Протестантски автори

Погребването на Исус

Автор: Майкъл Грийн

Погребването на Исус ( [Матей] 27:57-66)

По юдейския закон е забранено тялото на екзекутиран да се оставя да виси цяла нощ. До залез слънце, когато е краят на юдейския ден, то трябва да бъде погребано. „Тялото му да не остане през цялата нощ на дървото, а да го погребеш в същия ден.“ Израилтяните трябва да спазват особено строго това изискване, когато след екзекуция някой бъде обесен на дърво (Втор. 21:22-23)[1]. Това, разбира се, се отнася и за Исус. Тялото Му трябва да се свали от кръста и да се погребе, но никой от роднините Му не притежава в Йерусалим собственост или гроб, тъй като семейството е родом от Галилея.

При тези обстоятелства се появява човек, за когото не сме чували дотук в Евангелието. Йосиф от Ариматея е богаташ. Както ни обясняват Марк и Лука, той е член на Синедриона, или Съвета, а Лука добавя, че е и човек добър и праведен (Марк 15:43; Лука 23:50). Това, че Матей набляга върху богатството му, навярно ни насочва към Исая 53:9, където на страдащия Слуга „определиха гроба Му между злодеите, но след смъртта Му – при богатия“. Йосиф идва от Ариматея – не знаем къде точно се е намирала тя, но в древността някои са я свързвали с Раматаим (I Царе 1:1), родния град на бездетната Анна, чиято молитва за син е чута, и мястото, където е погребан пророкът Самуил. Матей ни съобщава, че Йосиф „се беше учил[2]“ при Исус. Такива стихове показват колко много данни и сведения са останали извън и отвъд евангелското повествование. Има още →

Исус, човек на историята – ΙI част

Автор: Джош Макдауъл

Към първа част

II. ЮДЕЙСКИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ИСТО­РИЧЕСКАТА ДОСТОВЕРНОСТ НА ИСУС

Подобно на светските източници, и древноюдейските не се отнасят благо- склонно към родоначалника на хрис­тиянството, към последователите Му и техните убеждения. Точно заради това описанието, което те дават на събития­та около живота на Исус, са ценно сви­детелство за историческата им досто­верност.

Учените са открили множество надежд­ни и не толкова надеждни източници, където се говори за Исус, а също източници, за които навремето се е смятало, че споменават Исус, без това наистина да е така (McDowell, Wil­son. HWAU, 55-70). Подбрал съм някои от най-важните (от надеждните – б.р.), върху които ще насоча внима­нието. По-подробно се спирам на въпроса в глава 3 на своята книга „Той е вървял сред нас. Свидетелства за историческия Исус“.

Подобно на светските източници, и древ­ноюдейските не се отнасят благосклонно към родоначалника на християнството, към по­следователите Му и техните убеждения. Точ­но заради това описанието, което те дават на събитията около живота на Исус, са ценно свидетелство за историческата им досто­верност. Има още →

Исус, човек на историята – Ι част

Автор: Джош Макдауъл

СЪДЪРЖАНИЕ НА ГЛАВАТА

Увод
Светските власти за историческата
достоверност на Исус
Юдейски източници за историческа­та
достоверност на Исус
Християнски източници за достовер­ността
на Исус
Други исторически източници
Заключение

УВОД

В очерка „Защо не съм християнин“ фи­лософът Бъртранд Ръсел твърди: „Истори­чески погледнато, е твърде съмнително, че Христос някога е живял, а и да е живял, ние не знаем нищо за Него“ (Russell. WIANC, 16).

Днес доста трудно ще намерим обра­зовани хора, които ще се съгласят с крайното твърдение на Ръсел. Мнозина си задават въпроси за Исус Христос, някои се съмняват в истинността на онова, което Библията казва за Него, ала на пръсти се броят хората, които твърдят, че Той изобщо не е живял, а и да е живял, ние не знаем нищо за Него. Дори американският революционер Томас Пейн, презирал християнството, не подлага на съм­нение историческата достоверност на Исус от Назарет. Има още →

За ада

От Кларк Пинък (1937-2010)

Кларк Пинък е канадски протестантски теолог, автор на голям брой книги и сериозно име в протестантското богословие.

(…)
Флу не е прав да твърди, че християните „държат“ на ада. Мисля, че повечето от нас биха се съгласили с К. С. Луис: „Ако имах власт да премахна някоя доктрина от християнст­вото, с най-голямо желание бих премахнал именно тази.“[1] За съжаление не можем да го направим най-вече по две причини: първо, защото тази доктрина се подкрепя напълно от учение­то на Христос; и второ, защото тя е правилна и справедлива. Ако приемането на благата вест е наш личен избор, трябва да имаме възможност и да я отхвърлим. Иначе Бог правеше по­ложителния отговор задължителен.

Би било чудесно, ако можехме да кажем, че всички ще се спасят, но тогава остава въпросът: Всички ли искат да бъдат спасени? Какво би представлявала любовта към Бога, ако тя беше създавана насила? Адът съществува, защото Бог уважава нашата свобода и гледа сериозно на нашите решения — дори по-сериозно, отколкото понякога ни се иска. Бог желае да види ада напълно празен, но ако той сега се пълни, не можем да обвиняваме Бог за това. Вратата е заключена само отвътре. Не християните, а невярващите „държат“ на ада.

Предполагам, че основното възражение срещу доктри­ната за ада е повлияно от средновековната образност, с която обикновено той се асоциира: огньове, вили, дяволът в червена роба… Самите християни са виновни, че добавят тези предста­ви към библейската образност и че тълкуват словесните кар­тини толкова буквално. Целта е да разберем колко ужасно е съществуването вън от Божието присъствие. Наказанието спо­ред мен няма да бъде толкова в измъчването на изгубените души, колкото в терзанието им за избора да се подиграват с Бог до края и да жънат сега плода на този избор. Грешниците в ада ще се радват на ужасната свобода, която приживе са из­брали и няма причина да смятаме, че наказанието им ще бъде друго. Има още →

Псевдопроблем

От Кларк Пинък (1937-2010)

Кларк Пинък е канадски протестантски теолог, автор на голям брой книги и сериозно име в протестантското богословие.

