Богословие, Догматическо богословие, Калистос Уеър, Православни автори

Мъжът, жената и свещенството на Христос – 3

bkw
Автор: епископ Калистос Уеър

Позоваване на Преданието

„Аз умолявам хората на Бога, светия народ, да се придър­жат здраво към традициите на Църквата“, пише св. Иоан Да­маскин. „Защото постепенната ерозия на онова, което ни е предадено, ще подкопае основите на къщата и много бързо ще превърне цялото здание в руини.“[1] Предупреждението на св. Иоан е насочено срещу иконоборците, но повечето православни днес го намират за директно приложимо към ръкополагането на жени за свещеници. Това никога не е би­ло правено в миналото, казват те, и затова не може да бъде правено и днес. Според това разбиране, ако нашият Гос­под е възнамерявал жените да извършват свещенослужение, Той е щял да даде ясни указания на Своите ученици за това, а те на свой ред са щели да се подчинят на неговите настав­ления.
Тъй като верността към Светото Предание е основен принцип при православните тълкувания, това позоваване на Преданието се смята от много православни мислители не само за исторически, но и за богословски аргумент. „Ние трябва да се придържаме здраво“, пише св. Викентий Лерински, „към това, което е било вярвано навсякъде, винаги и от всеки“.[2] Как може ръкополагането на жени в свещенство да бъде съгласувано с Правилото на Викентий? Та нали две хиляди години Църквата е ръкополагала само мъже, а не же­ни за свещеници. Пред лицето на една неизменна практика на Църквата от времето на апостолите до днес, имаме ли ние право на нововъведения в област с такова голямо зна­чение?
На това гледище има един очевиден контрааргумент, който западните християни често използват. Ако жени не са били ръкополагани досега, причината е в преобладаващите социални и културни условия. В предишните времена жените са били по принцип лишени от властови позиции в общество­то и изключването им от свещенство от страна на Църквата е било просто отражение на духа на епохата. През дваде­сети век статусът на жените се промени коренно в почти всички области на живота; така християнските общности, пра­вейки свещенството достъпно за жени, правилно взимат под внимание тази радикална промяна.
Този аргумент включва няколко презумпции, които трябва да бъдат обсъдени. Първо, от историческа гледна точ­ка е неправилно да се твърди, че жените са били по принцип изключени от свещенството в древния свят. Напротив, по вре­мето на Христос и апостолите повечето религиозни общнос­ти, с изключение на иудейската, практически са имали жени свещеници. Ограничавайки свещенството до мъжете, ран­ната Църква – оставайки вярна на своето иудейско наслед­ство – се е противопоставила директно на преобладаващия дух на заобикалящото я езическо общество. Второ, на по-богословско ниво е наистина опасно да се смята, че Хрис­тос като религиозен учител, заедно с основаната от Него Цър­ква, е трябвало непременно да се подчини на доминиращи­те по онова време обществени и културни схващания.
Изследвайки по-детайлно православното позовава­не на Преданието, нека първо се опитаме да изясним кое е Предание и кое не е. Верността към Преданието не трябва да се разглежда като закостенял фундаментализъм. Тя не оз­начава, че никога нищо ново не може да бъде направено. Свещеното Предание е всъщност динамично, а не статично и инертно. То е наследявано и преживявано от всяко ново поколение по различен начин и е проверявано и обогогатявано от новия опит, който Църквата непрекъснато получава. По думите на Владимир Лоски, Преданието е „критичният дух на Църквата.“[3] То не е просто защитен, консервативен прин­цип, а е преди всичко принцип на растеж и обновление. То не е просто колекция от документи, летопис на казаното от други преди нас, предавана автоматично и повтаряна меха­нично. Напротив, то изисква жив отклик на гласа на Бога в настоящия момент, непосредствена и лична наша среща, тук и сега, с Христос и Духа. Следователно автентичният традиционализъм не означава робско подражание на минало­то, а смело усилие да се разграничи преходното от същнос­тното. Истинският традиционалист не е интегрист или реакционер, а човек, който разпознава „личбите на времената“ (Мат. 16:3) – който е готов да открие кълнове от семената на Евангелието дори в такова на пръв поглед светско движение като съвременния феминизъм.
Но освен динамика, за Свещеното Предание е ха­рактерна и приемственост. „Исиус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). Духът е винаги активен у всяко ново поколение на Църквата, но ролята Му е да свидетелст­ва за Сина (Иоан 16:13-15); Духът ни носи не ново открове­ние, а вечната и неизменна истина на Самия Христос. Nove, non nova, настоява св. Викентий Лерински.[4] Ние не можем да правим, нито да изказваме „нови неща“, защото открове­нието, донесено от Христос, е последно и завършено, но во­дени от Духа, трябва да действаме и говорим „по нов на­чин“, с обновени ум и сърце. Дали иновационното ръкопола­гане на жени не представлява точно такова нововъведение, което нарушава приемствеността на Преданието?
В тази връзка повечето православни биха се съгла­сили напълно с изявлението на френския калвинистки богос­лов Жан-Жак фон Алмен:

