Молитва

Молитвата – среща и общение с Бога

„Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17) Има още →

Молитвата към светиите – израз на връзка и любов

„Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово, и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7) Има още →

Може ли Дева Мария да ни „спаси“?

Автор: отец Андрю Дамик

Днес прочетох коментарите за това видео в Youtube. Знам, знам -коментарите в Youtube  са обикновено най-нискокачествения вид разговор в интернет, и не бях ужасно изненадан да видя, че някой смята, че музикалната линия „Пресвета Богородице, спаси ни” е бил „богохулен.” (Той очевидно предпочита да чуе неговото богохулство на латински).

Трябва да призная, че съм малко объркан, защото обикновено онези, които ще гледат на идеята, че Дева Мария може да ни „спаси” като „богохулна”, идват от традиции със силна привързаност към думите на Свещеното Писание. Вероятно „спаси” трябва да се използва само по отношение на Самия Бог. Но самото Писание не поставя това ограничение.
Апостол Павел е на мнение, че той може да спасява хора и че други могат да го правят, също така че те могат дори да спасят самите себе си:

13 А на вас, езичниците, казвам: понеже съм апостол на езичниците, отдавам всички сили на служението си, 14 за да възбудя някак ревност у сънародниците си и да спася поне някои от тях. (Римл. 11:13-14)[1] Има още →

От главата към сърцето

Автор: Клаус Кенет

Чрез „Иисусовата молитва” с течение на времето се промениха много неща. С редовно усилие и дисциплина „млякото на младенчеството” се превърна в „твърда храна”. Всички проблеми на околния свят, политиката, работата придобиха друга значимост. Имаше разлика между това да се вълнуваш от сензационните новини в медиите или да се молиш за жертвите на ежедневно съобщаваните с безучастен тон катастрофи. Бог помагаше винаги, когато се налагаше смяна на ритъма: колкото по-твърди бяха изискванията, поставяни към мен, толкова по-здрава беше Неговата подкрепа, която ми позволяваше да изляза от ситуацията като „победител”. Какви бяха тези изисквания? Започнах да се виждам в светлината на Бога и онова, което видях, беше всичко друго, но не и розово: все още си бях грешник и имаше моменти, в които се срамувах да твърдя, че съм християнин. Чувствах се свободен, но бях ли наистина свободен? Какво е свободата? Бях ли свободен от страстите? Не. Борбата срещу „стари навици” като гняв, преяждане и гледане на телевизия, отмъщение, опиянение от високото темпо, мързел в някои работи, преувеличавания и много други често продължаваше дълги и мъчителни години. Вече не бях толкова наивен да смятам, че човек може да ги победи без свръхчовешка помощ. Тези пороци почти не можеха да бъдат изкоренени, защото в продължение на цял един живот са били допускани да се разполагат у мен като „у дома си”. Всеки път, когато съм им се поддавал, – те са били като отделни нишки, които заедно са оплели дебело въже, което вече не можех да разкъсам. Друг седеше на трона, не Духът Божий. За това ли ставаше дума, да се боря с тези пороци? Не ставаше ли по-скоро дума за това, да ги овладея, за да не им бъда роб? Или те щяха да ме завладеят, или аз – тях. Трета възможност нямаше. Все по-добре разбирах изискването на Иисус от Библията: Този, който сам не се насили, не може да ме следва (срв. Мат. 16:24). Но трябваше ли заради това да престана да свидетелствам публично за това, което Христос е направил в живота ми?

