Св. Порфирий Кавсокаливит

Молитва е да доближаваш с любов всяко Божие създание

От св. Порфирий Кавсокаливит (1906-1991)

Молитва е да доближаваш с любов всяко Божие създание

Молитва е да доближаваш с любов всяко Божие създа­ние и с всички да живееш в хармония, дори с дивите животни. Това желая и се опитвам да го прилагам. Чуйте да ви кажа нещо, което има връзка с това. Има още →

Капчици на Божията любов

От св. Порфирий Кавсокаливит (1906-1991)

Всички неща около нас са капчици на Божията любов. Има още →

„Живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме“

 От св. Порфирий Кавсокаливит (1906-1991)

Преходът към другия живот става така, както отваряш една врата и се озоваваш в едно съседско място, както мина­ваш по един мост и се озоваваш отсреща. По-правилно е да не казваме „друг живот“. Животът е един и ако живеем според Божията воля тук, на земята, Той ще ни покаже как ще бъдем след смъртта. Чуйте какво ни казва ученикът на любовта, еван­гелист Иоан: Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е ста­нало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е (1 Иоан. 3:2). Не подлежи на описание това, което ще ни бъде открито в живота след смъртта. За него апостол Павел казва: око не е виждало, ухо не е чувало… това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9).

Веднъж бях умрял за малко. Бях отишъл в другия свят. Видях какви прекрасни неща има там. Не исках да си тръгвам, много се опечалих, че се връщам обратно. Там всичко беше светло, неописуема радост. Рай!

Христос възкръсна от мъртвите,
стъпквайки със смърт смъртта
и на пребиваващите в гробовете
дарува живот.[1]

Един ден Апостол ми каза:

– Дядо, вече си на такава възраст[2], а още правиш плано­ве за манастира?

Отговорих му:

– Аз съм вечен. И всички трябва да се чувстваме така, да работим като безсмъртни и да живеем като че сега ще умрем.

Затова можем да садим, да строим, да служим на другите, без да мислим дали ще успеем сами да се насладим на плодо­вете от труда си.

Винаги, когато се причастявах, си казвах един тропар от пасхалния канон:

О, Пасха велика и най-свещена, Христе!
О, Премъдрост и Слово Божие, и сила!
Давай ни по-отчетливо да се причастяваме с Теб
в невечерния ден на Твоето царство.[3]

Това „по-отчетливо“[4] има много важен смисъл. Какво оз­начава? „По-силно, по-осезаемо“.

Ако Христос ме призове в рая, там с Божията благодат ще чувствам „по-отчетливо“, т.е. по-осезаемо Божията радост и слава, отколкото тук на земята. Не знам колко години ще живея. Пет, десет, двадесет? Ще се радвам с Христова радост, колкото време живея. Нали чрез Него живеем и се движим, и съществуваме (Деян. 17:28). Не се грижа да живея по-дълго, нито мисля колко ще живея, нито се моля да живея. Оставил съм това изцяло на Божията любов. Принадлежа на Господа – било в този живот, било в другия. Живеем ли — за Господа живеем, умираме ли — за Господа умираме (Рим. 14:8). Бог ще съди какво решение да вземе. Аз съм готов за смъртта и не искам да приемам в ума си помисли на отчаяние за адски мъки и т.н. Както съм ви казвал и друг път, когато веднъж бях близо до смъртта, усещах в себе си радост, че ще срещна Христа. Не че не чувствах множеството си грехове, но вярвах, че Божието милосърдие е много по-голямо от тях. „Не големината на прег­решенията, нито множеството грехове превъзхожда голямото дълготърпение и крайното човеколюбие на моя Бог.“[5]

Една е истината. Ще си заминем. Тук, долу на земята няма да останем завинаги. Целта ни е вечният живот. Затова трябва непременно да се приготвим. И тайната е в това, че когато се приготвим, ще бъдем щастливи, няма да се страхуваме, но ще очакваме с радост да отидем при невечерната Светлина. Там безспирно ще славословим името на Светата Троица и на Све­та Богородица заедно с херувимите и серафимите и с всички светии на Църквата ни. Обаче трябва да започнем от тук да живеем, славословейки Троичния Бог. Ако от тук не се съеди­ним с Бога, тогава и в другия живот няма да сме с Него в не­бесната слава и радост.

Нещо подобно видях написано на входа на един светогор­ски манастир. Пишеше: „Ако умреш, преди да умреш, няма да умреш, когато умреш“. Т.е., ако умре ветхият човек в тебе, ще живееш във вечността. Там няма смърт.

Из книгата: „Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот  и слова”, стр. 395-397

[1] Пасхален тропар – б. пр.