Новият Завет, въпреки че осигурява възможността за цялос­тно обновление и на жените, и на мъжете, никога не сви­детелства, че една жена може да бъде публично упълно­мощен представител на Христос. На никоя жена Исиус не казва: „Който слуша теб, слуша мен“. На никоя жена не обещава да утвърди в небето това, което тя е вързала или развързала на земята. На никоя жена не дава наставле­нието да кръщава или да извършва причастяването с Не­говите Тяло и Кръв. На никоя жена не поверява Своето пас­тво.[5]

Тук ние, според отец Иоан Майендорф, се изправявме пред въпроса за нашето подчинение на Христос: трябва ли като християни да останем верни на Неговия пример, или не? Приемаме ли „дадеността“ и завършеността на откро­вението в Иисус Христос и вярваме ли в апостолския харак­тер на Църквата? Искаме ли да принадлежим към Църква, основана от Христос? Да цитираме думите на автора:

Църквата днес твърди, че е „апостолска“. Това означава, че нейната вяра се основава на показанията на непос­редствените Христови свидетели, че нейното служение е Христово и е определено в светлината на уникалния, не­повторим акт на Бога, извършен някога в Христос … Не мо­же ново откровение да допълва или измества онова, което Иисус Христос направи, „когато се изпълни времето“ (Гал. 4:4). Евангелието на Христос не може да бъде написано отново, защото „пълнотата на времето“ се е състояла то­гава, а не по някое друго време. Има един смисъл, в който всички християни трябва да станат съвременници на Хрис­тос. Следователно самата „историческа обусловеност“, характерна за Евангелието на Христос, е в определен сми­съл нормативна за нас. Двадесети век не е абсолютна нор­ма, но апостолската епоха е.[6]