Християните често сами са своят най-голям враг в начина, по който си изобретяват излишни проблеми и така не само си създават безсмислени тревоги, но и слагат бариера пред много други искрени хора, които търсят истината. Това обикновено става, когато заемаме твърда позиция по въпроси, за които няма библейска яснота. Тези, които са се отказали да изследват християнското послание заради такива псевдопроблеми, заслужават нашето извинение.

Един от тези псевдопроблеми е тъй наречената война между наука и религия; и в частност — дебатът между еволюция и сътворение. Дори днес християните (или някои от тях – б.р.) се борят за научното приемане на тъй наречения креационизъм[1], сякаш християнската вяра зависи от него. Библията не посочва датата на сътворение на човешката раса, нито описва методите, които Бог употребява за нейното образуване. Проблемът, дали са били нужни милион години или по-кратък период, не е първостепенен за съществуването на християнството. Сериозното разглеждане на библейското благовестие се затормозява, ако поставяме тази дилема като предварително условие за съществуването на вярата.

В християнството има както неясни, така и абсолютни истини. Стриктното определяне на възрастта на земята и механизмите на сътворението на човека е само предмет на относителното човешко мнение, така че е нормално да има различия. Както креационисткият, така и еволюционният догматизъм са еднакво неестествени за интелигентния човек. Дискусията трябва да продължи, а християнинът има пълна свобода да следва свидетелствата натам, накъдето те водят.[2]

Из „Достатъчна причина“, стр. 94-95. Заглавието е мое.

[1] От лат., creatio = сътворявам – б.р.

[2] В тази връзка виж Richard Bube, The Human Quest: A New Look at Science and the Christian Faith (Waco: Word, 1971); Robert C. Newman and Herman J. Eckelmann, Jr., Genesis One and the Origin of the Earth (Downers Grove: Inter Varsity Press, 1977); and L. Duane Thurman, How to Think about Evolution, 2nd ed. (Downers Grove: Iter Varsity Press, 1978). Книгата на Търман ни помага да погледнем на цялото противоречие от перспектива и вместо да вади извод предлага начин, по който да се води търсенето.

 

Протестантски възгледи за Господнята вечеря – накратко

Мартин Лутер отрича римокатолическата доктрина за транссубстанциация, тоест че при Святото причас­тие хлябът и виното се превръщат в същинското тяло и кръв на Христос. Лутер не вижда нужда от такава доктрина. По-скоро, той се съгласява, че Христовото присъствие не измества присъствието на хляба и ви­ното, а се прибавя към тях. Лутер застъпва станови­щето, че по някакъв начин тялото и кръвта на Хрис­тос присъстват в, под или чрез елементите на хляба и виното. Обикновено лутеранското виждане се нарича консубстанциация, понеже субстанцията на Христо­вото тяло и кръв присъстват с (кон) субстанцията на хляба и виното. Но лутеранските богослови не харес­ват термина консубстанциация и възразяват, защото се разглеждал в прекалено тясна връзка с римокато­лическата доктрина за транссубстанциацията.
Ясно е едно – Лутер настоява за действително фи­зическо и веществено присъствие на Христос в Гос­подната вечеря. За да докаже тезата си, той неколкок­ратно цитира „думите за постановяване“ на Исус: „Това е Моето тяло.“ Лутер не позволява глаголната форма е да се взема в преносен или във фигуративен смисъл. Той също така възприема доктрината за пре­даване на атрибутите, при която божественият атри­бут вездесъщие се пренася в човешкото естество на Исус, и по този начин Неговото тяло и кръв могат да присъстват едновременно на повече от едно място.

Цвингли и неговите поддръжници оспорват, че ду­мите на Исус: „Това е Моето тяло“ означават буквал­но: „Това представлява Моето тяло.“ Исус често из­ползва глагола съм в преносен смисъл. Той казва: „Аз съм вратата“, „Аз съм лозата“ и т. н. Цвингли и оста­налите твърдят, че Христовото тяло не присъства ве­ществено (в действителната си същност) при Господ­ната вечеря. Тя е само символично възпоменание и присъствието на Христос не е по-различно от обикно­веното Му присъствие чрез Святия Дух.

От своя страна, при спора си с Рим и Лутер, Жан Калвин отрича, присъствието на Христос на Господната вечеря като „субстанция“. Въпреки това когато спори с анабаптистите[1], свеждащи тайнството до просто споменаване, той настоява за такъв вид присъствие на Христос.
На пръв поглед изглежда, че Калвин влиза в капана на крещящо противоречие. Но при по-внимателно изследване ще видим, че той използва терминът субстанциален (веществен) с две различни значения. Когато се обръща към католиците и лутераните, Калвин употребява думата в смисъл на „физически.“ Така отрича физическото присъствие на Христос по време на Господната вечеря. А когато се обръща към анабаптистите, набляга на термина веществен в смисъл на „реален.“ Така той се съгласява, че Христос реално и истински присъства на трапезата, но това не става във физически аспект.