[2] Старецът тогава беше на осемдесет и пет години – б. изд.

[3] Пасхален канон, девета песен, втори тропар.

[4] На гр. εκτυπωτερα. Често пъти древните химнописци използват нетрадици­онни думи и изрази, за да бъде привлечено вниманието на читателя – б. пр.

[5] От молитвата на свети Симеон Нови Богослов преди свето Причастие.

Христос е нашата обич, нашата любов

  От св. Порфирий Кавсокаливит (1906-1991)

Христос е радостта, истинската светлина, щастието. Христос е нашата надежда. Връзката ни с Христа е обич, любов, възторг, копнеж по божественото. Христос е всичко. Той е нашата обич, нашата любов. Христовата любов е любов неотнимаема. От нея извира радостта.

Радостта е Самият Христос. Това е радост, която те прев­ръща в друг човек. Това е една духовна лудост, лудост в Христа. Духовното вино те опиянява като неподправено вино. Както казва Давид: помаза главата ми с елей и чашата Ти ме опия­нява (Пс. 22:5, по 70-те). Духовното вино е чисто, неподправе­но, много силно и те опиянява, когато го пиеш. Това божестве­но опиянение е дар Божий, който се дава на чистите по сърце (вж. Мат. 5:8).

Постете, колкото можете, правете, колкото можете поклони, извършвайте бдения, колкото можете, само бъдете радостни. Имайте Христовата радост. Това е радостта, която трае веч­но, в която има вечно веселие. Това е радостта на Господа, коя­то дава сигурния покой, спокойната наслада и най-сладостното щастие. Всерадостна радост, надминаваща всяка радост. Христос желае да пръска радост, да обогатява вярващите в Него с ра­дост. Пожелавам ви да бъде радостта ви пълна (1 Иоан. 1:4).

Това е нашата вяра. Натам трябва да вървим. Христос е раят, чеда мои. Какво е раят? Христос е раят. Раят започва от тук. Тези, които още тук, на земята живеят в Христа, те живе­ят също като в рая. Така е, както ви казвам. Това е истина, вярно е, повярвайте ми! Нашата работа е да се стремим да намерим някакъв начин да влезем в Христовата светлина, а не да спазваме формално някакви правила. Същността се състои в това да бъдем с Христа. Душата ни да се събуди и да обикне Христа, да се освети. Да се отдаде на божествена любов. Така и Той ще ни възлюби. Тогава радостта ни ще бъде неотнимаема. Това най-много желае Христос – да ни изпълва с радост, защото Той е изворът на радостта. Тази радост е дар от Христа. В тази радост ще познаем Христа. Ние не можем да Го позна­ем, ако Той не ни познае. Как го казва Давид: Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; и ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата (Пс. 126:1).

Това желае да придобие душата ни. Ако се подготвим подобаващо, благодатта ще ни го даде. Не е трудно. Ако при­добием благодатта, всичко е лесно, радостно и благословено от Бога. Божията благодат непрестанно чука на вратата на душата ни и чака да отворим, за да влезе в жадното ни сърце и да го изпълни. Пълнотата е Христос, света Богородица, Света Троица. Толкова хубави неща!

Когато обичаш, дори да живееш на „Омония“ (площад в центъра на Атина – б. р.) не ти пра­ви впечатление, дори не разбираш, че си на „Омония“. Не виж­даш нито автомобили, нито навалица, нито нищо. Живееш в себе си заедно с любимото лице. С него живееш, радваш му се, то те вдъхновява. Нима това не е истина? Представете си вашият възлюбен да е Христос. Христос в ума ти, Христос в сър­цето ти, Христос в цялото ти същество, навсякъде Христос.

Христос е животът, изворът на живота, изворът на ра­достта, изворът на истинската светлина, Той е всичко. Който обича Христа и другите, той живее живота. Живот без Христа е смърт, ад, а не живот. Това е адът – липсата на любов. Жи­вотът е Христос. Любовта е животът в Христа. Или ще си в живота, или в смъртта. Изборът зависи от теб.

Нека имаме една цел – любовта към Христа, към Църк­вата, към ближния. Любовта, благоговението към Бога, коп­нежът, единението с Христа и Църквата – това е земният рай. Любовта към Христа е и любов към ближния и към враговете, и към всички. Християнинът милее за всички, желае всички да се спасят, всички да вкусят Царството Божие. Това е христи­янството. Чрез любовта към брата ще успеем да обикнем Бога. Макар и да желаем това, макар да го искаме, макар и да сме достойни, Божията благодат идва чрез брата. Обичайки брата си, обичаме Църквата, следователно и Христа. Ние също сме в Църквата. Следователно, когато обичаме Църквата, обичаме и себе си.

