Литургика

Какво е значението на църковната свещ

„Аз съм светлината на света. Който Ме последва, няма да ходи в мрака, но ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12)

“При нас никога не се извършва богослужение без светилници, но ние ги използваме не само за това да разпръскват мрака на нощта, литургия се извършва и на дневна светлина, но за да изобразим чрез нея Христос – несътворената светлина, без която и в средата на деня пак щяхме да бродим в мрак”  (Тертулиан † ок. 220)

Има още →

За клерикализма, тайнството свещенство и любовта

Автор: отец Александър Шмеман (1921-1983)

Вековете на „клерикализъм“ (тук обаче не трябва да раз­бираме клерикализма като някакъв монопол на „йерархичните“ и „литургични“ църкви) са превърнали свещениците или ду­ховниците в отделно съсловие със свое особено и специфич­но „свещено“ призвание в Църквата. Това призвание е не само различно (според този погрешен възглед – б. р.), а напълно противоположно на всичко онова, което е „обикновено“. Такъв е бил и такъв продължава да бъде източ­никът на свещеническата психология и подготовка. Ето защо няма нищо странно в това, че понятията „лаик“, „мирянин“ по­степенно са станали синоними за наличието на някаква липса у човека или за неговото отделяне от нещо. Но първоначално думата „лаик“ се отнася към думата λάος – народ Божий – и не само че е имала положителен смисъл, но е включвала и „кли­ра“. Ако днес кажем за някого, че е „лаик“ във физиката, това показва неговото голямо невежество в областта на тази наука и „отделеността“ му от тесния кръг на специалистите.

Векове наред положението на клира е било превъзнася­но като нещо „свръхестествено“, а и все още можем да до­ловим известни нотки на мистично страхопочитание, когато човек казва: „Хората са длъжни да уважават духовниците“. И ако някой ден в семинариите бъде въведено преподаването на една отдавна закъсняла наука – пастирска патология, – ней­ното първо откритие навярно ще бъде, че „свещеническото призвание“ понякога произхожда от болен стремеж към този род „свръхестествена почит“, особено ако шансът за неговото „естествено“ придобиване е твърде малък. Нашият секуларизиран свят „почита“ духовниците по същия начин, по който „почита“ и гробищата.

И клерикализмът, и секуларизмът – първото на практи­ка е естествен „баща“ на второто, – са станали причина да забравим, че, погледнато по-задълбочено, да бъдещ свещеник е най-естественото нещо на света. Човекът е бил сътворен като свещеник на света, този, който принася света на Бога като жертва на любов и прослава, а чрез тази вечна евхарис­тия дарява божествената любов на света. В този смисъл свещенството е в самата същност на човешката природа, в твор­ческата връзка на човека с „женската природа“ на сътворе­ния свят. Единственият истински Свещеник обаче е Христос, защото Той е единственият истински и съвършен Човек. Той е новият Адам, възстановяването на онова, което Адам не ус­пял да бъде. Адам не успял да бъде свещеник на света и в ре­зултат на този неуспех светът престанал да бъде тайнство на божествената любов и присъствие и станал „природа“. В този „естествен“ свят религията става организирана сделка със свръхестественото, а свещеникът е поставен отстрани като „извършител на сделката“, като посредник между естестве­ното и свръхестественото. В този случай е без значение дали това посредничество се разбира в магически категории като свръхестествени способности, или в категориите на закона като свръхестествена власт.

Христос ни откри, че същността на свещенството е лю­бовта и затова свещенството е същност на живота. Той умира като последна жертва на свещеническата религия, Неговата смърт слага край на тази религия и поставя началото на свеще­ническия живот. Христос бил убит от свещениците, от „клириците“, но Неговата жертва унищожила и тях, и всяка „рели­гия“. Религията също е била унищожена, защото жертвата Му е разрушила стената на разделението между „естественото“ и „свръхестественото“, между „светското“ и „свещеното“, меж­ду „този свят“ и „отвъдното“ – преграда, която е била единстве­ното оправдание и raison d’être (причина за съществуване) на религията. Христос ни открива, че всичко съществуващо, цяла­та природа има за цел и се осъществява в Царството и че всяко нещо може да бъде преобразено чрез любовта.