Православните опоненти на свещенството на жени обаче, въпреки че по този начин подчертават нормативния характер на апостолската епоха, също така признават, че ние не можем да очакваме Новият Завет сам по себе си да разреши въпроса по ясен и категоричен начин. Те се осно­вават не само на Писанието, но и на Писанието и Предани­ето, взети заедно и разглеждани като едно неразделно цяло. Те не се позовават просто на факта, че Христос е избрал само мъже за апостоли, но и на факта, че през повече от деветнадесет века Църквата е ръкополагала само мъже за свещеници и епископи. Те се позовават, така да се каже, на цялостния живот на Църквата в продължение на две хилядо­летия, и не само на това, което е било казано, но и на оно­ва, което е било правено. Те не се обосновават просто на текстове като 1 Кор. 14:34-35 или 1 Тим. 2:11-12, взети сами по себе си, а по-скоро на начина, по който библейското отк­ровение като цяло е било интерпретирано, прилагано и живяно. Преданието не е нищо друго, освен вътрешната при­емственост, която съществува между Новия Завет и послед­валия го църковен опит. Съществува усещането, че ръкопо­лагането на жени за свещеници трябва да бъде изключено точно защото то влиза в противоречие на тази жива приемс­твеност.
За да разгледаме задълбочено това позоваване на Преданието, трябва да експлицираме три идеи, които лежат в основата му.
1. Иисус Христос е не само напълно и изцяло човек, но също така истински и съвършен Бог. Той е в историята, но също и отвъд нея. Ние виждаме в Негово лице не просто учи­тел, свързан със социалните практики на своето време; Той е Словото Божие, от Чиято уста чуваме вечната истина, а не частни мнения, които скоро ще изгубят актуалност. Всъщност Христос съвсем не е покорен на съвременните Му обичаи, а често показва поразителна независимост. Той казва на Своите ученици: „Слушали сте, че бе казано на древните … Аз пък ви казвам …“ (Мат. 5:21-22); Той твърди, че е господар на съботата, открито нарушавайки приетите правила; Той яде с митари и грешници; за учудване на Своите последователи говори със самарянката и по принцип игнорира тогавашни­те правила, спазвани от един иудейски равин при отношени­ята му с женския пол. Така, ако Синът Божий беше поискал да определи жени за апостоли, Той щеше да го направи, как­вито и да са били съществуващите практики в иудаизма или другаде в древния свят. И фактът, че Той не избира жени за апостоли, трябва да остане (така твърди този аргумент) им­перативен за нас днес. Можем ли да твърдим, че въплътено­то Слово и Премъдрост Божия е сгрешил, а ние, в края на двадесети век, разбираме истината по-добре от Него?
2. Втората точка е следствие от първата. Като Тяло на Христа, като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), Цър­квата е не просто застрашена от извършване на грешки чо­вешка асоциация. Христос обеща: „Духът на истината ще ви упъти на всяка истина“ (Иоан 16:13). Сред членовете на Цър­квата могат да се появят грешки, но те никога не вземат окон­чателен превес, защото Христос ни увери, че в крайна смет­ка истината ще се окаже непобедима. Можем ли да мис­лим, че обещанието на Христос не е било изпълнено? Мо­жем ли да кажем, че изключвайки жените от свещенството, Църквата е допускала грешка в продължение на две хиляди години, отричайки несправедливо на половината от човечес­твото легитимния му статус?
3. Несъмнено има много дребни детайли в църковния живот, за които нашият Господ не ни е дал конкретни напътс­твия, оставяйки следващите поколения да ги осмислят както намерят за най-добре. Но – и това е третата идея, която лежи в основата на позоваването на Преданието – приемането на жени за свещенослужение не е дребен детайл. То засяга дълбоко нашето разбиране както за свещенството, така и за човешката природа. Ако жените могат и трябва да бъдат свещеници, тогава тяхното изключване за две хилядолетия е дълбока несправедливост, трагична грешка. Можем ли ние да припишем тази грешка на отците и на Вселенските събо­ри, на апостолите и на Сина Божий?
Тук трябва да се спрем на някои от аргументите, из­ползвани от другата страна:
1. Наистина, Христос избра само мъже за апостоли; но те бяха също така обрязани евреи. Ако Църквата е изос­тавила Христовата практика, като е започнала да приема езичници за апостолското и свещеническото служение, да­ли не може да започне да приема и жени? Ако примерът на Христос не може да се третира като нормативен в първия случай, защо трябва да го смятаме за такъв във втория?
Аз не намирам този аргумент за особено убедите­лен. Що се отнася до приемането на езичници за свещенос­лужители, това беше направено почти веднага, по времето на всички главни свидетели на Словото – на всички онези, които в един уникален смисъл са достойни да споделят „ума Христов“ (1 Кор. 2:16) – когато на апостолския събор в Иеру­салим Църквата постанови обрязването и другите изисква­ния на еврейския закон да не бъдат всеобщо задължителни (Деян. 15:23-29). Оттогава нататък всички форми на служе­ние са открити в еднаква степен и за евреи, и за езичници. Но в продължение на хиляда и деветстотин години нито сами­те апостоли, нито техните наследници са приемали жени за свещеници. Разликата между двата случая се вижда ведна­га и тя е огромна.
2. Все пак, какво да кажем за робството? За почти всеки съвременен християнин е самоочевидно, че практи­ката едно човешко същество да притежава и продава други човешки същества е напълно несъвместима с християнско­то разбиране за достойнството на човека. Но ако не през деветнадесет, то на всяка цена поне през седемнадесет или осемнадесет века повечето християни са приемали инсти­туцията на робството за нормална житейска практика. Ако на Църквата бяха нужни осемнадесет века, за да признае порочността на робството, защо след още един-два века тя да не може да приключи с неоправданата дискриминация по отношение на жените? Ако християнската общност има­ше право на „нововъведения“ в един случай, защо да няма право и в друг?
Това е наистина по-силен аргумент, но аз се питам доколко е точен паралелът между толерирането на робство­то и практиката да не се ръкополагат жени. Може да бъде отговорено, че разликата между мъжа и жената е част от природния ред, докато тази между свободните хора и роби­те не е. Както отбелязва св. Василий, „никой не е роб по при­рода“.[7] Робството се е появило единствено като следствие от първородния грях. Напротив, разликата между мъжа и же­ната е съществувала преди грехопадението и е вътрешно присъща на човешката природа във вида, в който тя е сътво­рена от Бога (Бит. 1:27). Нещо повече, няколко отци, и особе­но св. Григорий Нисийски,[8] се противопоставяха яростно на робството като зло – необходимо зло, може би, но все пак зло. Но нито един отец никога не е говорил за ограничаване­то на свещенството до мъжете като необходимо зло.