Из книгата: „Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот  и слова” , стр. 139-141

В Църквата всички сме едно, а Глава на всички ни е Христос

От св. Порфирий Кавсокаливит (1906-1991)

Глава на Църквата е Христос, тяло – ние хората, християните. Апостол Павел казва: И Той е Глава на тялото, сиреч на църквата (Кол. 1:18). Църквата и Христос са едно. Тялото не може да съществува без своята глава. Тялото на Църквата се поддържа, освещава и живее чрез Христа. Той е Господ, Всесилният, Всезнаещият, Който е навсякъде и всичко изпъл­ва, нашата подкрепа, нашият Приятел, нашият Брат. Стълбът и Крепилото на Църквата. Той е Алфата и Омегата, началото и краят, основата, всичко. Без Христа не съществува Църква. Христос е Женихът, а всяка душа е невеста.

Христос съедини тялото на Църквата с небето и земята. С ангелите, хората и всички създания, с цялата Божия твар, с животните, птиците, с всяка малка тревица, с всяко малко на­секомо. Така Църквата стана пълнота на Тогова, Който из­пълня всичко във всичко (Еф. 1:23), тоест на Христа. Всичко е в Христа и с Христа, вътре и заедно с Христа. Това е тайнството на Църквата.

Христос явява Себе Си в единението между нас и в Своята любов – Църквата. Църквата съм не аз сам, а заедно с вас. Всич­ки заедно сме Църква. В Църквата всички сме част от тялото. Всички сме едно, а Глава е Христос. Едно тяло, тяло Христово: Вие сте тяло Христово, а поотделно— членове (1 Кор. 12:27) Всички сме едно, защото Бог е наш Отец и е навсякъде. Когато живеем в това състояние, значи сме в Църквата. Това е желани­ето на нашия Господ в Неговата първосвещеническа молитва – за да бъдат едно (Иоан. 17:11; 21:23) – за всички членове на Цър­квата. Е, това човек би могъл да го разбере само чрез Божията благодат. Изживяваме радостта на единството, на любовта. И ставаме едно с всички. Няма по-хубаво нещо от това!

Важното е да влезем в Църквата. Да станем едно със съб­ратята си, с радостите и скърбите на всички. Да ги чувстваме свои, да се молим за всички, да страдаме за тяхното спасение, да забравим себе си. Да вършим всичко за тях, както Христос за нас. В Църквата ставаме едно с всеки нещастен, страдащ и грешен човек.

Никой не бива да иска да се спаси сам, без да се спасят и останалите. Погрешно е човек да се моли само за собственото си спасение. Трябва да обичаме другите и да се молим никой да не бъде погубен; да влязат всички в Църквата. Това има стойност. И с това желание човек трябва да напуска света, за да отиде в манастира или пустинята.

Когато отделяме себе си, не сме християни. Истински християни сме тогава, когато дълбоко в себе си чувстваме, че сме членове на тайнственото Христово тяло, на Църквата, чрез една постоянна връзка на любовта; когато живеем съединени в Христа, тоест, когато изживяваме единството в Неговата Църква с чувството, че сме едно. Затова Христос се моли на Своя Отец, казвайки: за да бъдат едно. Повтаря го много пъти, а апостолите навсякъде го подчертават. Това е най-голямата дълбочина, най-висшият смисъл, който има Църквата. В това се състои тайнството – всички като един човек да се съединят в Бога. Не съществува друга подобна вяра. Никоя религия не говори за това. Казват по нещо, но не и тази тайна, тази тънка особеност на тайнството, която Христос изисква, казвайки ни, че трябва да бъдем такива, че иска да сме Негови.

Ние сме едно дори с хората, които не са близо до Църква­та. Те са далече поради незнание. Нека се молим Бог да ги прос­вети и да ги измени, за да дойдат и те при Христа. Ние гледаме на нещата по човешки, действаме по друг начин и си мислим, че обичаме Христа. Обаче Христос, Който праща дъжд на правед­ни и неправедни (Мат. 5:45), ни казва: обичайте враговете си (Мат. 5:44). Нека се молим да бъдем всички заедно, всички за­едно в Бога. Тогава, ако живеем това, ще имаме и съответните резултати, ще имаме помежду си любов и единство.

За Божиите човеци няма разстояния, макар и да са на хиляди километри един от друг. Където и да се намираме, всич­ки сме заедно. Колкото и да са далеч от нас нашите събратя, трябва да ги подкрепяме. На мен по телефона ми се обаждат хора от един град, който се намира на бреговете на Индийския океан; казва се Дербан – ако го казвам правилно – и е в Южна Африка, на два часа път от Йоханесбург. Тези дни дори дойдоха до тук, придружавайки един болен до Англия и ме посетиха, за да му прочета молитва. Много се трогнах.