Ако в Църквата има свещеници и ако в нея е живо све­щеническото призвание, то е за да ни се покаже, че всяко призвание е вид служене, да се превърне животът на всички хора в Литургия на Царството; да се открие Църквата като тайнствено свещенство на изкупения свят. С други думи, тук става въпрос не просто за „отделно“ призвание, а за израз на любовта към призванието на човека да бъде син Божий и към света като тайнство на Царството. Свещеници трябва да има, защото ние живеем в този свят, а нищо земно не е Царство­то и „този свят“ никога няма да стане Царството. Църквата е в света, но не е от света, защото само ако не е от него, тя ще може да ни открие и яви „бъдещия век“, отвъдното, което прави всичко тукашно да изглежда старо и в същото време ново и вечно в любовта на Бога. Затова нито едно занимание от този свят не може да изпълнява ролята на духовенството. Трябва да има нещо, чието специално предназначение е да няма конкретно предназначение, а да бъде всичко за всички и да открива, че целта и смисълът на нещата е в Христос.

Никой не може да бъде свещеник и да направи избор въз основа на своите собствени качества, подготовка и на­гласа. Призванието винаги идва свише – според Божието посвещение и ред. Свещенството е израз не на гордостта, а на смирението на Църквата, защото в него се открива пъл­ното й подчинение на Христовата любов, т.е. на Неговото единствено и съвършено свещенство. При своето ръко­полагане свещеникът получава не „свещенически сан“, а дара на Христовата любов – онази любов, която е направи­ла Христос Единствения Свещеник и която изпълва с това единствено свещенство служението на всички, които Той изпраща при Своя народ.

Затова тайнството на ръкоположението е в известен смисъл идентично с тайнството на брака, защото и двете са израз на любовта. Свещеникът наистина е венчан за Църква­та. Но също както човешкият брак е част от тайната на Хрис­тос и Църквата и става тайнство на Царството, така и бракът на свещеника с Църквата го прави истински свещеник, истин­ски служител на любовта, която единствена преобразява света и открива Църквата като непорочна невеста Христова.

Ето в заключение и последния извод: някои от нас са женени, други не. Някои са призвани да бъдат свещеници и пастири, други не. Но тайнството брак и тайнството свещенство засягат всеки един от нас, защото са заложени в приз­ванието на нашия живот. Смисълът, същността и целта на всяко призвание е тайната на Христос и Църквата. Именно чрез Църквата всеки от нас открива, че призванието на всич­ки призвания е да следваме Христос в пълнотата на Неговото свещеническо служение: в Неговата любов към хората и към света, любов, която се стреми към тяхното пълно осъществява­не в преизобилния живот на Царството.

Из „За живота на света“, стр.   139 – 143. Заглавието е мое

Богослужебни места в новозаветната епоха

Автор: архимандрит Авксентий

През апостолския период и непосредствено след него местата, където християните извършвали богослужението си, не играели някаква особена роля. Функцията им била по-скоро формална. Християните били убедени, че чрез кръщението те се превръщат в живи храмове на Св. Дух. Това убеждение намерило израз в предсмъртната реч на св. архидякон и първомъченик Стефан, който ясно изразил антихрамови позиции, подчертавайки, че „Всевишният не живее в ръкотворни храмове…“ (Деян.7:48). Думите му не се отнасят за величествените езически храмове, а по-скоро са свързани с думите на Спасителя от Марк 14:58 „ще разруша тоя ръкотворен храм, и след три дни ще съзидам друг неръкотворен…“. Като цяло понятието за храм отсъствало от най-ранната християнска богослужебна традиция. На Бога било служено „с дух и истина“ (Йоан 4:24), а за храм било считано тялото на човека – „Не знаете ли, че вие сте храм Божи, и Духът Божи живее във вас?“ (1 Кор.3:16).

В Новия Завет представата за храм не е свързана със сграда, построена от човешки ръце. Храмът на живия Бог е човешката природа на Господ Иисус Христос: „Той обаче говореше за храма на тялото Си…“ (Йоан 2:21). Според св. апостол Павел в Спасителя „телесно обитава всичката пълнота на Божеството…“ (Кол.2:9). Според св. апостол и евангелист Йоан всеки, който обича Господ Иисус Христос, се превръща в Негов дом. В този смисъл са думите на св. апостол Павел: „като се утвърдихте върху основата на пророците и апостолите, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят…“ (Ефес.2:20-21). Подобна идея развива и св. апостол Петър „и вие сами като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом…“ (1 Петр.2:5). Апостолите проповядвали, че е необходимо да се обърне внимание преди всичко на вътрешната страна на богослужението, и че тя е решаваща за човешкото спасение. Учението си за „неръкотворния храм“ те противопоставяли на езичниците, които продължавали да строят величествени и богато украсени култови сгради.