Калвин учи, че макар тялото и кръвта на Христос да остават на небето, те духовно „присъстват“ при нас посредством Неговата всеприсъстваща божествена природа.[2] Там където е тя, Христос присъства реал­но. Това съответства на учението на самия Исус, че Той си отива, но ще продължи да пребъдва в нас. Ко­гато по време на Господната вечеря се срещаме с Христос, ние общуваме с Него. Като се среща с нас в Своето божествено присъствие, Той чудодейно ни за­вежда при човешкото Си присъствие, защото божест­веното е неделимо от човешкото. Божествената при­рода ни отвежда до възнесения Христос и при Господ­ната вечеря ние получаваме усещане за небето. /Източник на текста: Основни истини на християнската вяра. Спроул, Р. Стр. 265, 266, 267. Със съкращения./

Към тези възгледи ще добавя и някои моменти от методисткото виждане за Господнята вечеря ( целият текст на което може да се прочете тук):

<< Когато ядем и пием на трапезата, ставаме участници в божественото естество в този живот и за вечния живот (Йоан 6:47-58; Откровение 3:20). Ние предвкусваме небесното пиршество, празнувайки Божията победа над греха, злото и смъртта (Мат. 22:1-14; Откровение 19:9; 21:1-7).
…
Чрез Евхаристията ние получаваме изцеление и ставаме способни да помогнем при изцелението на другите. Sozo, коренът на гръцката дума, използвана в Новия Завет за изцеление, се превежда също като спасение и пълнота, цялостност. Голяма част от това изцеление е духовно, но то включва и изцеление на нашите мисли и чувства, на нашите умове и тела, на нашето отношение и взаимоотношения. Благодатта, получена на Трапезата на Господа може да ни направи цялостни. Като такива, които сме получили спасение, ние се стремим да донесем изцеление на потъналия в развала свят.
…
Любящият Бог, Който ни среща на Трапезата, ни дава дара на вечния живот. Сам Исус представя Себе Си като духовния Хляб на живота в Йоан 6:25-58 и прави ясна тази връзка: “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден”. Този живот на единение с Христос е вечен живот. Това не е просто обещание да бъдем с Христос след края на земния ни живот, а и съществуване в динамично любящо взаимоотношение с Христос тук и сега. Това е живот, който никога не свършва, защото е основан в безкрайната Божия любов, която ни среща в тайнствата.
…
Исус Христос, Който е “сияние на славата на Бога и образ на Неговата същност” (Евр. 1:3), наистина присъства в Св. Причастие. Чрез Исус Христос и в силата на Св. Дух Бог ни среща на Трапезата. Бог, Който даде тайнствата на Църквата, действа в и чрез Св. Причастие. Христос е изявен чрез общността, събрана в неговото име (Матей 18:20), чрез Словото, възвестено и изпълнено, и чрез споделените елементи на хляба и виното (1 Кор. 11:23-26). Божието присъствие е жива реалност и може да бъде изпитано от участниците; не става дума само за спомняне на Тайната вечеря и разпятието.>>

Градина, а не Бог

Автори: Чарлс Такстън и Нанси Р. Пиърси

Градина, а не Бог

Според библейското учение природата е нещо добро, но не е бог. Тя не е нищо друго освен творение, а Светото Писание се обявява твърдо срещу всяко обожествяване на Творението. Езическите религии като цяло са анимистични или пантеистични и разглеждат природния свят или като обиталище на божественото, или като еманация на божествената Същност. Според най-разпространените разновидности на анимизма цялата природа е изпълнена с духове или божества. По думите на баптисткия богослов Харви Кокс езичникът „живее в една омагьосана гора“. Планинските долини и гори, камъните и ручеите са населявани от духове, призраци, бесове. Природата гъмжи от богове на слънцето, богини на реките и звездни божества. Тотемизмът се корени в представата, че природните създания са свързани с хората чрез духовно родство[1].
Библейското учение за Сътворението отхвърля тези идеи. Бог не обитава света така, както горските нимфи живеят в дърветата. Той не е олицетворение на природните сили. Той не е „душата“ на света, а негов Създател. Светът е дело на Неговите ръце, точно както гърнето е произведение на грънчаря. Още първите стихове от първа глава на Битие влизат в рязък контраст с повечето древни религии, като отхвърлят обожествяването на Слънцето, Луната и звездите. Според древния библейски автор небесните тела не са божествени, а просто „дават светлина“ и са поставени на небето според Божия план, както домакинята вечер окачва фенер пред входната врата. Холандският историк на науката Р. Хойкаас определя този разказ като „снемане на божествеността“ от природата[2]. Природните реалности като Слънцето, Луната, горите и реките вече не са възприемани като обиталище на боговете и вече не са обект на преклонение и благоговение. Те са творения на Бога, поставени в света, за да служат на Неговите цели и да допринасят за благоденствието на човечеството.

„Снемането на божествеността“ от природата е изключително важна предпоставка за развитието на науката. Доколкото човекът боготвори природата, нейното експериментално изучаване се счита за богохулство. Доколкото на света се приписва божествена сила и той е населяван от божества, единственото подобаващо отношение към тях е или да им се подчиняваш безпрекословно, или да се пазиш от тях. Както се изразява химикът Робърт Бойл, живял през XVII в., склон­ността да се възприема природата като нещо свещено винаги „е действала обезсърчаващо и е спъвала науката“[3]. Науката не се свежда само до изследователски метод; тя започва от интелектуалното отношение към природния свят. Както отбелязва Кокс, „колкото и развита да е способността на една цивилизация да наблюдава, с колкото и усъвършенствани измерителни прибори да разполага, реалният научен напредък е невъзможен, докато човекът не погледне на природата без страх“[4]. Монотеизмът на Библията очиства природата от присъствието на божествата и дава на човека свобода да й се радва и да я изучава без страхопочитание. Едва когато светът престане да бъде обект на преклонение, той може да се превърне в обект на изследване.

 

Днес тук, и утре тук

Автори: Чарлс Такстън и Нанси Р. Пиърси

Днес тук, и утре тук

Науката представлява изучаване на природата, което става възможно в зависимост от отношението ни към тази природа. Западната култура е заимствала някои фундаментални предположения за естествения свят от библейските Писания. Най-напред, според библейското учение, природата съществува реално. Ако това ви изглежда прекалено очевидно, за да си струва да го споменем, спомнете си, че в не една и две религии светът е смятан за илюзорен. Според много от разновидностите на пантеизма и идеализма, крайните, частни неща не са нищо друго освен „проявления“ на Единното, на Абсолюта, на Безкрайното. Индивидуалността и разграничението са илюзии. Индуизмът например възприема всекидневния свят на веществените предмети като привидност (майя). Натурална философия, която принизява до такава степен материалния свят, едва ли е в състояние да вдъхнови неговото внимателно наблюдение и изследване, които са така необходими в науката.