3. В по-цялостен план може да се твърди, че позова­ването на Преданието е в крайна сметка само един аргу­мент, основан на мълчанието, и че всеки подобен аргумент е обречен да бъде неубедителен. Вярно е, че Христос никъ­де не дава наставления на своите ученици да ръкополагат жени, но Той също така никъде не им забранява да правят това. Същото, продължава този аргумент, се отнася и за след­ващите векове: може да няма нищо, което експлицитно да постановява ръкополагането на жени за свещеници, но ни­ма има и експлицитна забрана срещу това?
На практика обаче съвсем не е правомерно да се твърди, че този проблем до наши дни е бил отминаван с пъл­но мълчание. Дори и проблемът за отношението на жените към свещенството никога да не е бил централен в ранната Църква, той е бил поставян в редица случаи. В началото на трети век Тертулиан заявява недвусмислено: „не е разреше­но на жена да говори в църквата или да поучава, или да помазва, или да прави приношение, или да настоява за която и да служба, изпълнявана от мъже, или за свещенослужение.“[9] Около 300 г. Апостолските правила, както видяхме, заявяват категорично, че на Тайната вечеря не е присъствала нито една жена: очевидният извод е, че жена не може да служи на евхаристия.[10] Апостолските постановления( от края на чет­върти век) дискутират малко по-подробно служението на же­ни в същия дух като Тертулиан. Жените не могат да проповяд­ват или да кръщават и a forteriori се заключава, че те не отс­лужват евхаристия. Специфичната причина, която се посоч­ва, е вярност към Христовия пример: Той никога не е пове­рил такива задачи на жени, макар че лесно е можел да го направи, и следователно Църквата няма право да упълномощава жени за такъв тип дейност.[11]
Проблемът за жени свещеници не остава чисто хи­потетичен в ранната история на Църквата. Различни схизматични групи през втори и четвърти век са имали жени свеще­ници или епископи; например гностиците маркосианци,[12] монтанистите[13] и колиридианките.[14] Критикувайки последните, св. Епифаний Кипърски († 403 г.) изследва подробно възможност­та за жени свещеници. „От началото на времето“, заявява той, „никога жена не е служила на Бога като свещеник.“[15] (Той, разбира се, има предвид Стария Завет, защото е зна­ел, че съществуват жени свещеници в езическите култове, свързани с плодородието.) В Новия Завет, продължава той, макар че откриваме жени пророци (Деян. 21:9), няма жена сред апостолите, епископите или презвитерите. Сред близ­ките следовници на Христос има много жени – майка Му Ма­рия, Саломия и други галилейки, сестрите на Лазар Марта и Мария, – но на никоя от тях Той не повери апостолство или свещенство. „Безспорно, в Църквата съществува чинът на дяконисите, но на тях не им е разрешено да изпълняват никак­ва свещеническа функция.“ Освен дяконисите, в Църквата има също чинове на вдовици и на възрастни жени, но ние никога не откриваме „жени презвитери или свещеници“. „След толкова много поколения“ християните не могат сега да започнат за пръв път да ръкополагат жени за „свещенички“. Такова е заключението на Епифаний относно жените и свещенослужението: „Бог никога не е определял за това служение никоя жена на света.“[16]
Вероятно повечето православни днес намират раз­съжденията на Епифаний по въпроса за убедителни и доста­тъчни. Те биха се съгласили с епископа на Саламин, че ръ­кополагането на жени за свещеници е нововъведение, за ко­ето няма солидни основания в Свещеното Предание, и няма какво повече да се каже. Но аз самият се колебая дали Епи­фаний е произнесъл последната дума по въпроса. Наистина ли няма възможност за по-нататъшни обсъждания?
Големият недостатък на това позоваване на Преда­нието е сигурно очевиден за всички нас. Такава логика на аргументиране ни казва, че никога не е имало жени свеще­ници, но не ни обяснява защо. Ако наистина е невъзможно Църквата някога да ръкополага жени – ако такова ръкопола­гане е „противоречиво по същността си“,[17] – тогава трябва да има някакво ясно обяснение на тази пълна невъзможност. Можем ли да уточним какво е то? По думите на г-жа Бер-Сижел, „Не можем да се задоволим да предложим само ка­мъните на увереността, втвърдени от отрицание, на онези, които ни молят за хляба на разбирането.“[18]
Въпреки това, позоваването на Преданието – дори ако е позоваване на мълчанието на Преданието – не може лесно да бъде отминато. Църковният живот не е математи­ческа система, в която всяко действие има рационално обяс­нение. В духовната област не можем винаги да обосновава­ме действията си със строго логически аргументи, но от това не следва, че нашите действия са необосновани. Ако в про­дължение на две хиляди години нещо не е било правено ни­кога в Църквата, тогава ние сигурно трябва да имаме много категорични и ясни основания, за да започнем да го правим сега. Може би няма категоричен аргумент срещу ръкополагането на жени, но нима има такъв аргумент в негова полза?
Да предположим, че си купуваме стара къща и, кач­вайки се на тавана, си удряме главата в масивна греда, ко­ято като че ли не играе никаква полезна роля за поддържа­нето на покрива. За момента не можем да приведем никак­ва причина за нейното съществуване. Но няма ли да бъде прибързано да изхвърлим тази необяснима греда, без първо да проучим внимателно цялото скеле на постройката? Дали нейното махане няма да доведе до срутването на покрива? Дали дългото мълчание на Свещеното Предание, пълното от­съствие на какъвто и да е убедителен прецедент, не трябва да ни накара да бъдем изключително предпазливи, преди да променим съществуващата практика на изключване на же­ни от свещенослужението? Ако модифицираме християнс­кото свещенство, ние можем да нанесем много по-големи разрушения, отколкото ни се струва: „Защото, промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът“ (Евр. 7:12).
Наистина, не бива се абстрахираме от многозначи­телното мълчание на Преданието. Но това мълчание, макар че ни дава основания за изключителна предпазливост, съв­сем не е причина да спрем по-нататъшните изследвания. Точ­но обратното! Дори и ако за момента изберем да оставим загадъчната греда непокътната на мястото й, можем поне да я разгледаме по-внимателно. Нека се въздържим от прибързани действия, но да не се страхуваме да изследваме.

