Серафим Роуз

За една протестантска група и неизчерпаемото съкровище на Православието

От и за йеромонах Серафим Роуз

За да създаде у православните си събратя по-дълбоко чувство на сърдечно християнство, о. Серафим посочил пример с протестантската група, от която дошли (вероятно обърнали се в Православието – б.р.) Мери, Соломония и други . Отхвърляйки протестантските грешки, както винаги, той успял да надскочи ранната си гледна точка от периода на отрицанието и да надникне отвъд външното – към сърцевината на стремежите на тези хора.

„Тези протестанти – казал той – имат простичка и топла християнска вяра, в която отсъства голяма част от сектантското тесногръдие, характерно за много от протестантските групи. Те не вярват, както някои протестанти, че са „спасе­ни” и няма нужда да правят нищо повече; вярват в идеята за духовната борба и възпитанието на душата. Полагат усилия да си простят един на друг, а не да таят лоши чувства. Прибират скитници и хипита от улиците и имат отделно място за възстановяване, където ги учат на чувство на отговорност. С други думи, при­емат християнството сериозно, като най-важното нещо в живота. Не притежават пълнотата на християнството, която имаме ние, православните, но това, което правят, е добро, хората са топли и любящи и очевидно обичат Христа. Те са при­мер за това какви трябва да бъдем, само че още по-…

Някои от нашите православни младежи преминават към такива групи, но и обратното става също – някои от тези протестанти се обръщат към Правосла­вието. И защо не? Ако ние имаме истинското християнство, сред нас трябва да има нещо, което вярно почитащите истината да видят и да пожелаят. Покръсти­хме неколцина от тази протестантска група в нашия манастир. Те са привлечени към Православието от благодатта и тайнствата, чието присъствие чувстват, но които липсват в тяхната група. Щом станаха православни, вече намират протес­тантските си преживявания, които някога са им изглеждали толкова истински, за плитки и повърхностни. Техните водачи имат много практичен подход към проповядването на Евангелието, но не след дълго се изчерпват и започват да се повтарят. Идвайки в Православието, тези обръщенци намират богатство на учението, което е неизчерпаемо и ги води към по-дълбоки християнски прежи­вявания, които надминават и най-доброто при неправославните християни. Ние, които вече сме православни, имаме пред нас това съкровище и трябва да го из­ползваме по-пълноценно, отколкото обикновено правим.”[1]

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 820-821. Заглавието е мое

[1] OCP, „Orthodoxy in the USA”, OW, no. 94 (1980), pp. 218-19.

Простота

От и за йеромонах Серафим Роуз

„В протестантския свят има много примери за хора с меки сърца, които от любов към Бога са мили с другите хора. Това е основно християнство. Ние не трябва, живеейки православен живот, да си мислим, че можем да сме студени, твърди и прави и все още да сме християни. Да си прав е външната страна на християнството. Важно е, но не е от първостепенно значение. Най-важно е сърцето. Сърцето трябва да е меко, то трябва да е топло. Ако нямаме такова топло сърце, трябва да се молим Бог да ни го даде, а самите ние трябва да се опитваме да правим онова, посредством което бихме могли да го получим. Но най- вече – трябва да сме забелязали, че нямаме такова сърце, че сме студени. Така ние няма да се доверяваме на разсъжденията си, нито на заключенията на логичните си умове, а ще бъдем по отношение на тях по -„нестроги”. Ако правим това, ако влезем в живота на църковните тайнства и получаваме Божията благодат, тогава Сам Бог ще ни освети. (…)

Това, което може да ни спаси, е простотата. Можем да я имаме, ако в сърцата си се молим на Бога да ни направи такива, ако просто не се мислим за много мъдри, ако, когато достигнем до въпроси като „Можем ли да изобразяваме Бог Отец?”, не дадем отговор и не кажем: „Ама, разбира се, че е така – така пише в решенията на този и този събор, номер еди кой си”. Дали си мислим, че сме прави и трябва да отлъчим всички, в който случай ще сме достигнали до крайност, или пък ще спрем и ще се замислим: „Ами, предполагам, че не зная чак толкова много”. Колкото по-често проявяваме това второто отношение, толкова по – защитени ще сме от духовни опасности.