От друга страна, според християнското учение за Сътворението крайните обекти не са прости проявления на Безкрайното. Те са сътворени от Бога и съществуват реално. Както подчертава Лангдън Гилки, професор от Богословския факултет на Чикагския университет, учението за Сътворението предполага, че светът не е илюзорен; той е „царство от структури, които се поддават на определение, и на реално съществуващи взаимовръзки. Следователно може да бъде обект както на научно, така и на философско изследване“[1].

Била ли е смъртта на Исус престорена, а възкресението му – измислено?

Автор: Лий Стробъл

Медицинските доказателства

Била ли е смъртта на Исус престорена, а възкресението му – измислено?

Поспрях се да прочета гравираната плочка, която висеше в чакалня­та на лекарския кабинет: „Тук всеки разговор да спре и всеки смях да секне.Това е мястото, където смъртта с наслада на живите помага.“

Очевидно не ставаше въпрос за обикновен лекар. Посещавах отново д-р Робърт Дж. Стайн, един от водещите съдебни патолози в света – енер­гичен, с дрезгав глас, медик-криминалист, който често ме угощаваше с истории за неочаквани следи, разбулени от него, докато е изследвал тру­пове. За него мъртвите наистина издаваха тайни – всъщност, тайни, ко­ито често въздаваха справедливост на живите.

През дългогодишната си служба като медицински инспектор за ок­ръг Кук в щата Илинойс, Стайн извършва повече от хиляда и двеста аутоп­сии, като всеки път педантично се стреми да вникне в обстоятелствата около смъртта на жертвата. Многократно неговата остра наблюдателност, която не пропуска подробностите, енциклопедичните му познания за чо­вешката анатомия и необичайната му следователска интуиция помагат на тази медицинска хрътка да пресъздаде насилствената смърт на жертвата.

Понякога невинни хора са оправдавани в резултат на неговите откри­тия. Но в повечето случаи работата на Стайн се оказва последният гвоз­дей, забиван в ковчега на подсъдимия. Такъв е случаят с Джон Уейн Гейси, който среща палача лице в лице, след като разследването на Стайн помага той да бъде осъден за тридесет и три зловещи убийства.

Ето колко решаващи са понякога медицинските доказателства. Те мо­гат да установят дали едно дете е умряло от упражнено върху него насилие или от случайна злополука. Могат да определят дали един човек е починал от естествена смърт или е бил убит с прибавен към кафето му арсеник. Могат да подкрепят или разбият алибито на подсъдимия, като посочат точно кога е умряла жертвата чрез прилагането на находчива процедура, при която се измерва количеството калий в очите на починалия.
Да, дори в случая с човек, зверски екзекутиран на римски кръст преди две хилядолетия, медицинските доказателства пак могат да имат ре­шаващ принос. Те могат да съкрушат един от най-повтаряните доводи, използван от хората, които изтъкват, че възкресението на Исус – върхов­ното потвърждение на неговите претенции за божественост – не е нищо повече от един добре подготвен номер.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ ИЛИ СЪЖИВЯВАНЕ?

Идеята, че Исус въобще не е умирал на кръста, може да се открие в Корана[1], който е написан през седми век – ахмадските мюсюлмани дори твърдят, че той в действителност избягва в Индия. И до днес съществува светилище, което уж посочва мястото на истинската му гробница в Сринагар, Кашмир[2].

В зората на деветнадесети век Карл Бахърд, Карл Вентурини и други се опитват да измислят обяснение за Възкресението, като изказват пред­положението, че Исус само е припаднал от изтощение на кръста или че са му дали наркотик, от който е изглеждало, че е умрял, а по-късно се е съживил от хладния и влажен въздух на гробницата[3].

Поддържниците на теорията за наличието на заговор подкрепят тази хипотеза, като изтъкват, че на Исус са му поднесли гъба с течност, докато е бил на кръста (Марк 15:36) и че Пилат е изглеждал учуден от бързата му смърт (Марк 15:44). Следователно, казват те, появяването на Исус от­ново не е било чудодейно възкресение, а просто случайно съживяване, а пък гробницата му се е оказала празна, защото той е продължил да живее.

Макар уважавани изследователи да са отхвърлили тази т.н. „теория за припадъка“, тя не спира да се появява в масовата литература. През 1929 г. Д. Х. Лорънс изплита от тази тема разказ, в който внушава, че Исус е избягал в Египет, където се е влюбил в жрицата Изис[4].

През 1965 г. Хю Шонфийлд в своя бестселър „Великденския заго­вор“ излиза с твърдението, че единствено неочакваното промушване на Исус от римския войник осуетява сложния му замисъл да се отърве жив от кръста, макар че Шонфийлд се съгласява: „Ние никъде не претендира­ме… че [книгата] представя това, което действително се е случило.“[5]

Хипотезата за припадъка изплува отново в книгата „Свитъкът на Исус“ на Донован Джойс от 1972 г., която „съдържа дори още по-неправдоподобен низ от невероятности от тази на Шонфийлд“ според специалиста по темата за Възкресението Гари Хейбърмас[6]. През 1982 г. „Свята кръв, свят граал“ внася допълнителното изопачение, че Понтий Пилат е бил подкупен, за да позволи Исус да бъде свален от кръста, преди да умре. Въпреки това авторите признават: „Не можахме – и все още не можем – да докажем точността на своето заключение.“[7]

Още по-наскоро, през 1992 г., почти неизвестният учен от Австралия Барбара Тиъринг предизвиква раздвижване, като съживява теорията за припадъка в книгата си „Исус и загадката на свитъците от Мъртво море“, която е представена много зрелищно от многоуважаван американски из­дател, а после пренебрежително отхвърлена от Лук Тимъти Джонсън, учен от университета „Емъри“, като „най-чиста безсмислица, продукт на трес­каво въображение, а не на внимателен анализ.“[8]

Подобно на някакъв градски мит, теорията за припадъка продължа­ва да процъфтява. Чувам я винаги, когато обсъждам Възкресението с ду­ховно търсещи хора. Но какво действително утвърждават доказателства­та? Какво наистина се е случило по време на Разпятието? Каква е била причината за смъртта на Исус? Има ли някаква възможност той да е оце­лял след това изпитание? Това са въпросите, за чието разрешаване се надявах да помогнат медицинските доказателства.

