Св. Паисий Светогорец

Юродиви заради Христос

От св. Паисий Светогорец (1924 – 1994)

– Отче, колко са невидимите отшелници на Света Гора?

– Казват, че са дванайсет. Последните години е много трудно човек да намери тихо място за отшелнически живот. Затова някои отци, когато преди все още имаше идиоритмични манастири на Света Гора, намираха друг начин да се подви­зават. Има още →

Влог на небето

От св. Паисий Светогорец (1924 – 1994)

– Отче, смущавам се, ако другите нямат добро мнение за мене. Има още →

Радостта от приемането на несправедливостта

От св. Паисий Светогорец (1924 – 1994)

– Отче, когато приемам с радост упрека за белята, която съм направила, това мое чувство чисто[1] ли е? Има още →

Спасението на душата ни

Разговор със стареца Паисий (1924-1994)

– Отче, някои са сигурни, че ще се спасят, а други се съмняват. Кое е по-правилното отношение?

– Целта е човек да спазва Божиите заповеди. Духовният човек трябва да достигне до такова състояние, че дори и Бог да не му даде рая, това да не го смути. Трябва добре да разберем, че днес сме живи, а утре може да си отидем и трябва да се погрижим как ще се озовем близо до Христа. Които са успели чрез Божията благодат да познаят суетата на този живот, са получили най-голямата дарба и няма нужда да придобиват дарбата на прозорливост, за да виждат бъдещето, защото е достатъчно човек да предвиди и да се погрижи за спасението на душата си и да вземе най-добрите мерки за спасението си. Виж, че и Христос е казал: “Колкото струва една душа, толкова не струва и целият свят” (виж Мат. 16:26). Колко голяма е цената на душата! Затова спасението на душата е велико нещо!

– Отче, означава ли това, че човек не трябва да има надежда за спасение и страх от вечните мъки?

– Ако има надежда за спасение, няма да се страхува от вечните мъки. А за да има човек надежда за спасение, това означава, че в живота му има малко или много някакъв порядък. Бог няма да остави онзи човек, който се подвизава с любочестие според силите си и няма склонност да върши безчинства, но в хода на борбата ту побеждава, ту бива победен. Ако той има поне малко желание да не огорчи Бога, ще влезе в рая “с обувките”[1]. Благият по природа Бог ще го натика в рая по “скандален” за всички начин. Ще си промисли да вземе душата му в час, когато той се кае. Може цял живот да се бори, но Бог няма да го остави. Ще го вземе в най-подходящия момент.

Бог е добър, иска всички да се спасим. Ако трябваше да се спасят само малцина, тогава защо Христос се разпъна на кръст? Вратата на рая не е тясна. През нея могат да минат всички, които се навеждат смирено, и не са надути от гордост, стига да се покаят, т.е. да дадат греховете си на Христа и тогава лесно ще преминат през вратата. Освен това имаме и оправданието, че сме от пръст, а не сме само дух като ангелите. Обаче няма да имаме никакво оправдание, ако не се каем и не приближаваме към Спасителя със смирение. Разбойникът на кръста каза само едно “прости” и се спаси (виж Лук. 23:40-43). Спасението на човека е въпрос на секунди, а не на минути. Човек може да се спаси с един смирен помисъл, а ако приеме един горд помисъл, губи всичко.

Трябва да се спасим, ако не за друго, поне само от любочестие. Няма по-силна болка за Бога от това да вижда човека в ада. Мисля, че ако имаме благодарност към Бога за многобройните му благодеяния, ако смирено и с любов се отнасяме към Неговите образи, т.е. нашите събратя, и се подвизаваме по малко с любочестие, ще е достатъчно да чувстваме покой в душата си – и в този, и в другия живот[2].