Приемете простичко вярата, която получавате от отците си. Ако е някой много обикновен руски свещеник, когото познавате, благодарете на Бога, че го има. Много може да научите от него, защото вие сте толкова сложни, интелектуални, с настроения, а тези обикновени свещеници могат да ви дадат нещо много добро за вас. (…) Има още →

Писмо до един новопокръстен

Автор: йеромонах Серафим Роуз

Видяхме как о. Серафим израснал в православното християнство, докато вя­рата не се сляла с цялата му същност. Той съветвал хората да не се опитват да доказват православността си, като хулят други. На един православен новопок­ръстен той написал:

Докато се подготвяте за кръщение, да Ви дам няколко съвета:

1. Не си   позволявайте   да   останете   само   с   външната   страна   на Православието – били те великолепните църковни богослужения („високата църква“, към която сте бил привлечен като дете), външната дисциплина (пос­ти, коленопреклонни молитви и пр.), „точността“ спрямо каноните и т.н. Всички тези неща са добри и от помощ, но ако човек набляга твърде много на тях, ще се натъкне на проблеми и изпитания. Вие идвате в Православието, за да получите Христа, и никога не трябва да забравяте това.

2. Не бъдете твърде критичен. Под това нямам предвид да се откажете от Вашия интелект и преценка, а просто да ги подчините на вярващото сърце („сърце“ тук не е „чувства“, а нещо много по-дълбоко – онзи орган в тялото ни, който познава Бога). Някои обръщенци, за съжаление, се мислят за много „умни“ и използват Православието като средство да покажат превъзходство над неправославните, а понякога дори и над православни от други юрисдикции. Православното богословие, разбира се, е много по-дълбоко и много по-смис­лено от погрешните учения на съвременния Запад, но нашето отношение към него трябва да е на смирение, а не на гордост. Новопокръстени, които се гор­деят, че „знаят по-добре“ от католиците и протестантите, обикновено стигат дотам да „знаят по-добре“ и от собствения си енорийски свещеник, епископ и накрая от отците и цялата Църква!

3. Помнете, че оцеляването Ви като православен християнин ще зависи много от връзката Ви с живото предание на Православието. Това е нещо, което няма да намерите в книги и на което не може да се даде определение. Ако сте смирен и не твърде критичен, ако Иисус Христос е на първо място в сърцето Ви, ако се опит­вате да водите нормален живот според православната дисциплина и практика, то ще имате тази връзка. За съжаление, повечето православни юрисдикции днес (…) губят тази връзка заради света. Но съществува и изкушението от „дясно“, което произтича от същата критичност, за която споменах. Традиционната (старокалендарна) църква в Гърция днес е в пълен хаос поради това, една юрисдикция се бори с друга и я анатемосва заради „каноничната коректност“; губи се погледът върху цялото предание заради свръхдребни подробности. (…)

Вие самият имате достатъчно житейски опит, за да избягвате тези изкуше­ния, които са най-типични за младите и неопитните, но все пак е добре да се имат предвид.[1]

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 801-802. Заглавието е мое

[1] ПОСР до Бари, 3 май 1979 г.

Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско

Друг поклонник, Пол, си спомня напразните си опити да влезе в интелектуален дебат с о. Серафим. Въпреки че бил пастор в протестантска църква, сърцето на Пол било завладяно от духовната дълбочина на Православието. За да докаже обаче, че Православието все пак не било истинският път, той искал да спечели спора с о. Серафим. Отецът го питал дали има въпроси, но вместо това Пол се опитвал да започне спор. Както по-късно признал: „Аз дойдох при о. Серафим не с въпроси, а с мнения“.