Затова отлетях за южна Калифорния и там почуках на вратата на един изтъкнат лекар, който подробно е изучавал историческите, археоло­гически и медицински данни за смъртта на Исус от Назарет – макар че навярно, поради тайнственото изчезване на тялото, никога не е била пра­вена аутопсия.

ДЕСЕТОТО ИНТЕРВЮ: АЛЕГЗАНДЪР МЕТЪРЕЛ, M. D.; Ph. D.

Луксозната обстановка беше в ярко противоречие с предмета, който обсъждахме. През тази благоуханна пролетна вечер, докато топлият оке­ански бриз нашепваше нещо през прозорците, ние седяхме във всекид­невната на удобния калифорнийски дом на Метърел и говорехме за невъобразими жестокости: за един побой, който е толкова варварски, че шо­кира съвестта и за един толкова изроден начин за прилагане на смъртно наказание, че се откроява като окаяно свидетелство за бруталността на човека към човека.

Потърсих Метърел, защото чух, че притежава медицинска и научна компетентност да обясни Разпятието. Но имах и друга мотивация: бяха ми казали, че е способен да обсъжда темата както точно, така и безприс­трастно. Това беше важно за мен, защото исках фактите да говорят сами за себе си, без намеса на хиперболи или емоционална реч, които да мани­пулират чувствата.

Както бихте очаквали от някой с медицинско образование (от Уни­верситета на Майами във Флорида) и с докторска степен по инженерство (от Университета на Бристъл в Англия), Метърел говореше с научна точ­ност. Той има официално удостоверение за диагностика от Американс­кия съвет по рентгенология и работи като консултант към Националния институт за изследване на сърцето, белите дробове и кръвта, който е част от Националните здравни институти на Витезда, щата Мериленд.

Бивш научен работник, преподавал в Университета на Калифорния, Метърел е редактор на пет научни книги. Пише за издания, които се прос­тират от „Аерокосмическа медицина“ до „Американското научно списа­ние“. Находчивият му анализ на мускулното свиване е публикуван във „Физиология“ и „Списание за биофизика“. Той дори има вида на изтък­нат авторитет в областта на медицината със своята внушителна фигура, посребрени коси и вежливо, но официално държание.

Ще бъда честен: понякога се чудех какво става вътре в Метърел. С типична научна резервираност, той говореше бавно и методично и не издаваше с нищо наличието на някакво вътрешно вълнение, докато спо­койно описваше смразяващите подробности около смъртта на Исус. Как­вото и да се случваше под повърхността, каквато и мъка да му причиня­ваше като християнин да говори за жестоката участ, сполетяла Исус, той съумяваше да я скрие под професионализма, породен от десетилетия на лабораторни изследвания.

Ученият просто ми изложи фактите – а в края на краищата бях про­пътувал половината страна, за да чуя точно тях.

ИЗТЕЗАНИЕТО ПРЕДИ КРЪСТА

Отначало исках да получа от Метърел основно описание на събития­та, предшестващи Исусовата смърт. Така че след като разменихме някои общи приказки, аз оставих чашата чай и се наместих на стола си, за да мога да го гледам право в лицето.

–  Бихте ли обрисували какво се случва с Исус? – попитах аз.
Метърел се изкашля.

– Нещата започват след Последната вечеря – каза той. – Исус отива с учениците си на Елеонския хълм, по-точно в Гетсиманската градина. И там, ако си спомняте, се моли цяла нощ. По време на този процес Исус
предусеща предстоящите събития през следващия ден. Тъй като знае сте­пента на страданието, което ще трябва да понесе, той съвсем естествено преживява значителен психически стрес.

Повдигнах ръката си да го спра:

– Почакайте – точно тук скептиците трупат дивиденти – казах му аз. – В евангелията ни се казва, че потта му става кървава в този момент. Хай­де, признайте, не е ли това просто плод на превъзбудено въображение?
То не поставя ли под съмнение точността на евангелистите?

Метърел несмутимо поклати глава:

– Съвсем не – отговори той. – Това е известно медицинско състояние, наречено хематидроза. Не е много обичайно, но е свързано с висока сте­пен на психически стрес.

Ето какво се случва: силното безпокойство предизвиква отделянето на химикали, които разпукват капилярите в потните жлези. В резултат от това в жлезите попада малко количество кръв и потта излиза примесена с нея. Не говорим за много кръв, а за съвсем малко количество.

Макар и поотрезвен, аз не се отказвах от темата:

–   Това има ли някакво друго въздействие върху тялото?

–   То прави кожата изключително уязвима, така че когато Исус е бичуван от римския войник на следващия ден, кожата му е много, много чув­ствителна.

Е, помислих си, започва се. Събрах сили за зловещите картини, кои­то знаех, че скоро щяха да нахлуят в ума ми. Бях виждал много трупове като журналист – жертви на пътни произшествия, на пожари и на само­разправа от страна на престъпни групировки, – но имаше нещо особено стряскащо в това да слушаш за някой, който преднамерено е бил зверски измъчван от палачи, решени да причинят максимално страдание.

