Свидетелства

Венецът на нетлението

„Вече ме очаква венецът на правдата, който ще ми даде в отредения ден Господ, праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които очакват с любов Неговото явяване“ (2 Тим. 4:8) Има още →

„Чудото“ на факира и Иисусовата молитва

Из „Православието и религията на бъдещето“

„Чудото“ на факира
И ИИСУСОВАТА МОЛИТВА

Архимандрит Николай Дробязгин

Авторът на това свидетелство – един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимантдрит Николай предприел поклоническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 год. той живял в Киево-печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 год., един месец след като бил посетен от някой си Тухолкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.
Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 год., а разказът е записан около 1922 год. от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 год.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.
Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.
Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.
Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никой и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети при¬добиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.
„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.
И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, рабо-тещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.
Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.
Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.
Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.
Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.
След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Моята Дария – Божият дар към мен

На снимката: Тереса и Дария

Моята Дария – Божият дар към мен

Казвам се Десислава. Родена съм в Пловдив, но сега живея в Козлодуй.
През 2008 г. работех във Вълчедръм като шивачка. Беше ми много трудно – стрес, ниски заплати, освен това бях оставила вкъщи едно дете да ме чака и го преживявах много тежко. Когато пътувахме всеки ден с автобусчето, всички се шегуваха с една жена – Надежда от Вълчедръм. Тя беше вярваща и често цитираше Библията. А всички си умираха от смях. Аз също съм вярваща и понякога ме дразнеха с глупави шеги, но понякога и аз се смеех с тях, а и Надежда се смееше също, но не спираше да представя убежденията си.
Една нощ … беше през пролетта… сънувам нещо неописуемо като небе, облаци… С непознати мъже и жени ходим по небето… Почти всички вървяха без да имат определена посока, но.. между тях имаше една жена, която се открояваше от другите.  В себе си държах кърпичка, сякаш пропита с кръв, която подадох на жената.. И после виждам в далечината светлина, сякаш в далечината изгрява най-светлият ден.  И в този момент момент, плачейки, казах на Бог да ми прости, за всички моменти в миналото ми, когато съм се съмнявала в Него. Плачех неистово и се покайвах. Тогава обещах, че на всички ще разкажа за Него.
Събудих се и забравих за случилото се. След няколко дена си го припомних в автобуса и го разказах на Надежда, а тя се изуми и каза, че Бог иска да ми каже нещо.
През юни месец решихме да отидем със съпруга ми до град Лом. Разходихме се, хапнахме и не знам защо реших, че ми трябва тест за бременност. Съпругът ми се учуди, но купихме един. После минахме по магазините за дрехи и аз, преобличайки се, видях кръв. Тогава викнах съпругът ми и му казах, че напразно съм купила тест, не съм бременна. Прибрахме се, аз започнах да се преобличам бързо и се оказа, че всъщност дрехите са ми чисти. Гледах и не вярвах, реших,че си въобразявам от жегата.
Направих си теста и беше положителен. Бях бременна.
В началото се уплаших, но после се осъзнах и приех с радост този подарък.
Това беше второто ми дете. Съпругът ми не беше очарован. Скарахме се, но аз бях категорична, че си искам детето. Родителите му не бяха доволни, моите – също.
Първите месеци протекоха много трудно, щях да загубя детето. Болки, повръщане,
някакъв кошмар. Към шестия месец всичко вече се беше понаредило. Аз си почивах, хранех се добре и всеки ден влизах в интернет и споделях щастието си, че ще ставам майка и убеждавах жените да не махат децата си.
В края на шестия месец отидох на преглед. Прегледът мина добре. На излизане от кабинета – няма да забравя този миг, хванах дръжката на вратата и казах „довиждане”, но пристъпвайки напред се обърнах и попитах: ”докторе, защо не ме погледнете на видеозона? ” Това не беше по план, но той не ми отказа. Легнах да ме преглеждат и минаха 5, 10, 15 минути, а докторът гледа и мълчи. После каза да почакам и отиде да извика друг доктор. И пак преглед , мълчание , шепот. Сестрата се разплака.
Изправиха ме и сякаш ме шамаросаха с думите: „ ето, погледни, детето има проблем
трябва да го махнеш.”
Показаха ми черепа, мозъка и как има изменение. Събираше се течност. Обясниха ми каква е болестта и казаха, че единственото и най доброто е да направя аборт.
От болницата си тръгнах разплакана и отчаяна.
Навън валеше. Първото място, на което отидох, беше църквата. Запалих свещи и плаках. Беше преди Рождество Христово.
И какво се оказа – трябва да пътувам за София, за да махна детето, да оставя другото дете на село, да не знам къде отивам, какво ще стане с мен, и кога ще се върна
Когато казах на родителите ни – майка ми откачи. Каза, че ще се погубя, ако родя това дете. Почти всички бяха против това да го запазя. Единствената утеха, която  получавах, беше от моята леля, която  въпреки, че беше на хиляди километри се молеше за мен и не ме укори нито веднъж.
Подарих подаръците за Рождество на дъщеря ми дъщеря ми Тереса, написах й писмо – ако не се върна, и тръгнах за София, изпратена за аборт.
Предложих на съпруга ми да се разделим , за да не съм бреме за него и за да не съсипя живота и на голямата ми дъщеря. Пристигнахме и отидохме веднага в„Майчин дом”.
