Георгиос Мандзаридис

Войната

Автор: Георгиос Мандзаридис

Мащабът на проблема. Като въоръжен и кървав кон­фликт на организирани групи[1] войната е един от най-сериозните и болезнени проблеми на човека, особено в нашата епоха. Опитът от двете световни войни, безкрайната поредица от последвалите военни конфликти, но и наличието на ужасяващи оръжия за масово унищожение, които могат да погубят стотици пъти не само човечество­то, но и всяка следа от цивилизация от лицето на земята, са достатъчни, за да покажат мащаба на проблема. Има още →

Преобразяващата сила

Автор: Георгиос Мандзаридис   

Преобразяващата сила. Църквата спасява света, но не като му налага своите принципи, а като го прави да участва в новата твар. Нейната роля не е в това да се противопоставя, нито да реформира, а в това да преобразява и обновява. Църквата не създава своя политическа система, своя социална доктрина, нито дори своя етическа система; тя явява обновения човек, явява Христос и любовта, която Неговото идване открива в света, за да може всеки близо до Него да намери своето истинско Аз и истинския живот (срв. Иоан 14:6). Духът на Църквата и духовният живот на нейните членове са силата, която може да преобрази и обнови целия свят. Върху тази основа могат да се изграждат нови възгледи за политическия и икономическия живот, да се формират нови схващания за обществото и етиката, да се изграждат нови институции и нови цивилизации, без те никога да могат да ограничат и изчерпят този дух. Без тази основа и най-съвършените цивилизации остават елементи от този свят и не могат да спасят човека.

Из „Християнска етика“. Том I

Смъртното наказание

Автор: Георгиос Мандзаридис

Смъртното наказание. Друга форма на насилие над човешкия живот е смъртното наказание, което се прилага в случаите на тежки престъпления. В наше време се увеличават призивите за отмяна на смъртното наказание, но в същото време има и много негови поддръжници, особено на местата или във времето, когато се забелязва бум на насилието и престъпността. Оправдаването на смъртното наказание обикновено става чрез позоваването на правото на държавата или обществото за самозащита. В действителност този, който наказва, не е обществото, а държавата, за която се предполага, че изразява интересите на обществото[1].
Характеристика и оценяване. В крайна сметка смъртното наказание е варварско, нехуманно и антихристиянско. То е акт на отмъщение и лишава човека от неотменимото му право на живот. Налагането на смъртното наказание не допуска никакво степенуване в зависимост от случая, нито може да се поправи, ако се установи подвеждане на съда. Освен това няма доказателство, че то има възпиращ характер. В действителност умъртвяването на човека не е поправително наказание, а унизително унищожаване. Според християнското учение земният живот на човека е възможност за покаяние и усъвършенстване, но с неговото прекъсване всяка подобна възможност се прекратява. Никой не може да предвиди бъдещото развитие на живота на който и да е престъпник, нито пък неговото разположение към покаяние. В историята често има удивителни случаи. Държавата няма абсолютна власт над човека. В своите структури тя може да намери причините, които влияят благоприятно върху престъпността, и да ги ограничи. Предотвратяването на престъплението е най-правилният подход към него. Освен това, както се вижда от всекидневните примери, строгите наказания не премахват престъпленията. По-специално смъртното наказание като „узаконено престъпление“ насърчава увеличаването на престъпленията и загрубяването на нравите.

Из „Християнска етика“. Том II

–––––––––––––
[1] Вж. Condrau, G. Der Mensch und sein Tod. Zürich, Einsiedeln, 1984, S. 432.

Разликата между вярващия и невярващия човек

Автор: Георгиос Мандзаридис

Разликата между вярващия и невярващия човек. Когато е отдалечен от Бога, човекът изпада в небитие и живее като безипостасно същество. Когато се връща при Бога, той отново се свързва със Съществуващия, Който е извор на живота. Животът на Бога става живот на човека, а времето
на този живот се разгръща като време за усъвършенстване и обожение. В това се състои и основната разлика между вярващия и невярващия човек – разлика, която има не нравствен, а онтологичен характер. Вярващият участва в божествения живот и напредва към обожението, докато невярващият остава мъртъв и изпитва трагичността на смъртта. Животът, който извира от Бога на любовта, води човеците към общение и единство помежду им, докато животът без Бога се самоунищожава и разпада. Накрая, отсъствието на любовта и властта на разделението са характерни черти за ада, до който стига отричащият се от Бога човек. Божията светлина, която е славата и радостта на вярващите, става мрак и ад за невярващите.

Из „Християнска етика“. Том II.