Господ Иисус Христос проповядвал, че не само в Йерусалимския храм, но на всяко място човек може да се поклони на небесния си Отец (Йоан 4:21). Въпреки това, Той и Неговите ученици – апостолите често посещавали Йерусалимския храм (Мат.21:12-13; Марк 11:15-17), но нито той, нито синагогите били считани за единствени места за богослужение. Същевременно по-малки групи християни се събирали в частни домове, където извършвали „хлеболомението“.

През апостолския период християните използвали две различни места за своите богослужебни нужди – Йерусалимския храм, заменен след разрушаването му през 70 г. със синагогите, и частни домове. До убийството на св. архидякон Стефан християните, по съвета на юдейския законоучител Гамалиил „Оставете тия човеци и не ги закачайте…“ (Деян.5:34-35), свободно се събирали в Йерусалимския храм, където „всички единодушно прекарваха в притвора Соломонов…“ (Деян.5:12). Същевременно сравнително малкият им брой им позволявал да се събират и в частни домове, където да извършват евхаристийни трапези.

След Възкресението и Възнесението на Господ Иисус Христос апостолите продължили да посещават синагогите, където четяли и тълкували свещените писания на присъстващите (Деян.14:1, 17:1-2, 19:8 и др.). В синагогите било обръщано повече внимание на назидателните и нравоучителни проповеди. В този смисъл те били по-подходящи за разпространение на новото учение от Йерусалимския храм, където вниманието било насочено преди всичко към обредите и церемониите, свързани с жертвоприношенията. Дълго време те останали подходящо място за дидактическата част на новото християнско богослужение. Едновременно с това християните, по примера на Господ Иисус Христос и Неговите ученици, продължавали да организират богослужебните си събрания в частни домове в т.нар. горници, където да извършват евхаристия.

Горницата представлявала разположено на втория етаж обширно помещение, до което водели външни стълби. Използвано било за семейни тържества и различни събирания. Горници през онази епоха имали почти всички къщи на градовете и селата на Близкия изток. В горница Господ Иисус Христос измил краката на Своите ученици (Йоан 13:5) и установил евхаристията на Тайната вечеря (Мат.26:26-28). След Възнесението Му апостолите продължили да се събират в сионската горница (Деян. 1:13) до деня Петдесетница, когато в същата тази горница над тях слязъл Св. Дух.

Вероятно горниците били устройвани по подражание на юдейските синагоги. Били предназначени за организиране на молитвени събрания, за богообщение и извършване на последования на формиращото се християнско богослужение.

Предприетото от юдеите гонение срещу първите християни станало причина те да прекратят събранията си в Йерусалимския храм и да прекъснат завинаги връзката си с юдейската богослужебна традиция. За това допринесло и разрушаването на Йерусалимския храм от Римският император Тит  (†81) през 70-та година.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 54-56

Богослужебни одежди през първите християнски векове

Автор: архимандрит Авксентий

Сведения за съществуването на специални използвани само по вре­ме на богослужението одежди през първите три века на християнска­та епоха липсват. В книгите на Новия Завет не се говори за богослу­жебни одежди. Най-напред в „Апостолски постановления“ (380 г.) се споменава, че свещеникът и първосвещеникът сменяли одеждите си и трябвало да бъдат облечени със „светла дреха“. В пета глава на „Цър­ковна история“ Евсевий Кесарийски (†339) споменава, че св. апостол Яков носел на челото си особена превръзка (πέταλον, lamina), носена и от юдейското свещенство. От неговото свидетелство не става ясно да­ли била носена само по време на богослужение или представлявала част от обичайното му облекло. За подобна превръзка, носена от св. апостол Йоан, споменава и Поликрат Ефески († 190).

Общоприето е схващането, че новозаветните богослужебни одеж­ди не се различавали от светското облекло, използвано през онази епо­ха. С други думи, свещенослужителите през онази епоха се обличали като всички техни съграждани и не използвали облеклото си като от­личителен белег на служението си. Въпреки това, както от свидетелс­твото на Поликрат Ефески, така и от малко по-късно свидетелство на блажени Йероним (†420) става ясно, че преди началото на богослуже­нието свещенослужителите обличали одежди, които били използвани само по време на богослужението.