От там ми казаха да ида на другия ден. Имах по – малко от дванадесет часа да реша какво да правя. В този миг си нямах никого, който да ме подкрепи. Всеки ме обвиняваше за избора ми. Привечер отидох в един църква и поисках да говоря със свещеник. Дълго говорихме и той каза, че абортът е грях, но аз трябва да реша и самия той знае колко е трудно да отгледаш увредено дете. Не ми даде отговор, само каза да попитам дали има опастност за моя живот и в зависимост от това да реша.
Каза, че и той ще се помоли и оставихме да ми освети един медальон.
Цяла нощ не спах, плаках и галех корема си и се молех. Бебето сякаш ме чуваше и реагираше.
Станах на сутринта и какво да видя – нямах корем, а нямаше изтичане на околоплодни води. Но колкото и да се чудех, трябваше да отида в болницата и да направя страшния избор. Първия доктор при който отидох беше много мил и добър. Разказах му всичко през сълзи и започна прегледът. Аз скръстих ръце в молитва и затворих очи. Докторът каза, че вижда проблем…. и все пак не дава гаранция за нищо.
Аз се отчаях. И в този миг каза: „ и да знаете, момиченце е.”
Имах си второ момиченце – втори дар от Бога. Сърцето ми биеше лудо,
и тогава реших: никога няма да дам детето си.
Моята прекрасна дъщеричка. Никoй не можа да ме убеди, че трябва да се разделя с нея.
Пратиха ме при друг лекар и всичко се повтори. Заявих моята твърда позиция и решиха да ме пуснат да се прибера за Рождество и след Нова година да отида пак. На тръгване ме накараха за последна консултация да изчакам завеждащ патологична бременност. Чаках дълго и изведнъж гледам, че на вратата пише „аборти”. Ужасих се какво може да са ми подготвили. Взех си документите и си тръгнах от болницата. Прибрах се на село. Минаха ден, два, празници, веселие.  Аз стоях в стаята си затворена, отдадена на сълзи и молитви. Излизах само, за да ходя на църква. Не се хранех , не се смеех. Голямото ми момиченце ме попита какво ми е. Аз й обясних, че бебчо може да е болен и да не е като другите деца. Дали ще го иска?
Тя ми галеше корема с малките си ръчички и го целуваше, и казваше че ще го обича. Пееше песни и ми галеше корема. Минаха празниците и отново пред мен се отвори ада.
Тогава реших: защо да ходя на доктор пак в София. Какво ще ми кажат? Какво ще направят? Нали вече сам решила, че си искам детето! Два месеца изкарах затворена.
Всяка седмица ходех на църква в Лом, палех свещи, молех се само за вяра и сила да понеса това , което Бог ми е отредил. И винаги палех свещ пред иконата на свети Георги и молех Бог да отвори очите на невярващите и да спаси душите на враговете ми и на тези , които са ме наранили.
Същевременно течността в мозъка на бебето си стоеше така без промяна. Чух всякакви думи от рода, че съм луда, че бебето е изрод с каша в главата, вместо мозък. Накрая спрях да вдигам телефона и да говоря с когото и да е било. Само детето ме разбираше.
Дойде март месец – трябваше да раждам.
В Лом ми отказаха да ме вземат, имайки предвид болестта на нероденото ми дете.
Пратиха ме в София. Случайно една жена ми разказа за проблемната си бременност и за нейния доктор в Монтана. Реших да отида за консултация. Д-р Илиев – така се казваше лекарят, беше слънчев човек. Той ми дъхна вяра и сигурност и ми обеща, че всичко ще е наред.
И така, вече бях решила къде да родя. Бях малко по – спокойна. На 23 март получих болки и мъжът ми от страх ме закара в Монтана.
Не бях готова за раждане, но го предизвикаха. Предложих да ме разрежат, за да не дърпат главата на детето, но докторът не се съгласи. Успокои ме, че бебето е малко – около 2800 гр. Раждането протече тежко и с помощта на Бог и лекарския екип  около 5:45 се роди моето момиченце. Веднага надигнах глава да я видя. Изглеждаше синя, много страшна. Не плачеше.
Сърцето ми се сви, помолих се на Бог и стисках медальона, който в София ми бяха осветили. Тогава тя изплака. Измериха я. Цели 3 кг. и 650 гр. Измиха я и я отведоха някъде. След процедурите ме оставиха да лежа. Болеше ме всичко. Страхувах се много.
Лежах точно срещу един огромен прозорец и тогава видях най-прекрасния изгрев в живота си и сякаш получих утеха. Настаниха ме в стая. Вече наближаваше 10:00 часа,  а детето ми го нямаше. Съпругът ми ме успокои, че е говорил с доктора и че всичко е наред. И тогава ми я донесоха. Един голям вързоп, който аз бързо разопаковах.
Трябваше да видя колко пръста има, колко ръце и крака, но всичко беше наред,
освен цвета и и една грозна кожа, тънка като вестник. Имаше много странна глава,
но я обичах от все сърце.
В деня на изписването вече бях доволна и при поставянето на ваксината преди изписване попитах какво става с нашия проблем и с болестта на детето.
Лекарката остана като гръмната, тя нищо не знаеше.
Тогава каза, че няма да ни пусне да си тръгнем и се налага да се изследва детето. Изпаднах в ужас. Почнах да плача и да си стискам детето. Докторката ме гледаше изпитателно и накрая предложи веднага да направим преглед и ако няма нищо обеща да ни пусне.
Прегледът продължи половин час, който ми се стори като 100 часа. Бебето плачеше зачервено, а аз плачех и се молех.
Накрая лекарката сравни всички изследвания от преди, които и дадох, и сегашните снимки, обърна се към мен и каза, че каквото и да е имало сега го няма.
Избухнах в неистов плач и не спирах да благодаря мислено на Бог.
Гушках детето и нямах търпение да се прибера у нас. Когато бебето направи 40 дена пак го изследваха. Всичко беше наред и тогава го заведох при лекарите да го видят, че е живо и здраво, а те му щипеха бузите и не вярваха.
Оставих им бонбони да се почерпят за здраве, а доктора каза:
„в медицината едно плюс едно не прави две” и посочи небето с пръст.
Детето го кръстих Дария, на себе си, защото тя е моя дар от Бога.
И до днес й казвам божие дете и си спомням за онзи сън, когато сънувах Бог и не знаех какво иска да ми каже. Сега знам и го разказвам на вас, за да видите моето чудо
и за да изпълня обещанието си към Господа.