–  Опишете ми – казах аз – какво е представлявало бичуването?
Метърел не сваляше поглед от мен:

– Римските бичувания са били известни с ужасната си жестокост. Обик­новено са нанасяли тридесет и девет удара с камшик, но често са били много повече, в зависимост от настроението на войника, нанасящ ударите.

Войникът е използвал камшик от сплетени кожени ремъци с втъкани в тях метални топки. Когато бичът е удрял плътта, тези топки са причи­нявали дълбоки натъртвания, които са ставали отворени рани при след-

ващите удари. В камшика е имало и остри кокалени парченца, които са издрасквали кожата и са се забивали в плътта.

Гърбът е ставал толкова охлузен, че понякога част от гръбначния стълб се е откривала поради дълбоко врязващия се камшик. Бичуването се е простирало по цялото тяло – от раменете надолу по гърба до седалището и задната част на краката. Било е просто ужасно.

Метърел замълча.

–  Продължавайте – казах аз.

–  Един лекар, изучавал римските наказания с бой, казва: „С продъл­жаването на бичуването ударите, предизвикващи разкъсни рани, са про­никвали в намиращия се отдолу слой скелетни мускули и са откъсвали потръпващи ивици кървяща плът.“ Историкът от трети век Евсевий описва някакво бичуване с думите:  „Вените на потърпевшия се оголиха и самите мускули, сухожилия и вътрешности на жертвата бяха изложени на по­каз.“ Знаем, че много хора са умирали от този вид побой, преди да могат да ги разпънат на кръст. В най-добрия случай жертвата е изпитвала ог­ромна болка и е изпадала в хиповолемичен шок.

Метърел бе вмъкнал медицински термин, който не ми беше известен.
– Какво означава „хиповолемичен шок“? – попитах.
– Хипо означава „нисък“, вол се отнася до обема, а емичен означава „свързан с кръвта“, така че смисълът на термина хиповолемичен шок е, че лицето понася последствията от загубата на голямо количество кръв – обясни лекарят. – Това предизвиква четири неща. Първо, сърцето бие ускорено в опит да изпомпи кръв, с която не разполага. Второ, кръвното налягане пада, което води до припадък или колапс. Трето, бъбреците спи­рат да произвеждат урина, за да поддържат останалия обем. И четвърто, лицето силно ожаднява, тъй като тялото копнее за течности, за да замес­ти загубения обем кръв.
– Откривате ли данни за такова нещо в библейските разкази?
– Да, съвсем определено – отвърна той. – Исус е в хиповолемичен шок, докато се олюлява по пътя към мястото за екзекуции на Голгота, натоварен с хоризонталната греда на кръста. Най-накрая той се свлича на земята в колапс и римският войник заповядва на Симон да носи кръс­та вместо него. По-късно четем, че Исус казва: „Жаден съм“, при което му поднасят глътка оцет.

Поради ужасните последици от този бой няма съмнение, че Исус вече е в тежко, – дори критично състояние, още преди да забият гвоздеите в ръцете и краката му.

АГОНИЯТА НА КРЪСТА

Колкото и да беше отблъскващо описанието на бичуването, знаех, че предстои да бъдат изложени още по-противни факти. Така е, защото ис­ториците са единодушни, че Исус оцелява след боя в онзи ден и стига до кръста – където се крие същината на въпроса.

В днешно време когато пристягат осъдените престъпници с ремъци и ги инжектират с отрови или ги отвеждат до дървен стол и им пускат високоволтов ток, обстоятелствата са изключително регулирани. Смърт­та настъпва бързо и предсказуемо. Медицински лица внимателно удосто­веряват, че жертвата си е отишла от този свят. От непосредствена близост свидетели наблюдават подробно всичко отначало докрай.

Но доколко сигурна е била смъртта посредством този груб, бавен и доста неконтролируем начин за екзекуция, наречен разпъване на кръст? Всъщност повечето хора не са наясно как кръстът убива своите жертви. И без обучено медицинско лице, което да засвидетелства официално, че Исус е умрял, дали той може да се е избавил след преживяните жестоки мъчения кървящ – но все пак жив?

Започнах да „изваждам тези въпроси от торбата“.

– Какво се случва, когато той пристига на мястото за разпятия – по­питах аз.

– Полагат го по гръб на земята, а ръцете му, в разперено положение, приковават към хоризонталната греда. Тази напречна греда се нарича patibulum. На този етап тя е отделно от вертикалната, която е здраво за­бита в земята.

Изпитвах затруднение да си представя това. Трябваха ми повече под­робности.

– Приковават ги с какво? – попитах. – Къде ги пробождат?

– Римляните са използвали метални пирони, дълги 12-18 сантимет­ра и изпилени на върха до заостряне. Забивали са ги през китките – каза Метърел, като посочи на около три сантиметра над лявата си длан.

– Почакайте – прекъснах го аз. – Мислех, че гвоздеите са пронизвали дланите му. Това показват всички рисунки. Всъщност такъв е стандарт­ният символ, изобразяващ Разпятието.

–  През китките – повтори Метърел. – Това е било устойчиво положе­ние, което е приковавало ръката. Ако гвоздеите са били забивани през дланите, тежестта на тялото е щяла да предизвика разкъсване на кожата и разпънатият е щял да падне от кръста. Така че гвоздеите са минавали през китките, които според езика на тогавашното време са спадали към захващащата част на ръката.
Важно е да разберем, че гвоздеят е минавал през мястото, където се намира средният нерв. Това е най-големият нерв, който достига до ръка­та, и той е бил прекъсван от зачуквания гвоздей.

Тъй като имах съвсем елементарни познания по анатомия, не бях мно­го наясно за какво става въпрос.

– Каква болка е предизвиквало това? – попитах.

– Нека я опиша по следния начин – отговори той. – Позната ли ви е болката, която изпитва човек, когато си удари лакътя и засегне чувстви­телното място? То всъщност е друг нерв, наречен нерв на лакътната кост. Много е болезнено, когато случайно го ударите. Е, представете си да взе­мете чифт клещи и да стискате и мачкате този нерв – каза той, като под­черта думата „стискате“, докато усукваше въображаеми клещи. – Този ефект е подобен на изпитаното от Исус.