Когато Христос ни свързва, не съществуват разстояния. Когато си тръгна от този живот, ще бъде по-добре. Ще бъда по-близо до вас.

Из книгата: „Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот  и слова”, стр. 128-131

За един специален вид чувствителност

Автор: стареца Порфирий

Често се случва човек да чувства прекомерно притеснение за състоянието на света. Да страда, когато вижда, че днес хората не вървят по Божията воля, както и той самият. Да го боли за телесната и душевна болка на другите. Тази чувствителност е дар Божий. Душите, които притежават тази чувствителност, са особено възприемчиви към Божиите послания и Божията воля. Тези чувствителни души имат възможност да напреднат много в християнския живот, понеже обичат Бога и не искат да Го огорчат. Обаче те са изложени на една опастност. Ако не отдадат с доверие живота си на Христа, възможно е лукавият дух да се възползва от чувствителността им и да ги доведе до тъга и отчаяние.

Чувствителността не може да бъде поправена. Може само да се преобразува, да се превърне, да се преобрази, да се претвори, да стане любов, радост, благоговение към Бога. Как ли? С обръщане нагоре. Обърнете всяка скръб в познание на Христа, в любов и благоговение към Него. А Христос, Който постоянно с копнеж чака да ни помогне, ще ви даде благодатта Си, и ще превърне скръбта в радост, в любов към братята, в благоговение към Себе Си. По този начин мракът ще изчезне. Помнете апостол Павел Какво казва? Сега се радвам в страданията си ( Кол. 1:24)

Из „Старецът Порфирий Кавсокаливит – Живот и слова”. Със съкращения. Заглавието е мое

Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни

Автор: старецът Порфирий

Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце!

Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява (виж 1 Кор. 13:7). И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа.

В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът[1] затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни[2]. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.

Из книгата  „Старецът Порфирий Кавсокаливит
Живот  и слова”

Публикувано със съкращения

Когато Христос влезе в сърцето, животът се променя

От св. Порфирий

  Когато намериш Христа, това ти е достатъчно, не желаеш нищо повече, успокояваш се. Ставаш друг човек. Живееш навсякъде, където е Христос. Живееш на звездите, сред безкрая, на небето с ангелите, със светиите, на земята с хората, растенията, животните, с всички и всичко. Където има любов към Христа, самотата изчезва. Ставаш мирен, радостен, чувстваш пълнота. Нито меланхолия, нито болест, нито кръвно налягане, нито стрес, нито сърдене, нито ад.

Христос е във всичките ти мисли, във всичките ти дела. Имаш благодатта и можеш да претърпиш всичко за Христа. Можеш дори несправедливо да страдаш. Да търпиш неправди за Христа при това  с радост. Както Той е страдал, тъй и ти можеш да страдаш несправедливо. Нима си избрал Христа, за да не страдаш? Какво казва апостол Павел: Сега се радвам в страданията си… (Кол. 1:24).

Когато Христос влезе в сърцето, животът се променя. Христос е всичко. Този, който в себе си живее Христа, живее неща, които са неизразими: свети и божествени. Живее във веселие. Това е истина. Има хора, които живеят това – подвижниците на Света Гора. Непрестанно с трепет шепнат молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“.

Когато Христос влезе в сърцето, страстите изчезват. Не можеш нито да обидиш, нито да намразиш, нито да отмъстиш, нито хиляди други неща… Къде да се намерят ненавист, антипатия, осъждане, егоизъм, тревога, депресия? Господства Христос; и копнежът по незалязващата светлина. Този копнеж те кара да чувстваш, че смъртта е мостът, по който ще преминеш за миг, за да продължиш живота в Христа. Тук, на земята има едно препятствие, затова е необходима вярата. Това препятствие е тялото. Докато след смъртта вярата отпада, защото тогава виждаш Христа, както виждаш слънцето. Във вечността, разбира се, ще изживяваш всичко това много по–силно.

Нашата душа ще почувства голяма утеха, когато обикнем Господа. Тогава няма да се занимаваме с ежедневните си и низки дела. Ще се занимаваме с духовното и възвишеното, ще живеем в духовния свят. Когато живееш в духовния свят, живееш в свят различен, който харесва и за който копнее душата ти. Но не си безразличен и към ближния; желаеш и той да намери спасението, светлината, светостта. Всички да влязат в Църквата.

От книгата: „Старецът Порфирий Кавсокаливит
Живот  и слова”

Публикувано със съкращения