Сатаната – или пък това беше Светият Дух, който изобличаваше – ме обвиняваше с всичка сила и ми показваше колко съм нищожен; и с право. Нуждаех се от мъдростта на Светия Дух, Който ни разкрива греховете, за да не попаднем в капана на сатаната и ни казва, че „трябва да държим ума си в ада, но да не униваме!”, защото Божията любов е по-велика. Някога сатаната обвинил Юда, че е предал Иисус. Юда го послушал и се обесил. Малко след това той обвинил и Петър – едновременно за три предателства спрямо Иисус (Марк 14:29-30). Но Петър не послушал него, а сърцето си: той се оттеглил и горчиво заридал. Иисусовата молитва предизвикваше и у мен сълзи на покаяние като по този начин ми даваше победата на опрощението на греховете. Божието милосърдие ме правеше все по-нищожен и ме водеше по пътя на смирението. Колкото повече се гледах през „очилата” на Господ, вместо през преценката на хората, толкова повече се доближавах до Него и толкова по-лош виждах самия себе си: „Господи, прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…” (срв. Мат. 6:12).Това беше пътят към покаянието, към изповедта, към поста, към аскезата и по този начин – към радостта. Погледът ми се насочваше към вечността и аз не съдех повече кой е лош или добър или по-близо до Господ, а единственият ми въпрос беше: Колко далече съм още от Него? Това ме тласкаше в обятията Му, както и към участие в Тайнствата.

Каква разлика с азиатските учения за кармата и прераждането! Сега започнах да чувствам разликата между изречението: „В Моето име ще ставаш все по–силен” и студената техника на медитацията, която в най-добрия случай само сръчно прикрива нашите страсти. „Чрез Иисусовата молитва се открива святото Име Господне”, беше
ми казал отец С (Софроний Сахаров – б.р.). последния път на сбогуване. Ето това е ключът към сърцето: сърдечната молитва. И нямаше нищо общо с някаква мантра. По-силно от всякога усещах желание да узная нещо повече за това и за трети път се върнах при него.

Очакването ми не бе излъгано. Не само разговорите ни бяха като откровение, но и писанията за Иисусовата молитва, които намерих в библиотеката. Книгите на светите отци бяха толкова богати и впечатляващи, че имах усещането, че съм зареден с духовно гориво до края на живота си. Вдъхновението да нарека моят пръв албум „От главата към сърцето” извираше очевидно от същия извор, както и сърдечната молитва: това беше покана да избера тесния път, да се опитам да премина през тесния отвор на „игленото ухо”, да приема борбата със страстите, да приемам пораженията, да се самообвинявам, за да бъда оправдан от Христос – точно „да държа ума си в ада и да не унивам”.

И още веднъж се сблъсках със стария въпрос, който християните винаги ми поставяха: „Защо при мен не се случва нищо, когато се моля?” Отговорът очевидно се криеше в Иисусовата молитва. Отец С., който ми беше като приятел, ми даде възможност при това посещение да надникна в една „публична тайна”. В следващите редове се основавам както на нашите разговори, така и на написаното в неговата книга „Неговият Живот е и мой”[1], защото то допълва съдържанието на нашите разговори, което отчасти съм забравил. Когато го попитах за силата на Иисусовата молитва, той ми разясни следното:

„Не е достатъчно само да се произнася молитвата на глас: същественото е да обичаме Онзи, Когото призоваваме. Това не може да стане чрез автоматично повторение на молитвата с уста или пък само в ума. Ако не се опитаме с всичка сила да спазваме Неговите заповеди, напразно призоваваме Името Му. Бог ни предупреждава с цялата яснота за това да не изговаряме напразно името Му (Изх. 20:7) Произнасянето на името на Иисус изисква както съзнание за присъствието на Живия Бог, така и истинно познание за Него. Когато светът обвинява Господ за всички беди, войни и несправедливости – защо ли Господ допуска това! – човекът отново разпъва Иисус на Кръста, вместо да разпъне на кръста себе си със своите страсти и чрез Неговото опрощение да се освободи от вината, за която сам е отговорен. Това е драмата на нашето време. Цялото човечество обвинява Господ за злото, а християнинът тръгва на път, за да познае Бога, за да проумее къде е вината – у Господ или в сърцето на самия човек.