Качено по молба на Десислава

Аз бях ходжа

Казвам се Юсеин. От дете бях посветен на исляма. Спечелих първо място в международна надпревара по изучаване на Коран. Знаех го от кора до кора наизуст. Наградата ми беше да отида на обучение в най-големите джамии на света – „ал-Харам“ в Мека и „ал-мунауара“ в Медина, Саудитска Арабия. Там прекарах 5 години от живота си. Когато се върнах отново в Хасково, вече бях ходжа.

През това време майка ми имаше сериозни проблеми. Беше епилептичка. Получаваше тежки припадъци. Когато си тръгвах за България взех за нея „изцерителна вода“ от Мека, с надеждата да й помогне. Нищо не се случи… Използвах контактите си с влиятелни хора от мюсюлманския свят и успях да доведа при нея известни ходжи от Саудитска Арабия за да се молят за изцерение. Отново нищо…

Един ден някой казал на майка ми за Исус и я поканил на църква. Аз полудях. Казах й никъде да не ходи. Та нали аз бях ходжа! Ако някой трябваше да се моли за нея, това бях аз. По-късно разбрах, че майка, заедно с двете ми сестри, тайничко са отишли в християнска църква. Там имало един мисионер който от вратата й казал: „Заповядай, жено, тебе чакаме“. Още на първото богослужение майка ми повярвала в Исус и получи пълно изцеление. По-късно разбрах за това и реших да ги проследя. Пред църквата ме срещна мой приятел и ме покани да вляза вътре. Аз отказах, понеже имах голямо самочувствие. Стоях отвън, но слушах. Нищо не усетих, но нещо явно ме докосна. Реших от време на време да ходя и да слушам.

Въпреки, че видях какво се случи с майка ми – не повярвах. По-късно обаче ми се роди дете, което също имаше тежък здравословен проблем. Бях много изплашен. Трябваше да търся помощ, но не знаех вече откъде. Трябваше да призная, че Aллах не помогна на майка ми, Мохамед също. Чувствах годините, прекарани в исляма като напразни.

В същото време станах свидетел как Исус тотално промени, не само здравето на майка ми, но и целия живот на хората около мен. Казах си: Ще Го потърся! От тогава насам не съм същият. Бог ме промени напълно, излекува детето ми и сега съм мисионер за Евангелието, заедно с екип от още бивши мюсюлмани от нашата църква. Бог използва познанията ми от Корана за да мога да помагам и на други да намират Пътят, Истината и Живота.

Източник: http://www.church-haskovo.org