Из „Духовно пробуждане“

За Божията и човешката правда

От и за стареца Паисий (1924-1994)

“Защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно.” (Мат. 5:20)
Винаги съм се чудел как някой може да стане светец и коя е отличителната черта на светиите, поради която Бог им е дарувал Своята благодат.
Един ден отидох при о. Паисий и го попитах:
– Отче, по какво се различават светиите от нас, поради което са получили Божията благодат?
– Нашите светии са имали в себе си Божествената правда, а не човешката – отговори той.
– Какво е Божествена правда? – попитах го отново.
Тогава Старецът ми разказа следното: – Представи си двама души, които седят на масата и ядат. Пред тях е сложена чиния с десет праскови. Ако единият лакомо изяде седем от тях, а на приятеля си остави три, това е неправда.
Вместо това може да каже: “Прасковите са десет, а ние сме двама. На всеки от нас се падат по пет.” Ако изяде пет праскови, а другите пет остави на приятеля си, тогава той прилага човешката правда.
Така ние често тичаме по съдилищата, за да търсим човешката правда. Но ако той разбере, че приятелят му много обича праскови, може да се престори, че не му харесват. Ще изяде само една и ще добави: “Изяж другите праскови, аз не ги обичам много, боли ме стомах от тях и не мога да ям повече.” Този човек се ръководи от Божествената правда, той предпочита да бъде ощетен от човешка гледна точка, но за тази своя жертва ще бъде възнаграден от Божията благодат стократно повече. Той ще получи Божия благодат в изобилие.
Ще ти разкажа още нещо, за да ме разбереш по-добре.
Представи си, че някой ми каже: “Отче, ти трябва да напуснеш килията си, защото тя е моя. Излез и отиди под кипариса в двора.” Ако аз се ръководя от Божествената правда, ще приема на драго сърце, ще благодаря за предложението и даже ще бъда доволен, че ми е отстъпил собствения ми кипарис. Но ако постъпвам според човешката правда, (защото нея прилагам в живота си), ще отхвърля предложението му, ще започна да се карам с него и вероятно ще стигнем до полицията и до съда.
Истинският християнин не трябва никога да дава под съд, нито да повдига съдебно обвинение срещу ближния си, дори ако някой иска насила да му вземе и дрехите. В това е разликата между онези, които вярват в Христа, и онези, които не вярват. Вярващите имат за закон Божествената правда, а невярващите – човешкото право.
Човешката правда е нищо в сравнение с Божествената. Нашият Господ е първият, Който е приложил Божествената правда. Той нито е търсел оправдания за Себе Си, когато са Го обвинявали, нито е протестирал, когато са Го заплювали, нито е заплашвал някого, когато е страдал. Той е понесъл всичко търпеливо и тихо, без да се съпротивлява и в най-малкото; Той дори е позволил да разкъсат дрехите Му и така Господ е бил осмян, като е застанал гол в присъствието на Своите собствени създания. Най-важното е, че Той не е търсил помощ от гледна точка на човешката правда, но вместо това е оправдал гонителите Си и е молил Своя Отец да им прости. “Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят.” (Лук. 23:34)
За съжаление ние не следваме примера на нашия Господ, а непрекъснато се съдим с другите, например, за да си върнем парите, които ни дължат, понякога дори с лихва. В резултат на това нашата правда много пъти се превръща в начало на голяма неправда.
Някои казват, че не бива да позволяваме на другите, а също и на християните, да отнемат собствеността ни, защото така нашата снизходителност ги насърчава да постъпват нечестно. Това е едно напълно неоснователно оправдание, което показва, че обичаме повече вещите си, отколкото душите си. Когато пренебрегваме своята молитва и духовната си работа, а вместо това тичаме по съдилищата с онези, които несправедливо са ни ощетили, ние очевидно смятаме своите материални ценности за по-важни от спасението на душата си. Ние пренебрегваме и онази спасителна евангелска заповед, която казва: “… и от оногова, който взима твое нещо, не изисквай назад.” (Лук. 6:30) щом според св. апостол Павел не можем да понесем да ни отнемат или откраднат наша собственост, като знаем, че обвиняването и връщането на вещите ни обратно няма да заличи греха на алчния грабител.
Ето защо за нас е добре да понасяме насилието на онези, които ни ощетяват, и да се молим за тях да бъдат избавени от алчността чрез покаяние, а не чрез изискване обратно на онова, което ни е било отнето. Единственото, което изисква Божествената правда, е да си възвърнем някога не жадуваното имущество, а жадния за имущество човек, освободен от греха чрез покаянието.
Когато някой прилага веднъж човешката, а друг път Божествената правда, прилича на човек, който понякога почита Бога, а друг път се покланя на идол.
Божествената правда е противоположна на човешкото право. Човешкото право означава еднаква мярка за всички, то никога не се отклонява, а отдава дължимото на всеки, като държи повече на правилата, отколкото на човека. Божествената правда понякога се отклонява от правилата и изпитва съчувствие към всички, тя не наказва тези, които го заслужават, и щедро награждава достойните за похвала.
И така Божествената правда и милосърдие са израз на Божията любов към човечеството, докато човешката правда и съд – на повредената човешка воля. Човешката правда съществува, за да ограничи злодеянията на лоши хора. Както сухото дърво не може да расте там, където гори огън, така и Божествената правда не може да съжителства с безличния съд. Човек, който вярва в Божествената правда, никога не бива онеправдан, когато се отнасят несправедливо към него, нито търси своята правда, а обратното, приема фалшивите обвинения като истински и не се опитва да убеди другите, че е бил оклеветен, а напротив, иска прошка от тях.
Някои от нашите светии са наричали себе си невъздържани, без да са били такива в действителност, защото са вярвали в Божествената правда и са се надявали на нея. Други са понасяли обвинения в прелюбодеяние – грях, който са ненавиждали – и са поемали върху себе си всички последствия. Приемали са това, защото твърдо са вярвали в Божествената правда; дори когато са бивали онеправдани от човешка гледна точка, те са разчитали на Божествената правда, която никога не греши, нито забравя, но по Божествен начин, в нужното време оправдава човека.
Правдата е като корка – няма значение колко силно го натискаме към дъното на морето, той винаги ще изплува на повърхността. Ето защо ние трябва да понесем с радост в името на Христа всяка неправда, извършена спрямо нас, Той ни призовава винаги да търсим царството на Бога и Неговата правда и “всичко това ще ви се придаде.” (Мат. 6:33) Не е възможно, когато прилагаме Божествената правда в своя живот, да не бъдем оправдани.