В един момент Пол измислил подробна полемика против Православието, основаваща се на факта, че е имало погроми против евреите в предреволюционна Русия. Когато дошъл при о. Серафим и започнал да излага мнението си за събитията, отецът отвърнал: „Няма нужда да защитавам нещо, което очевидно не е християнско“. Както си спомнил по-късно Пол: „Този отговор срина на парчета предварително планираните ми аргументи!“

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 832. Заглавието е мое

Серафим Роуз за икуменизма

Бележка на блогърът:  Не споделям мнението на С. Роуз, че участието в икуменическото движение с цел проповядване на Православието сред неправославните трябва да се критикува. Напротив, считам, че то трябва да се окуражи, за да може Православието да свидетелства за истината. И все пак качвам мнението на Серафим Роуз, защото понякога той се смята като върл противник на икуменизма, а тук споделя по-меки (и бих казал в голяма степен интелигентни) възгледи.Не е без значение и че тази му позиция е късна, от 1980 г.(или около нея), а Серафим Роуз се представя в Господа 1982 г.

По-рано говорихме за това как о. Серафим никога не променил позицията си за икуменизма и реформите в Църквата. В по-късни години обаче, когато виждал хората да наричат тези юрисдикции „еретични“, защото участвали в икуменически събрания, той решил да обясни по-ясно тази си позиция. В своята статия „В защита на о. Димитрий Дудко“ той написал:

„Някои бъдещи зилоти на Православието използват термина [икуменизъм] изключително неточно, сякаш самата употреба на термина или връзка с „икуменическа“ организация е само по себе си „ерес“. Подобно гледище е явно преувеличение. „Икуменизмът“ е ерес само ако действително предполага от­ричане, че Православието е истинската Църква Христова. Някои от православ­ните представители на икуменическото движение са стигнали и до там, но по­вечето православни участници в икуменическото движение не са казвали това, а някои (като покойния о. Георги Флоровски) само са раздразнили протестан­тите в икуменическото движение, като често са заявявали, че Православието е Църквата Христова. Несъмнено човек трябва да критикува участието дори на последните в движението, защото, най-малкото е, подвеждащо и създава неясноти за природата на Христовата Църква, но човек не може да нарича тези хора „еретици“, нито да твърди, че само някои православни представители действително учат, че икуменизмът е ерес. Битката за истинското Правосла­вие в наше време не печели от подобни преувеличения“[1]. На друго място о. Серафим казал: „Пресилената реакция против икуменическото движение има същия светски дух, който присъства и в самото движение“[2].

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 990-991. Заглавието е мое
–––––––––––––––––––––––––
[1] FSR, ”In Defence of Fr. Dimitry Dudko”, p. 130.
[2] ”Orthodox Christians Facing the 1980s”. Запис на касета.

За отношението към християните, които не са православни

Автор: йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982)

Няколко години преди да почине о. Серафим получил писмо от една афро-американка, която, като новопокръстена, изучавала Православието и се опитва­ла да разбере немилостивото отношение на някои православни християни към хората извън Църквата – отношение, което й напомняло за преживяното от собствения й народ. „Дълбоко се вълнувам – пише тя – от това как Правосла­вието гледа на хората, които светът нарича западни християни, т.е. протестанти, римокатолици. Чела съм много статии от много православни писатели и някои използват думи като „паписти“ и пр., които силно ме смущават и които намирам за доста обидни. Смятам ги за такива, защото принадлежа към раса, която е била подложена на твърде много обиди, и не бих искала аз да възприема този навик. Дори „еретик“ ме притеснява. (…)

„Чудото“ на факира и Иисусовата молитва

Из „Православието и религията на бъдещето“

„Чудото“ на факира
И ИИСУСОВАТА МОЛИТВА

Архимандрит Николай Дробязгин

Авторът на това свидетелство – един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимантдрит Николай предприел поклоническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 год. той живял в Киево-печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 год., един месец след като бил посетен от някой си Тухолкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.
Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 год., а разказът е записан около 1922 год. от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 год.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.
Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.
Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.
Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никой и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети при¬добиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.
„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.
И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, рабо-тещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.
Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.
Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.
Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.
Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.
След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Отец Георги Калчу