Краткият отрязък от времето – това „сега”, което бихме могли да наречем „наше” – ни е даден, за да намерим обратния път към рая, от който сме били изгонени чрез греха на Адам. Св. Йоан Кръстител ни казва как да направим това: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Покаянието е възможно само, ако проумеем собствената си слабост. А проумяването е възможно само, ако призоваваме Името Господне в Светия Дух. Това призоваване е пъпната връв, която ни свързва с Господ и ни дава да опитаме Божията сила, без която ние нищо не можем да предприемем. Повтарям най-категорично: това не е възможно с никаква медитативна техника. Теоретичното богословие, липсващият опит и чисто интелектуалното съзнание за името на Иисус съвсем са изпразнили живота на много християни. Не е достатъчно умствено или психологически да „споменаваш” Иисус. Такава молитва буквално е „губене на време”, още повече, когато се молим за някакви материални неща и молитвите ни остават „нечути”.”

Изходът от задънената улица на този свят е молитвата и една от формите ѝ е Иисусовата молитва, но само тогава, която я произнасяме с вяра, със съзнание за собствения си грях и с молба за опрощение. Не йога или телесни упражнения могат да ни освободят, както искат да ни измамят (1 Тим. 4:8), а благодатта и вярата ни, скрепени с постоянство и търпение. Тези качества сякаш са изгубени в днешното време на „живот на бързи обороти”. Хората искат да имат всичко и то веднага. Езотеричните предложения обещават бързи успехи. С цялата си настойчивост искам да предупредя за подобни заблуди. „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители” (Мат. 7:15).

Да се върна още веднъж към моя опит с хиндуизма и будизма. Той ми позволи да преживея отвъдното, показа ми един път, по който чрез медитацията се озовах в област, която е отвъд разума, разсъдъкът ми замлъкна и аз се потопих в някаква мистика като напуснах пространството и времето. Известно време вярвах, че съм намерил някакъв покой спрямо постоянно променящите се явления в света и дори имах чувството, че съм вкусил вечността. Но във всички тези преживявания Го нямаше Него – Истинският, Живият Бог! Това не е нищо друго, освен скрито себелюбие, в което човек се възхищава на себе си като творение. По този начин той достига единствено самообожествяване, вместо да види Бога. Това беше същият трагизъм, който някога е довел до грехопадението на Адам. Две несъвместими неща са фино объркани: чрез формата на без-личната медитация човекът вече не може да опознае „личностния” Бог. Вместо това се поддава на идеята, че той самият е бог. Веднъж заслепен от красота на споменатите по-горе запленяващи преживявания, човек тръгва по пътя на саморазрушението като вярва, че би могъл да се завърне в състоянието, от което е бил „извикан за живот.” Но това състояние според азиатските религии е безлично, ето защо, за да го постигне човекът се самоунищожава и се превръща в не-битие. А Бог призовава човека точно от небитието в личностната форма на битието – „аз съм”.

Ето защо молитвата ни трябва винаги да бъде лична – лице в Лице. Бог ни е създал, за да участваме в Неговото Божествено Битие, без да разрушаваме своята идентичност. Това е безсмъртието, което можем да постигнем само чрез победа над света. В Иисус Христос ние сме призвани да победим света. Когато сме отделени от Бога, ние сме победени и подвластни на смъртта. Затова е крайна глупост, по каквито е да е причини, да се хванеш на въдицата на грешния учител или учение и да изоставиш доверието си в Църквата Христова. „Тогава любовта към ближния незабелязано се превръща в любов към себе си и води до разделение не само вътре в нас, но и до разединение с околния свят, дори с цялото човечество, което у Бога е едно. Най-ужасният враг на любовта към ближния е нашата гордост, която е изключително силна.” Нашето усилие трябва да бъде да победим гордостта, защото жаждата за власт означава смърт за душата. Ако оставим властта и гордостта да правят каквото си искат в нас, всяка наша молитва и моление се превръщат в оскверняване на Неговото свято Име. Лекарството срещу гордостта и властолюбието е смирението – така, както Иисус ни е показал.