В „Църковна история“ блажени Теодорит Кирски (†460) спомена­ва, че през 330 г. византийския император Константин Велики (†337) в израз на почит към църквата на Йерусалим подарил на Йерусалимския епископ Макарий (†333) „скъпа свещена одежда“. Той я обличал по време на масовото кръщение на оглашени, извършвано в нощта на Възкресението.

Малко по-късно ясно свидетелство за богослужебната употреба на орар от дякона и омофор от епископа дава св. Исидор Пелусиотски (†440). Той обърнал особено внимание на символичния смисъл на тези одежди. С външния вид, формата и употребата на богослужебните одежди се занимавали и някои поместни събори като Гангьрският (343 г.), Лаодикийският (363 г.), Картагенският (398 г.) и др. С четвъртото си правило Толедският събор (633 г.) забранил натрупването на отличия.

От многобройни древни паметници на християнското изобразител­но изкуство от първите християнски векове става ясно, че между об­леклото на свещенослужителите и това на обикновените християни нямало никаква разлика. Подобни паметници са изображенията в гроб­ницата на св. Калист (III в.) в Рим, тези в гробницата на св. Агнеса (IV в.), мозайките в ротондата „Св. Георги“ в Солун, стенописи и мозайки, съхранени в храмове в Равена, Рим и Константинопол.

За оформянето на богослужебни одежди може да се говори след VI век. До IX век на отделни места свещенослужителите продължавали да носят по време на богослужение одежди, които използвали и извън него. Началото на този процес трябва да бъде търсено в постепенното изместване на облеклото, носено от т.нар. културни народи, от това на северните „варварски“ племена. Подобна замяна имала и своите противници. Като опит да бъде съхранена употребата на класическото об­лекло на гръко-римския свят може да бъде разглеждана една заповед от 397 г., която нарежда сенаторите да носят класическите пенула (фелон), туника и линея.

Из „Литургика (част първа)“, стр. 135-137

Дякониса и нейното ръкоположение

Автор: доц. д-р Апостол Живков Делипапазов (Архимандрит Авксентий)

Дякониса

В новозаветните книги поведението на жените от обкръжението на Спасителя нерядко е определяно като „служение“ (,,διακονια“) (Мат.8:15, Марк 1:31, Лука 4:39, Йоан 12:2 и др.)

Институтът на дяконисите възникнал през апостолския период от църковната история и бил свързан със задължения, подобни на тези на дяконите. В известен смисъл бил допълнение към този на дяконите. Включвал една единствена степен – тази на дяконисата. Не предпола­га принадлежност към по-нисша степен, нито възможност за издигане в друга, по-висша. За дякониса на име Фива споменава св. апостол Павел в Рим. 16:1-2. В 96 си писмо до император Траян, Плиний Млад­ши докладва, че е разпитвал две робини наричащи се „прислужнички“, т.е. дякониси. В „Пътеписа“ си испанската монахиня Егерия (Сил­вия) споменава за дякониса Мартана, която не взимала участие в богослужението, а по-скоро изпълнявала задълженията на игуменка в един манастир в Селевкия-Ктесифон.

Служението на дяконисите, като част от по-общия проблем за служението на жената в църквата не бил приеман еднозначно. В трета книга на „Апостолски постановления“ по този повод е казано „Ако по-рано не позволихме на жените да поучават, то как да им позволим, въпреки природата си, да свещенодействат? Поставянето при богини­те на жени свещеници е заблуждение на елинското (езичеството – ск.м.)…“.