Аз потръпнах от мисловния образ и се размърдах неспокойно на сто­ла си.

– Болката е била абсолютно непоносима – продължи той.
– Всъщ­ност, буквално не са стигали думите да бъде описана и е трябвало да измислят нова дума: excruciatus (мъчение, изтезание – б. пр.). Буквално excruciatus означава „от кръста“. Само си помислете, трябвало е да създа­дат нова дума, защото не е съществувал израз в езика, който да опише силното страдание, причинено по време на разпъването на кръст.

Тогава издигат Исус, като прикрепят напречната греда към вертикал­ния кол, и забиват гвоздеи и в краката му. Сега нервите на краката му са прекъснати и той изпитва подобен вид болка, както при пробождането на ръцете му.

Притиснатите и разкъсани нерви определено са били достатъчно ужас­но нещо, но аз трябваше да знам как е въздействало върху Исус висенето на кръста.

– Какъв натиск оказва то върху тялото му?
Метърел отговори:

– Първо на първо, ръцете му са подложени на такъв опън, така че двете му рамена се изкълчват. Това може да се установи като се приложат законите на механиката – сили, дължини на рамената, опорни точки. Та­ка се изпълнява старозаветното пророчество от Псалом 22, в което Раз­пятието е предречено стотици години преди да е прилагано, и в което се казва: „И се разглобиха всичките ми кости.“

ПРИЧИНАТА ЗА СМЪРТТА

Метърел картинно бе изяснил мисълта си за болката, понасяна в на­чалото на процеса на разпъването. Но беше нужно да стигна до крайната причина за смъртта на жертвата при този вид екзекуция, защото тя беше от решаващо значение за установяване на възможността наказаният да се престори на умрял или да оцелее. Затова зададох направо въпроса за при­чината за смъртта.

– Поставено ли е веднъж лицето да виси във вертикално положение – отговори Метърел, – разпятието води до мъчително бавна смърт от за­душаване.

Причината е, че напрежението върху мускулите и диафрагмата пос­тавя гръдния кош в положение на вдишване. За да може да издиша, лице­то трябва с крака да се изтласка нагоре, така че напрежението спрямо мускулите да бъде облекчено за миг. При това движение гвоздеят разкъс­ва по-надълбоко крака, като в края на краищата се загнездва в костите на глезена.

След като успее да издиша, потърпевшият може да се отпусне надолу и да поеме отново въздух. И пак трябва да се изтласка нагоре, за да изди­ша, охлузвайки разкървавеното от бичуването си тяло о грубото дърво на кръста. Това продължава отново и отново, докато надделява пълното изто­щение и жертвата повече не е в състояние да се изтласква нагоре и да диша.

Когато забавя дишането си, тя изпада в т.н. дихателно предизвикана повишена киселинност на кръвта – въглеродният двуокис в кръвта се раз­тваря като въглеродна киселина и причинява увеличаване на киселинността на кръвта. Това в крайна сметка води до нередовно пулсиране на сърцето. Всъщност, когато сърцето му забива хаотично, Исус знае, че уми­ра и тогава успява да каже: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.“ А после издъхва от спиране на сърцето.

Това беше най-ясното обяснение, което някога бях чувал за смъртта чрез разпъване на кръст. Но Метърел не беше свършил:

– Дори преди Исус да умре – и това също е важно, – хиповолемичният шок предизвиква трайно ускорен сърдечен пулс, който създава ус­ловия за сърдечна недостатъчност. От своя страна той води до перикардиална ефузия, т.е. събиране на течност в мембраната около сърцето, както и до събиране на течност около белите дробове, наречено плев­рална ефузия.

– Защо е важно това?

– Важно е с оглед на случилото се, когато римският войник идва и почти сигурен, че Исус е мъртъв, го потвърждава, като промушва с копие дясната му страна. Навярно е дясната. Не е сигурно, но от описанието следва, че вероятно е дясната страна, между ребрата. Копието очевидно минава през десния бял дроб и пронизва сърцето, така че при издърпването му излиза малко течност – перикардната и плеврална ефузия. Това изглежда като бистра течност, като вода, която е последвана от поток кръв, както описва очевидецът Йоан в евангелието си.

Йоан навярно не е имал никаква представа защо вижда да излизат както кръв, така и прозрачна течност – със сигурност това е впечатлило необучен човек като него. И все пак описанието му съответства на това, което съвременната медицина би очаквала да се случи. На пръв поглед то утвърждава благонадеждността на Йоан като свидетел. Но изглеждаше, че има един голям недостатък във всичко това. Извадих Библията си и отгърнах на Йоан 19:34.

– Един момент, докторе – възразих аз. – Когато вниматело прочетете какво казва Йоан, откривате, че той вижда да излизат „кръв и вода“. Еван­гелистът умишлено поставя думите в такава последователност. Но спо­ред вас бистрата течност трябва да е излязла първа. Така че тук има голя­мо несъответствие.

Метърел леко се усмихна.

– Аз не съм специалист по гръцки език – отвърна той, – но според хора, които са, последователността на думите в древногръцкия се е опре­деляла не непременно от хронологията на събитията, а от значимостта. Това означава, че след като е имало много повече кръв, отколкото вода, разбираемо е защо Йоан споменава първо кръвта.

Отстъпих по последната точка, но си отбелязах в ума да я потвърдя за себе си по-късно.

– В този критичен момент – казах аз – какво е състоянието на Исус? Втренченият поглед на Метърел срещна моя. Той отвърна авторитет­но:

– Нямало е никакво съмнение, че Исус е мъртъв.