Ако с цялото си сърце се опитаме да оставим Божието Слово и присъствие да проникнат във всички области на живота ни, ще се освободим от грехове, страсти и негативни привързаности. Истинската християнска молитва се състои в непрестанно призоваване на името на Иисус: „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния и сътворения от Тебе свят.” Тази сърдечна молитва е действена и тогава, когато сме на смъртно легло и мозъчните функции вече не работят пълноценно, защото със своя вик „Иисусе Христе” ние обличаме душата за пътуването към непреходното Сега. Без смирение истинската молитва е невъзможна. Но смирението ни показва нашето истинско Аз: а именно, нашата отделеност от Господ. Тази отделеност е адът. Разрешете ми да повторя още веднъж: ако доброволно се самообвиняваме, Бог ще ни оправдае по Своята милост. Ако сами се оправдаваме и извиняваме или, още по-лошо, ако прехвърляме вината на друг, Бог ще ни осъди (Мат. 23:12). Това е тайната на живота: благодатта на молитвата е придобиването на вечността, ключът към живота след смъртта. Пътят от ума към сърцето.

Смисъл и цел на тази книга е да свидетелства, че опрощението и промяната са възможни по всяко време и навсякъде, щом любовта на Отец, Син и Светия Дух докосне сърцето ни. Неописуемата Божия любов се носи над нас така, както се е носила над бездната преди сътворението на света. И тя ще влезе у онзи, който отвори сърцето си. Тук и сега.

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния.

Из книгата „2 000 000 километра в търсене на любовта“. Стр. 252-257

За молитвата на Господа

Автор: Йоан Дамаскин

Молитвата е издигане на ума към Бога или молба към Бога за нещо благоприлично.

А защо Господ се молеше за Възкресяване на Лазар и по време на страданието? Нали светият Му ум, след като веднъж завинаги се бе съединил ипостасно с Бог Слово, не се нуждаеше нито от издигане към Бога, нито от измолване на нещо от Бога, понеже Христос е един? Но Той се молеше поради това, че бе направил нашето лице Свое, изобразяваше в Себе Си присъщото за нас, стана Образец за нас, учеше ни да искаме молитвено от Бога и да се стремим към Него и със светия Си ум ни проправяше път в издигането към Бога. Както претърпя страсти, водейки ни към победа над тях, така и се молеше – както казах, – за да ни проправи път на издигане към Бога и да изпълни за нас всяка правда, както каза на Иоан (Мат. 3:15), да помири с нас Своя Отец, да почете Отца като Начало и Причина и да покаже, че не е противник на Бога.

Защото, когато при възкресяването на Лазар Христос каза: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил (Иоан. 11:41, 42), не беше ли за всички повече от ясно, че Той каза това, за да почете Своя Отец като Свое Начало и Причина и за да покаже, че не е противник на Бога?[1]

А когато Христос каза: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти (Мат. 26:39), не е ли очевидно за всеки, че с това Той ни учи в момент на изпитание да търсим помощ само от Бога и да предпочитаме Божията воля пред своята, и освен това показа, че наистина е направил Свое присъщото за нашата природа и че действително има две воли, разбира се, природни и съответстващи на едната и на другата Му природа, без да са враждебни една спрямо друга? Той казва: Отче, като Единосъщен; казва: ако е възможно не защото не знае дали е възможно (тъй като кое е невъзможно за Бога?), а за да ни научи да предпочитаме Божията воля пред своята. Защото невъзможно е само това, което Бог не желае и не допуска. Обаче не както Аз искам, а както Ти. Като Бог, Той има една и съща воля с Бог Отец, но като човек естествено проявява човешка воля, понеже тя по природа се бои от смъртта[2].

А думите: Боже Мой! Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27:46), Христос изрече като Такъв, Който е направил нашето лице Свое[3]. Защото Отец не би могъл да бъде наречен Негов Бог, ако Христос не би поставил Себе Си наред с нас, при което в абстрактните представи на ума видимото се отделя от това, което се съзерцава с ум; от друга страна, Христос никога не е бил изоставян и от собственото Си Божество, а ние бяхме изоставени и пренебрегнати. Затова Той се молеше по този начин, като Такъв, Който е направил нашето лице Свое[4].

Из „Точно изложение на православната вяра”, качена тук