Според шеста глава на „Апостолски постановления“ дякониса мог­ла да бъде неомъжена жена или вдовица омъжена само един път. Т.е. дяконисата можела да има деца. В редки случаи дякониса можела да стане и съпругата на епископа, което е урегулирано в 48 правило на Шестия вселенски събор „Жена на произвеждан в епископско достойн­ство, подир като се раздели с мъжа си по взаимно съгласие, нека пос­тъпи в манастир отдалечен от местопребиваването му и нека се ползва с издръжка от него. А ако се окаже достойна, нека се произведе и в достойнство на дякониса…“. С 15 си правило Четвъртия вселенски съ­бор определил дяконисата да не е по-млада от 40 години. Същото би­ло потвърдено и в 14 и 40 правило на Шестия вселенски събор. Дяко­нисите подготвяли жени желаещи да приемат кръщение, подпомагали свещенослужителя при извършване на кръщение, посещавали с раз­лична цел домовете на християните, стоели при вратите на храма, сле­дели за поведението на жените в него, удостоверявали непорочността на девици и др. Били длъжни още да посещават и обгрижват христи­янки, които живеели в домове на езичници. Във връзка с това в осма книга на „Апостолски постановления“ е посочено „Дяконисата не бла­гославя, нито извършва нещо от онова, което извършват презвитерите или дяконите. Тя единствено пази портите на храма и помага на през­витерите при кръщение на жени (заради приличието)…“. По времето на Константинополския патриарх Фотий (†893) дякониси носели при­частие на пленените във война със сарацините византийски войници.

От първите християнски векове до нас достигнали имената на ня­кои дякониси като св. Домника от Александрия, св. Теосевия от Ниса, св. Татяна, св. Ксения от остров Кос, св. Платонида от Назианз и др. В третата си новела император Юстиниан Велики определил броят на дяконисите в църквата „Св. София“ в Константинопол да не надхвър­ля 40. На територията на страната ни институтът на дяконисите също бил популярен. В село Елешница (Разложко) е намерен гроб на дякониса, от надписа на който става ясно, че се е казвала Евгения и е починала през 538 г. „Тук почива благоразумнопаметната Евгения, която бе дякониса и която построи дома (църквата) на славния апос­тол Андрей, и която завърши живота си в благочестие на 12 юни, индикт първи, по време на царстването на най-божествения и най-благочестивия наш господар Флавий Юстиниан, вечен август и автократор, година двадесет и девета, по време на консулството на най-блестящия Флавий Йоан“.

През 527 г. със 17 правило на свиканият от Арменската църква съ­бор в древната арменска столица Двин (Довин) било определено „На жени не се разрешава да извършват служението на дякониси, нито да прислужват при кръщение…“. През XII век в тълкуванието си на 15 правило на Четвъртия вселенски събор Антиохийският патриарх Тео­дор (Валсамон) отбелязва, че в Константинопол ръкоположение на дя­кониси вече не било извършвано. Причина за това според него е огра­ничаването достъпа на жените до олтара. За Матей Властар служени­ето на дяконисите в църквата е „никому неизвестно“, т.е. отдавна заб­равено служение.

Посвещение (ръкоположение) на дякониса

В „Завета на нашия Господ Иисус Христос“ е отбелязано, че дяко­нисите били причастявани непосредствено след иподяконите. За пос­вещение или ръкоположение на дякониси в него не се говори. По вре­мето на Константинополския патриарх Фотий (†893) дякониси носели причастие на пленените във война със сарацините византийски вой­ници.

В „Апостолските постановления“ (IV век) е съхранен остатък от древен чин на ръкополагане на дякониси „Боже вечни, изпълни с духа на Мариам, и Девора, и Анна, и Олдама пазителката на Твоите свети врата…“. Те били считани за част от клира на древната църква, за кое­то говори и 19 правило на Първия вселенски събор „По същия начин да се постъпва с дякониси, както и с всички, които са причислени към клира…“.

Друг по-пълен чин на посвещаване на дякониси е достигнал до нас в препис от края на VIII или началото наIX век. Бил извършван от епископ в олтара, по време на литургия и според него орарът бил премятан през врата, т.е. през двете рамена на дяконисата. Причастявал я епископът, след което и подавал чашата, а дяконисата я поставяла на св. трапеза. Дяконисите не могли да бъдат монахини, макар че в ръко­писи от V-VI век между служението им и това на монахините често се прави връзка. В 123 новела на император Юстиниан се говори за мъже и жени, които „встъпват в манастир и стават клирици или дякониси или отшелници…“. От същото време служението на дяконисата било обвързвано с определен храм.