Автор: йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982)

Но зовът на Христа все още се носи към нас: нека започ­нем да се вслушваме в него. Най-ясно този зов днес идва от поробения от атеизма свят[1], където има истински стра­дания за Христа и сериозност на живота, която ние тук загубваме с голяма бързина, ако вече не сме я загубили напълно.
Един православен свещеник в Румъния, о. Георги Калчу, сега умира в комунистически затвор за това, че се е осмелил да призове младите семинаристи и студенти да отхвър­лят сляпата привързаност към духа на времето и да започнат да работят за Христа. След като е говорил за празнотата на атеизма, той се е обърнал с такива думи към съвременната младеж:
„Призовавам ви към много по-висок полет, към пълна самоотверженост, към акт на смелост, който хвърля предизвикателство срещу здравия разум. Призовавам ви към Бога, към Този, Който надвишава света, за да можете да познаете безкрайния рай на духовната радост, рай, който вие търсите пипнешком във вашия личен ад и дори в състояние на неосъзнат бунт… Иисус винаги ви е обичал, а сега вие имате възможност да изберете дали да отговорите на Неговия призив. Отговаряйки, вие приeмате жребия да отидете и принесете плод, който ще се запази; да бъдете пророци на Христа в света, в който живеете; да обичате ближния като самия себе си и да направите всички хора свои приятели. Да възвестявате с всяка стъпка единствената и безгранична любов, която възвисява човека от положението на роб до това на приятел Божий. За да бъдете пророци на тази освобождаваща любов, която избавя от всякакви окови, връщайки ви вашата цялостност от мига, в който принесете себе си Богу.”
Обръщайки се към младите хора, които не са имали достатъчно вдъхновение да служат на Христовата Църква, защото са възприели светското мнение (разпространено и сред нас, в свободния свят), че Църквата е само съвкупност от здания или светска организация, о. Георги призовава и тях, и нас да осъзнаем по-дълбоко какво представлява Христовата Църква, да осъзнаем, че „формалното ни членство” в нея е недостатъчно, за да се спасим:
„Христовата Църква е жива и свободна. В нея ние се движим и съществуваме чрез Христа, Който е неин Глава. В Него ние имаме пълна свобода. В Църквата ние познаваме Истината и Истината ще ни направи свободни (срв. Иоан 8:32).
Вие сте в Христовата Църква винаги, когато повдигате човек, сломен от скръб, когато подавате милостиня на бедняк, когато посещавате болен. Вие сте в Христовата Църква, когато се молите: „Господи, помогни ми!” Вие сте в Христовата Църква, когато сте добри и търпеливи, когато се отказвате да се разгневите на брата си, дори ако той е наранил вашите чувства. Вие сте в Христовата Църква, когато се молите: „Господи, прости му!” Когато честно се трудите на работа и се връщате вкъщи изморени, но усмихнати; когато за злото въздавате любов – вие сте в Христовата Църква. Нима, млади приятелю, не виждаш колко е близо Христовата Църква? Ти си Петър и Бог съзижда върху теб Своята Църква. Ти си камък от Неговата Църква, който от нищо не може да бъде надвит… Нека с вярата си построим храмове, храмове, които никаква човешка сила не може да разруши, храмове на Църквата, чиято основа е Христос… Чувствай брата си до теб! Никога не питай: „Кой е той?” По-добре казвай: „Това не е чужд човек, а мой брат. Той е камък от Църквата Христова, какъвто съм и аз.”