Из книгата „Старецът Паисий от Света Гора“. Със съкращения. Заглавието е мое

Духовно четене

  Автор: старецът Паисий

… Днес хората от много четене са станали като магнетофони, които записват множество касети с излишни неща. Обаче според авва Исаак „Учението без деяние е залог за срам“[1]… Някои от светските хора четат вест­ници, други – приключенски романи, други отиват на стадиона да гледат някое състезание и така си прекарват времето. Съ­щото правят и някои, които четат духовни книги. Може по цяла нощ да четат с настървение духовни книги и да изпитват удо­волствие. Вземат една духовна книга, сядат малко по-удобно и четат. След това казват: „Получих полза“. По-добре кажи, че си изпитал удоволствие, че си прекарал приятно времето си. Защото това не е полза. Получаваш полза само когато със съ­държанието на това, което четеш, изпитваш себе си и се стре­миш да го прилагаш в живота си: „Какво се казва в прочетено­то? Аз къде се намирам духовно? Какво трябва да правя?“. Освен това колкото повече научава човек, толкова по-голяма отговорност носи. Не казвам да не чете, за да не знае много и да няма отговорност – това е лукавство. Но нека човек не чете само за удоволствие. Лошото е, че ако чете и има добра памет, запомня много неща, може и да говори много и да залъгва себе си, т.е. да мисли, че прилага прочетеното. Така създава и у себе си, и у другите погрешни впечатления. Затова не успоко­явайте себе си с това. че много четете. Обърнете се към изпъл­няване на прочетеното…
Не е нужно да имаме много знания, за да придобием бла­гоговение. Ако размишляваме над малкото, което знаем, сър­цето ще бъде уязвено (в положителен смисъл – б.р.) от Христовата любов. Има хора, които от един тропар биват грабнати нависоко, а други знаят всичко наизуст, но не чувстват нищо, защото се намират извън духов­ната действителност. И така, четете светите Отци, макар и по няколко реда на ден. Това са много силни витамини.

Из книгата „Старецът Паисий Светогорец
Слова, том 2″
Главата „Духовно четене“ се публикува със съкращения.