Забраната дякониси да дават причастие в енорийските храмове дос­тигнала до нас в един Молитвослов от Х век, в който се говори, че в някои храмове съществувала и тази практика. В библиотеката на Алек­сандрийската патриаршия в Кайро се съхраняват два молитвослова отXIV век, които съдържат вероятно някои от последните редакции на чина на ръкоположение на дякониси. От свидетелството на Матей Влас­тар (†1360) става ясно, че при „ръкоположение“ на дякониси, еписко­път свалял омофора си, премятал дяконския орар и през двете рамена на дяконисата и я причастявал непосредствено след дяконите. През средните векове институтът на дяконисите постепенно изчезнал и бил заместен в някаква степен от женското монашество. Изчезването му било свързано с въвеждането на Йерусалимския богослужебен устав на св. Сава Освещени във всички храмове на Византийската империя.
Успешни опити за възстановяването на този институт се правят в някои дохалкидонски църкви. В Руската църква до 1917 г. също имало църковни благотворителни организации, чиито служителки се нари­чали дякониси. Нерешителни опити за възстановяване на древното слу­жение на дяконисите се правят и в други църкви – Гръцка, Антиохийска и др.

Посвещението на дякониса било приравнено с ръкоположението на дякон. Извършвали го в края на литургията преди ектенията „Като поменахме всички светии…“.

– (епископът благославя три пъти главата на ръкополаганата), молитва „Бо­же свети и всесилни, Който освети чрез раждането Си…“,

– велика ектения „С мир на Господа…“,

– (епископът възлага ръка върху главата и), молитва „Владико, Господи, Който не отклоняваш и жените посветили себе си по Божествения съвет…“,

– (епископът премята дяконския орар през врата и и я причастява), екте­ния „Като поменахме всички светии…“,

По време на тази ектения епископът подавал потира на новоръкоположената дякониса, а тя го поставяла върху св. трапеза. Не било възгласяно „Дос­тоен“ и не и била давана рипида, като на дякон.

Из „Литургика, част втора“. Заглавието е мое            

Първичната цел на брака и неговото значение

Автор: Павел Евдокимов

Първичната цел на брака

Православното разбиране е персоналистично в своята основа[1]. Съпружеското състояние е особено призвание за добиване на пълнота в Бога. „Любовта променя самата същност на нещата“, казва св. Йоан Златоуст[2] и добавя: „Само любовта създава от две същества едно“[3]. Само любовта познава Любовта. „Само любовта съединява човешкото същество с Бога и с другите човешки същества“[4]. Любовта става форма на благодатта, за да преодолее греховното състояние на разделението и егоцентричната изолация. Най-разтърсващото откровение възвестява еднаквата природа на любовта, която Бог проявява към човека и човекът към Бога и която живее в дълбочината на сърцето, когато то е чисто и отворено за човешките същества. Песен на песните говори ясно за това: „Любовта е силна като смърт, (…) стрелите й са стрели огнени“ (8:6). Самият тип на съпружеската любов е духоносен по същността си. Материята на това тайнство е взаимната любов, която съдържа целта в себе си, защото дарът на Светия Дух я превръща в „нерушим съюз на любовта“, което позволява на св. Йоан Златоуст да даде великолепно определение: „Бракът е тайнство на любовта“[5].
Срещу латинското определение prolis est essentialissimum in matrimonio (потомството е най-същественото в брака) и matrimonii finis primarius est procreatio atque educatio prolis (първата цел на брака е създа­ването и възпитаването на потомство) православното учение твърди, че изначалният смисъл или крайната цел на брака е съпружеската любов – в онази пълнота на единството на съпрузите, която ги превръща в до­машна Църква. Бракът може да е полезен за обществото – въпреки това неговата собствена независима ценност пребъдва царствено в самия него. Св. Дионисий пише: „Атиняните наричали брака τέλος, защото именно той венчава човека за живот“[6]. Децата внасят ново качество – бащинството и майчинството – но това е преизливане на пълнотата, която като такава пребъдва в себе си. Дори различността на половете, която изпълва цялата съвкупност на човешкото битие и отива далече отвъд границите на самите полове, добива цялото си значение незави­симо от родовия проблем, който е само вторичен спрямо нея.