КЪМ СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ               КЪМ ПРЕДИШНАТА ЧАСТ              КЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО

[1] Against those who attach the Holy Icons 1:68 (ed. Kotter, 168).

[2] Commonitorium 2:5 (CC 64:149).

[3] V. Lossky, “Tradition and traditions”, in In the Image and Likeness of God (St. Vladimir’s Seminary Press: Crestwood 1974), 156.

[4] Commonitorium 22:7 (CC 64:177).

[5] J.-J. von Allmen, “Is the Ordination of Women to the Pastoral Minis­try Justifiable?”, in H. Karl Lutge (ed.), Sexuality-Theology-Priesthood (San Gabriel, n.d.), 35.

[6] B сп. The Orthodox Church (September 1975), 4.

[7] On the Holy Spirit xx (51) (PG 32:160D). Срв. John Chrisostom, Homilies on Ephesians 22:1 (PG 62:155-6).

[8] Homoly 4 on Ecclesiastes (PG 44:664C-668A; ed. Jaeger-Alexander, 334-8).

[9] On the veiling of virgins 9:1 (CC 2:1218-9). Това е писано преди Тертулиан да се присъедини към монтанистите. Цитирайки Тертулиан, аз съвсем не приемам всички негови коментари за жените.

[10] Вж. бел. 9.

[11] Apostolic Constitutions 3:6:1-2 и 3:9:4 (ed. Funk, 191, 201); срв. 8:28:6 (530).

[12] Irenaes, Against the Heresies 1:13:2 (ed. Harvey, 1:116-7); срв. Tertullian, The Prescription of Heretics 41:5 (CC 1:221).

[13] Epiphanius, Panarion 49:2:2, 49:2:5, 49:3:2 (ed. Holl, 234-4).

[14] Panarion 79:1:7 (ed, Holl, 476); срв. 78:23:4 (473) за антидикомарианитите.

[15] Panarion 79:2:3 (477).

[16] Panarion 79:2:3-79:7:4 (477-82).

[17] Изразът е на отец Генадиос Лимурис, The Place of Woman in the Orthodox Church, 270.

[18] The Ministry of Women in the Church, 139.


Реклама

Дискусия

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Join 33 other followers

Архив

За контакт с мен

nakata.sf.bg@abv.bg

Псалтир 113:9

Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина.
%d блогъра харесват това: