ми духа. Да ми духа сега, че като умра, няма да ми духа, няма да ми вей. . .

Той гледаше Еня и се усмихваше с насълзените си очи. «Страх го е да го не оберат» — помисли си Еню, като забеляза, че Серафим се попипва по паз­вата. Той го остави да прави каквото си ще, затвори кафенето и си отиде в къщи.

На другия ден той се забави и късно доде да от­вори. Той завари Серафима седнал на пейката и, както вчера, режеше си хляб с костурката и закус­ваше. Еню се изправи пред него, изгледа го продъл­жително, след туй каза:

—  Ти какво си направил?

—  Какво съм направил!  Никому нищо не съм направил — кротко отвърна Серафим.

—  Дал си пари на Павлина, оназ, дето снощи беше тука, дето искаше пари от мене. Аз сега бях у тях, тя ми каза. Как тъй даваш пари на човек, когото не познаваш? Че може да те излъже, може да не ти ги върне.

— Ба, ще ми ги върне тя. Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите. А пък моите пари ще ги върне. На нас, помежду ни, усло­вието знаеш ли как е? – Когато Господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам.

Еню прехапа устните си и замълча.

– А палто? С какво ще си купиш палто? — каза той.

– Че нали имам палто? Я го я! – Серафим взе палтото от пейката и го разгъна. – Хубаво си е то, мойто палто, нищо не му е. . .

Той се усмихваше и леко поклащаше глава, като че броеше кръпките или като че си спомняше нещо.

Десет и повече години има, откато се кани да си купи палто. Докато беше млад, каквото изкарваше, из­пиваше го. Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както беше ги дал тая сутрин на Павлина. Оттогаз на палтото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.

— Хубаво си е то, мойто палто — продължи той с някаква особена радост в гласа си. – Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима. Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно. . .

Серафим говореше на Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.

Преобразяване

536753_377315255651987_1333445026_n   Някога един груб и некултурен ерген много харесвал красива ваза от витрината на магазин. Покрай магазина минавал всеки ден, когато отивал на работа. В края на краищата купил вазата и я поставил на полицата край прозореца на спалнята си. Но на фона на цялата неподреденост и мръсотия в стаята му (пердетата било овехтели и мръсни, старото кресло се разпадало, а тапетите по стените лющели), красивата ваза стояла странно. Тогава човекът решил, че трябва да промени и стаята, за да стане тя достойна за вазата. Постепенно, малко по малко, спалнята „оживяла”. Тя била подновена. Красотата на един специален предмет вдъхновил преобразяването.
Нещо подобно става с човека, който повярва в Христос и посвети живота живота си на него. Преди Христос да дойде в сърцето и живота ни, нашите души са мръсни, прашни и овехтели. Каквито и добри дела да имаме, те не могат сами по себе си да ни дадат вечен живот с Бога. Под сътрудничеството между Божията озаряваща и променяща светлина и човешката свободна воля човек постепенно се преобразява в положителна насока. Бог ще ни помогне сърцата ни да станат по-чисти, по-приветливи и по-прохладни – като стаята на собственика на вазата.

Защо, чедо?

Автор: свети Димитрий Ростовски (1651-1709) 35516_379828542067325_987515893_n

Защо, чедо, Ме остави?
Защо се отвърна от Мене, Който те обичам?
Защо се присъедини към Моя враг?
Спомни си, че Аз за тебе слязох от небето!
Спомни си, че Аз за тебе се облякох в плът!
Спомни си, че Аз за тебе се смирих!
Спомни си, че Аз за тебе понесох злословие, оскърбления, поругание, безчестие, рани, заплюване, плесници, насмешки!
Спомни си, че Аз за тебе бях причислен към престъпници!
Спомни си, че Аз за тебе умрях с позорна смърт!
Аз слязох от небето, за да изведа тебе на небето!
Обеднях, за да обогатя тебе!
Приех рани, за да излекувам тебе!
Умрях, за да оживотворя тебе!
Ти съгреши, а Аз взех върху Себе Си твоя грях!
Ти си виновният, а Аз приех наказанието!
Ти си длъжникът, а Аз платих дълга!
Към това Ме подтикна Моята любов. Аз не можех да търпя ти да страдаш в такава злочестина!
Тази ли Моя любов ти сега пренебрегваш?
Вместо Мене обичаш греха!
Вместо на Мене слугуваш на страстите си!
Но какво намери в Мене, което да те отблъсква?
Защо не искаш да дойдеш при Мене?
Блаженство ли искаш? Всяко блаженство е у Мене!
Благородство ли искаш? Кой е по-благороден от Сина на Бога и на света Дева Мария?
Издигане ли искаш? Кое е по-високо от Царя на небесата?
Богатство ли искаш? У Мене е всичкото богатство!
Премъдрост ли искаш? Аз съм Божията Премъдрост!
Другарство ли искаш? Кой е по-любвеобилен от Мене, Който душата Си положих за всички!
Помощ ли търсиш? Кой ще ти помогне освен Мене!
Лекар ли търсиш? Кой ще те излекува освен Мене!
Утеха в скръбта ли търсиш? Кой ще те утеши освен Мене?
Покой ли търсиш? В Мене ще намериш покой за душата си!
Мир ли търсиш? Аз съм Мирът на душата!
Живот ли искаш? У Мене е изворът на живота!
Светлина ли търсиш? Аз Съм Светлината на света!
Истина ли търсиш? Аз Съм Истината!
Път ли търсиш? Аз Съм Пътят!
Водач към небето ли желаеш? Аз Съм верният Водач!
Защо не искаш да дойдеш при Мене?
Не смееш да пристъпиш ли? Но към кого другиго достъпът е тъй лесен!
Или се опасяваш да просиш? Ала на кого от ония, които с вяра просят, Аз съм отказал!
Грехове ли не те допускат? Но Аз умрях за грешниците!
Или преголямото множество твои беззакония те смущават? Но Моето милосърдие е по-голямо!
Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя! (Мат. 11:28).

Как се възгордял един монах

(…) гордостта е основната причина за нещастието на всеки народ и всяко семейство от самото начало на света. Другите пороци могат понякога и да обединяват хората: можете да срещнете разбирателство, шеги и доброжелателство между пияници или хора, на които липсва целомъдрие. Но гордостта винаги означава вражда – тя е вражда. И не само вражда между хората, но и враждебност към Бога[1].

К. С. Луис.

Авва Доротей (VI в.) разказва:

„Познавам едного, който достигна до жалко състояние. Отначало, когато някой от братята му казваше нещо, той унизяваше всекиго и възразяваше: „Какво ми важи еди кой си? Никой друг не е достоен, освен Зосима и подобните нему.” После започна да осъжда и тях, като казваше: „Никой не е достоен, освен Макарий”. Не след дълго започна да казва: „Какво представлява Макарий? Никой не е достоен, освен Василий и Григорий”. Но скоро взе да осъжда и тях, като казваше: „Какво представляват Василий и Григорий? Никой не е достоен, освен Петър и Павел”. Аз му казвам: „Братко, ти сигурно скоро и тях ще почнеш да унизяваш”. И повярвайте ми, след известно време той започна да казва: „Какво е Петър, и какво е Павел? Никой няма значение, освен св. Троица”. Накрая той се възгордя и против Самаго Бога и така изгуби ума си[2].”


[1] Луис, К. Отвъд човека. София, 1997, стр. 128-129.

[2] Роуз, С. Православен светоглед. София, 2004, стр. 76. Цитатът се намира в духовните съвети на авва Доротей (VI век).

Join 32 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.