Значението на брака

          Грехопадението е изопачило човешката онтология, разделяйки я на лоша мъжественост и лоша женственост, потопени в непрестанно­то трептене на привличането и отблъскването. Разделението не е меж­ду мъжете и жените, а в сърцевината на всяко човешко същество. То създава постоянно напрежение, предизвикващо конфликти и неврози. Тайнството брак внася „райска благодат“ и съединява началото и края. Все същият Йоан Златоуст, великият учител на брака, изказва дълбока мисъл, толкова фундаментално потвърдена от модерната психиатрия: „Любовта се ражда от целомъдрието“. Напротив, „извращението (раз­вратът и порнографското любопитство) произлизат от недостига на любов“[7]. Най-силното средство е „любовта, amor magnus, великата любов, която прави хората целомъдрени“[8].
Има една последователност от текстове в Свещеното Писание , която не е случайна и която разкрива ослепителната истина за човека, хвърля ярка светлина върху съдбата му.
Послание до Евреите (2:7) описва величието на безгрешния човек в зората на неговия живот със следния израз: „Със слава и чест си го увенчал“. Апокалипсисът, който е в другия край на историята, възвес­тява, че племената и народите ще донесат на прага на новия Йерусалим „славата и честта си“; не с празни ръце стига най-сетне и човекът до пълнотата си – той носи даровете на Светия Дух. И най-после същата тази формула, която изразява обещанието и крайното му изпълнение – раят и Царството Божие – се съдържа в извършителната формула на тайнството брак: женихът и невестата със слава и чест се увенчават. По този начин бракът изпъква като точка на обединението и в това си пророческо служение – като образ на влизането в бъдещия век.

Из книгата на Павел Евдокимов „Православието“. Заглавието е мое

Служебно и царско свещенство

  Автор: Павел Евдокимов 

Преданието е доста категорично в това, което засяга функционална­та разлика (основана върху разликата на харизмите и реда на служенията) между двата вида свещенство. То никога не допуска смесване и утвър­ждава природното равенство: всички са преди всичко равни представи­тели на Божия народ и именно в рамките на това равенство се извършва диференцирането на харизмите. Ритуалът на епископската хиротония съдържа един многозначителен детайл. В най-тържествения момент на службата най-възрастният епископ застава на мястото на дякона и изри­ча прошенията на дяконската ектения, а всички останали епископи пеят вместо народа ответните слова. По този начин в момента на възвеждането на избрания във висшия йерархичен сан всички епископи заемат мястото на верните, защото всички са преди всичко свещеници на царс­кото свещенство, равностойни членове на Тялото и избраникът приема епископските харизми само за да изпълни една съвсем определена харизматична функция, служение, установено в рамките на Тялото. Единствен Христос е Свещеникът, всички други са свещеници чрез съпричастие, а някои от тях са и епископи и презвитери. Трябва да се отбележи, че на новозаветен гръцки терминът ἱερεύς – свещеник – е оставен само за цар­ското свещенство на Христос, а служебното свещенство е обозначено с думата „презвитер“ или „епископ“. Христос е единственият Свещеник по помазание (вече ранната Църква посвещава своите служители чрез възлагане на ръце) и е очевидно, че единствено посвещаването чрез миропомазване е посвещаване в царско свещенство.
Явно, че православната концепция е далеч както от антийерархичното изравняване, така и от клерикалното раздвояване на единното Тяло и че ударението се слага преди всичко и усилено върху свещеническото участие на всички, но под формата на тези две свещенства. Всяка от тях е определена от Бога и именно този божествен произход помества двете служения в сакраменталното домостроителство, като ги изважда от све­та и социума и ги полага като харизматични в света и за света.
Това, което се съдържа в Единния – в Христос – е разгърнато, из­пълнено и завършено в Неговото Тяло: Свещеникът се обръща към цар­ството и свещенството на свещениците. Но Пасха и Второто пришествие все още не съвпадат – оттук е и съществуването на две свещенства. Неслято и неразделно, отвъд всяко противопоставяне, именно в различието на харизмите и служенията се осъществява единният Христос.

Из книгата  на Павел Евдокимов „Православието“

Изповядвам едно кръщение…

  Автор: Александър Шмеман

Изповядвам едно кръщение…

„Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете…” Евангелието според Матей завърша със заповедта на Иисус Христос към Неговите ученици: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин”[1].

Именно в светлината на тези думи, а също и в светлината на думата „кръщение” – така, както тя се употребява в Евангелието – сме длъжни и ние да се постараем да разберем изповядването на кръщението в Символа на вярата.