Из „Православен светоглед“

Православният светоглед

  Автор: йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982)

Като заемем такава позиция – т.е. като имаме правилен поглед както върху доброто, така и върху лошото в света – ние ще можем да носим в себе си и да запалваме в другите светлината на православния светоглед, който е правосла­вен възглед върху целия живот, а не само върху тясноцърковните въпроси. Съществува неправилно мнение, за жа­лост твърде разпространено днес, според което, за да се спасиш, е достатъчно да изповядваш едно Православие, което се ограничава с църковното здание и формалната „православна“ дейност от типа на молитва в определено време или прекръстване. В останалите неща, според това мнение, можеш да бъдеш като всички други и да участваш в живота и културата на нашето време без всякакви угри­зения дотолкова, доколкото не извършваш явен грях.
Всеки, който е разбрал колко дълбоко е Православието и каква всеотдайност се изисква от сериозния православен християнин, а също така какви тоталитарни изисквания предявява към нас съвременният свят, лесно ще разбере, че това мнение е погрешно. Нашето Правосла­вие се разкрива не толкова в строго религиозните ни въз­гледи, но във всичко онова, което ние правим и говорим. Повечето от нас почти не осъзнават християнската, ре­лигиозната отговорност, която носим за привидно свет­ската страна на нашия живот. Човек с истински право­славен светоглед живее като православен във всички сфери на живота си.
Затова нека тук се запитаме: как можем във всекиднев­ния живот да подхранваме и поддържаме своя православен светоглед?
Първият и най-очевиден начин е да бъдем в постоянно съприкосновение с източника на християнско подхранване, с всичко, което Църквата ни дава за наша просвета и спасе­ние: църковните служби и светите Тайнства, Свещ. Писа­ние, житията на светците, писанията на светите отци. Разбира се, човек трябва да чете книги, които съответстват на собственото му равнище на разбиране и да прилага църковното учение към обстоятелствата в собствения си живот. Тогава тези основни християнски извори ще дадат своя плод, като ни променят и ръководят по християнски.
Но често те не оказват върху нас пълно въздействие или пък изобщо не ни въздействат, защото ние нямаме правилно християнско отношение към тях и към християн­ския живот, който те би трябвало да вдъхновяват в нас.
Позволете ми сега да кажа няколко думи за това, какво след­ва да бъде нашето отношение, ако искаме да получим от тях истинска полза и ако те трябва да станат за нас основа на истински православен светоглед.
Преди всичко християнската духовна храна по самата си същност е нещо живо и питателно. Но ако отношението ни към нея е само научно и книжно, то ние няма да получим от нея ползата, която тя може да ни даде. Затова, ако четем православна литература или се интересуваме от Право­славието единствено с цел да придобием нови знания и да ги покажем пред другите, то ние не виждаме същността; ако изучаваме Божиите заповеди и каноните на Неговата Църква само за да постъпваме „правилно“ и да осъждаме „неправилностите“ на другите, ние не виждаме същност­та. Основните християнски извори трябва не просто да оказват влияние върху нашия начин на мислене, но непо­средствено да се докосват до нашия живот и да го проме­нят. По време на всяка голяма криза на човешките дела – като критичните времена пред самите нас тук, в свобод­ния свят – разчитащите на външно знание, на закони, канони и правилност, няма да могат да устоят. Силни ще се окажат онези, които чрез познанията за Православието са придобили усет за това, кое е истински християнско; онези, чието Православие е вътре в сърцето им и е способно да се докосне и до други сърца.
Няма нищо по-трагично от това, да видиш човек, който е израснал в православна среда, има понятие от катехизис, чел е житията на някои светци, има обща представа за Православието, разбира донякъде службите и въпреки всичко това не осъзнава какво става около него. Такъв човек научава децата си да живеят двойствено: от една страна – както повечето хора в света, а от друга – така, както жи­веят православните християни в неделя или докато четат някакъв православен текст. Дете, възпитавано по такъв начин, едва ли ще избере православния начин на живот. За него Православието ще остане само една много малка частица от живота му, защото съвременният живот е прекалено съблазнителен и твърде много хора се стремят към него – той заема прекалено голяма част от днешната реалност, разбира се, само ако човек не е бил предварително научен как да подхожда към него, как да се защитава от вредното му въздействие и как да се възползва от добрите неща в света.
Ето защо нашето отношение трябва да бъде трезво и предварително установено, т.е. да се прилага към реалните обстоятелства, а не да бъде плод на фантазия, на бягство от живота и отказ да се гледат в лицето често пъти неприятните факти от обкръжаващия ни свят. Прекалено възвишеното и витаещо из облаците оранжерийно Право­славие е неспособно да ни помогне във всекидневния живот, а още по-малко то може да помогне за спасението на хората около нас. Нашият свят е твърде жесток и със своята гру­бост ранява душите. Най-напред ние трябва да отговорим с реалистична християнска любов и разбиране, като оста­вим исихазма и висшите форми на молитва на онези, които са способни да ги приемат.
Нашето отношение не бива да бъде и егоцентрично, а да е обърнато към онези, които търсят Бога и се стремят към богоугоден живот. Сега навсякъде, където има по-голя­ма християнска общност, съществува изкушението тя да се превърне в общество за взаимни поздравления и възтор­зи от собствените добродетели и постижения, от външната и вътрешна красота на нашите църковни здания, от благолепието на нашите служби и дори от чистотата на нашето учение. Но истинският християнски живот, като се започне от апостолските времена, винаги е бил неот­делим от приобщаването на другите към него. Правосла­вието именно затова е живо, защото свети на другите и няма нужда от учредяване на „мисионерски отдел“; огънят на истинското християнство се предава без такъв отдел. Ако нашето Православие е нещо, което пазим за себе си и с което се хвалим, тогава ние сме мъртви, които погребват своите мъртъвци (срв. Мат. 8:22), и точно в такова състояние се намират много от нашите православни енории, дори тези, в които има голям брой младежи, разбира се, ако те не про­никват в дълбочината на вярата си. Не е достатъчно да се каже, че младежите ходят на църква. Трябва да попитаме какво внасят те там и какво изнасят в себе си от храма. Защото ако те не възприемат Православието с целия си живот, тогава е напразно да се говори, че ходят на църква.
По същия начин към хората трябва да се отнасяме с любов, да им прощаваме. В живота на днешните православ­ни християни е проникнало коравосърдечие: „Това е еретик, не се приближавай до него!“, „Този май е православен, но не е съвсем сигурно.“ „А онзи там явно е шпионин!“ Никой не отрича, че Църквата днес е обкръжена от врагове и че има хора, които са склонни да се възползват от нашето дове­рие. Но така е било от апостолски времена и по принцип християнският живот винаги е бил малко рискован. Ала дори ако понякога ни използват и затова трябва да проя­вяваме бдителност, все пак не можем да се откажем от същностното си отношение на любов и доверие, без кои­то ще загубим една от най-важните основи на християн­ския си живот. Светът без Христа е недоверчив и студен, а християните, напротив, трябва да бъдат любещи и открити. В противен случай ние ще загубим в себе си солта Христова и подобно на света, ще станем годни само да бъдем изхвърлени и тъпкани с нозе (Мат. 5:13).
Малко смирение в отношението ни към самите нас би ни помогнало да бъдем по-великодушни и да прощаваме грешките на другите. Ние обичаме да осъждаме другите за странностите на поведението им, наричаме ги „ку-ку“ или „побъркани новообърнати“. Наистина, трябва да се пазим от неуравновесени личности, които могат да нанесат голяма вреда на Църквата. Ала кой сериозен право­славен не е малко „побъркан“? Ние не се вместваме в рам­ките на този свят, а ако се вместваме в днешния свят, то вече не сме истински християни. Днес истинският хрис­тиянин не може да се чувства в този свят у дома и не може да не изглежда на самия себе си и на останалите малко „побъркан“. […]
Затова да не се боим, че в света ще започнат да ни счи­тат за малко „побъркани“, но да продължаваме да обичаме и прощаваме по християнски – нещо, което светът никога не може да разбере, но от което самият той дълбоко в сърцето си има нужда и за което дори копнее.
Накрая, нашето християнско отношение трябва да бъ­де – изразявам се така поради липса на по-подходяща дума – невинно^[1]. Колко често ни се случва да чуем, особено от ентусиазирани новообърнати, как искат да посещават големи центрове на Православието, катедрални храмове и монастири, където понякога се събират хиляди вярващи, навсякъде се говори на църковни теми и в крайна сметка човек може да усети колко важно нещо е Православието. Всъщност ако се вземе обществото като цяло, Правосла­вието днес е като капка в морето, но в тези големи храмове и монастири, сред толкова народ, наистина ти се струва, че то е преобладаващо. И колко често виждаш същите тези хора изпаднали в жалко състояние, след като са удовлет­ворили своето желание и са се върнали от „великите цент­рове на Православието“; виждаш ги унили и разочаровани, наслушали се на светски църковни сплетни, пълни с осъж­дане и загрижени само за това как да бъдат „правилни“, „точни“ и обиграни по въпросите на църковната полити­ка. С една дума, тези хора са загубили своята невинност, загубили са своята издигнатост над света, те са объркали посоката поради увлечението си по светската страна на църковния живот.
Това изкушение в различни форми се изправя пред всич­ки нас и ние трябва да се борим с него, като не си позволя­ваме да придаваме твърде голямо значение на външните страни на Църквата, но като винаги се връщаме към един­ствено нужното (срв. Лука 10:42) – Христа и спасението на души­те ни от този лукав род. Ние не трябва да затваряме очи пред онова, което става в света и в Църквата – трябва да го знаем заради самите себе си, но нашето знание трябва да бъде приложимо на практика, просто и нелукаво, а не многосложно и светско.