Ще започнем от последното. Евангелието завършва със заповедта да бъдат кръстени всички народи и започва с разказа за кръщението, с което Йоан Предтеча е кръстил и което от него е приел (тоест от него е бил кръстен – б.р.) Самият Христос. За съвременниците на Евангелието кръщението, на гръцки език βάπτισμα, т.е. символичното потапяне във вода, е било разбираем обред. То е означавало, че човекът се е осъзнал като омърсен от греховете си, че се разкайва и жадува очистване, прощение и ново раждане. Водата, като източник на живот, на очистване е била тук най-подходящият, „самоочевиден” символ, а потапянето в нея – най-разпространеният обред. Приемайки кръщението от Йоан, Христос е дал на този обред нов смисъл. Той го е съединил със Себе си. „Ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света”[2] – казва Йоан Кръстител, когато вижда към него да се приближава Иисус. Така че, когато преди възнасянето Си на небесата възкръсналият Христос заповядва на Своите апостоли да кръстят всички народи, това означава, че Той им оставя – на тях и на техните последователи, на общността от всички онези, които ще повярват в Него – знака, дара, силата на прощаване на греховете и на обновяването на живота, които Той, Божият Син и Спасителят, е донесъл на хората. Учението на Христос за любовта към Бога и към ближния, за праведността и чистотата може да бъде възприето от ума. За всеки обаче, който поне веднъж в живота си е чел Евангелието, не може да не е станало очевидно, че приемането на учението на Христос в християнството, в Евангелието е неотделимо от вярата в Него. Защото учението Му не е философия, нито е морал, отношението към които да не зависи от отношението ни към това кой ни предлага тази философия или този морал. Учението на Христос е преди всичко блага вест, възвестяване, че в света се е явил Бог и че се е явил, за да спаси хората от греха и от смъртта, да им дарува нов, свят живот. Ето защо повярвалият в Христос жадува за съединяването си с Него, жадува дара на спасението, новия живот. Кръщението в християнството е знак на този дар, или както казва Църквата – тайнство. В тайнството, т.е. в потапянето във вода в името на Отца, Сина и Светия Дух, невидимо се осъществява съединяването с Христос и в Него – с Бога Отца и с дара на Светия Дух.

Апостол Павел казва, че в кръщението ние се съединяваме с Христос по подобие на смъртта и възкресението[3]. Потапянето във вода е знак за смъртта – за смъртта на човека в неговото пълно поробване от материята, от греха, от егоизма, от страстите. Изваждането пък от водата е знак за възкресяването и оживяването му, за началото на новия живот в единство с Христос. Христос – според вярата на Църквата – е възкръснал от мъртвите и смъртта – по думите на апостол Павел – вече не владее над Него[4]. И ето че Своя възкресен и безсмъртен живот, Своята любов и силата на Своята победа Той ни дарява и на нас в кръщението. Оттук и тази удивителна радост, която в ранната Църква е обкръжавала кръщението, оттук и вярата в него като духовно, но действително съединение с Христос. „Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот” – пише апостол Павел[5].

За християните кръщението стои в основата на Църквата. Защото Църквата, т.е. общността от вярващите в Христос, не е просто организация за разпространяване на Христовото учение и за взаимна помощ и подкрепа. То е единство в Христос на всички онези, които от Него са възприели дара на новия живот и прощение на греховете. То е единство на вярата, т.е. на приемането на Христос като Бог и като Спасител. То е и единство на любовта към Него и в Него – един към друг. Разсеяната по целия свят, сред всички народи Църква представлява нов народ Божи, обединен не от плът и кръв, не от земни интереси като държавата и нацията, не от език и дори не от обща историческа съдба, а народ, който е обединен от вярата в Христос, от любовта към Него и от опита от Неговото присъствие. „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”[6].

На земята човек се ражда като член на даден народ или нация. Християнинът обаче чрез кръщението се ражда и встъпва в новия народ Божи. „Кръщелната вода – пише един християнски светец – е за нас гроб и майка“[7]. Гроб е, защото в тази вода човекът умира, ограничен само от земното и материалното, само до „плътта и кръвта“, и е майка, защото в тази вода се ражда нов човек, простен, очистен, възроден, живеещ още тук и сега нов и вечен живот…

Непрекъснато хора идват при Христос, слушат Неговия глас, отдават Му сърцата си, любовта си, своя живот. Това точно себеотдаване е кръщението. Отдавайки Му себе си, те получават от Него Неговия живот, себеотдаването Му за нас. И това себеотдаване на Христос за нас е нашето кръщение.

Из книгата “Неделни беседи и статии”, стр. 78-80