Източник: „Православен светоглед“. Със съкращения

Болестта на „непогрешимостта“

  Автор: йеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982)

Свързано с казаното по-горе е едно „заболяване“ сред православните християни, което може да се окаже смъртоносно: болестта на „непогрешимостта“. До известна степен това е естествено изкушение за всеки, който едва е прогледнал за християнската вяра и за духовния живот – колкото повече човек научава за християнското учение и практика, толкова повече грешки той открива в досегашното си поведение и естественото му желание е да бъде „непогрешим“. Това е похвално, въпреки че в началото човек ще бъде твърде неестествено стриктен и ще допуска нови грешки поради гордост (за която очите ни са постоянно затворени). Ако осъждате другите, самоуверен сте в собствената си изправност, готов сте да цитирате канони, за да докажете, че друг не е прав, и всякога сте по-осведомен от останалите – имате симптомите на споменатата болест. Това са признаци на духовна незрялост и често биват преодолявани, ако вярващият води нормален духовен живот.

Да бъдеш православен, но не християнин, е състояние, което си има свое име на християнски език: то означава да бъдеш фарисей, да си затънал до такава степен в буквата на църковните закони, че да изгубиш духа, който й дава живот, духа на истинското Християнство. Като казвам това, целта ми е не да съдя и посочвам някого в частност – всички страдаме от тези немощи, но да изтъкна един духовен капан, попадналият в който не би успял да се възползва от богатствата, които Православната Църква предоставя за нашето спасение.

В някои отношения бихме могли да се увлечем от „непогрешимостта“ си: може да харесваме добре изписани византийски икони (което е добро нещо), но може да отидем и твърде далеч и да гледам с пренебрежение на иконите в съвременен стил, които и сега красят много от нашите църкви. Същото важи и за църковното пеене, архитектурата, придържането към точни правила за постене, колениченето в църква, и т. н. Докато се стараем да сме колкото се може по-благовидни, не трябва да забравяме, че всичко това принадлежи към външната страна на Православието, за което говорим. Владимир Соловьов в своята „Малка Приказка за Антихриста“ остро умно забелязва, че Антихристът, стремейки се да привлече консервативните православни, ще открие музей на Християнските антики. Вероятно самите изображения на Антихриста (Откр. 13:14) ще бъдат изписани в добър византийски стил – това трябва да е една отрезвяваща ни мисъл.

Източник: http://www.pravoslavieto.com/history/20/1934_Seraphim_Rose/kakvo_e_pravoslavie.htm