ОТГОВАРЯНЕ НА СКЕПТИЦИТЕ

Твърдението на д-р Метърел изглеждаше добре подкрепено от фак­тите. Но все още оставаха някои подробности за обсъждане, както и поне едно уязвимо място в неговото описание, което можеше да подкопае дос­товерността на библейския разказ.
– В евангелието се казва, че войниците са пречупили пищялите на двамата престъпници, разпънати с Исус – казах аз. – Защо е трябвало да направят това?
– Ако са искали да ускорят смъртта – а с настъпването на съботата и пасхата еврейските водачи със сигурност са искали нещата да приключат до залез слънце, – римляните са използвали металната пръчка на късо римско копие, за да пречупят пищялните кости на осъдения. Това не му е позволявало да се изтласква нагоре с краката си, за да може да диша, и само след минути е настъпвала смърт от задушаване.

Разбира се, в Новия Завет ни се казва, че войниците не пречупват краката на Исус, защото преценяват, че е вече мъртъв, и използват копи­ето да Го прободат и да потвърдят предположението си. Това е изпълне­ние на друго старозаветно пророчество за Месията, което гласи, че костите му ще останат нестрошени.

Отново се намесих.

– Някои хора се опитват да хвърлят съмнение върху евангелските по­вествования, като нападат историята за Разпятието – казах аз. – Напри­мер в една статия в „Харвардското богословско списание“ преди много години е направено заключението, че има „изумително оскъдни данни краката на разпъвания на кръст въобще да са били пробождани с гвоз­деи“. Вместо това, твърди се в статията, ръцете и краката на потърпев­шия са били завързвани за кръста с въжета[9]. Ще се съгласите ли, че това поражда проблеми по отношение на правдоподобността на новозаветното описание?

Д-р Метърел се придвижи напред до ръба на стола си.

– Не – каза той, – защото археологията вече установи, че използване­то на гвоздеи е било исторически факт, макар че определено ще се съгла­ся, че наистина понякога са се използвали и въжета.

– Какви са наличните данни?

– През 1968 г. археолози в Йерусалим откриват останките на около тридесет и пет евреи, загинали по време на въстанието срещу Рим около 70 г. сл. Хр. Един от потърпевшите, чието име явно е било Йоханан, е бил разпънат на кръст. И те действително намират осемнадесетсантимeтров гвоздей, все още вкаран в краката му, и все още прикрепени мал­ки парченца от маслиненото дърво, използвано за кръста. Това е отлично археологическо потвърждение на ключов момент от евангелското описа­ние на Разпятието.

„Туш“ – помислих си аз.

– Но също така спорен е въпросът доколко експертна е преценката на римляните, че Исус е мъртъв – изтъкнах. – Тези хора са имали много елементарни познания по медицина и анатомия, и т.н. Откъде знаем, че просто не са сбъркали, когато са заявили, че Исус вече не е жив?
– Съгласен съм с вас, че войниците не са посещавали медицинско училище. Но не забравяйте, че са били експерти по убиване на хора – това е била работата им и те са я вършели много добре. Знаели са без съмнение кога един човек е мъртъв, а и наистина не е чак толкова трудно това да се установи.

Има и нещо друго. Ако някой осъден е успеел да избяга, самите вой­ници, отговарящи за него, са щели да бъдат умъртвени, така че те са имали силен стимул да се уверят напълно, че всяка една жертва е била мъртва, когато са я сваляли от кръста.

ПОСЛЕДНИЯТ ДОВОД

Като се бе позовал на историята и медицината, на археологията и дори римските военни правила, Метърел беше затворил всяка възможна вратичка. Исус не може да е слязъл жив от кръста. Все пак аз продължих да настоявам:

– Има ли въобще някакъв начин – въобще някакъв начин – Исус да е оцелял?

Метърел поклати глава и посочи с пръст към мен за по-голямо ударе­ние.

– Абсолютно никакъв – каза той. – Спомнете си, че той вече е в хиповолемичен шок от огромната загуба на кръв дори още преди да започне разпъването. Не е възможно да се е престорил на умрял, защото не мо­жеш дълго да имитираш неспособност да дишаш. Освен това копието, промушено в сърцето му, е щяло да разреши въпроса веднъж завинаги. А римляните не са имали намерението да рискуват собствения си живот, като му позволят да се отърве жив.

– Значи когато някой ви загатне, че Исус просто е припаднал на кръс­та…

–  Аз му казвам, че е невъзможно. Тази теория е плод на въображени­ето и въобще не се основава на фактите.

Въпреки това, не бях съвсем готов да оставя темата. С риск да ядо­сам доктора казах:

– Нека си представим, че невъзможното се е случило и че Исус някакси е успял да оцелее след разпъването на кръста. Да кажем, че е могъл да се изскубне от ленените плащеници, да отмести огромния камък от входа на гроба си и да мине покрай римските войници, които са стояли на пост. От медицинска гледна точка в какво състояние е щял да бъде той, когато е намерил учениците си?

Метърел нямаше желание да играе на тази игра.

– Пак ще кажа – наблегна той, като се оживи малко повече от преди – просто няма никакъв начин той да е оцелял след кръста.

Но ако е, как е щял да се движи, след като през краката му са били промушени гвоздеи? Как е щял да се появи по пътя към Емаус съвсем скоро след това, преброждайки дълги разстояния? Как е щял да използва ръцете си, след като са били разпънати и изместени от ставите си? Не забравяйте, че е имал и големи рани по гърба, както и рана от копие в гърдите.

Докато премислях тази възможност, Метърел също седеше замислен. Нещо му дойде наум и сега той беше готов да направи заключително изявление, което щеше да нанесе окончателен удар в сърцето на теорията за припадъка веднъж завинаги. Това е аргумент, който никой не е успял да опровергае, откакто за първи път е изтъкнат от немския богослов Да­вид Щраус през 1835 г.

– Чуйте – каза Метърел – човек в такова плачевно състояние никога не би вдъхновил учениците си да излязат и да провъзгласят, че той е Господарят на живота, възтържествувал над гроба.

Разбирате ли какво имам предвид? След изтърпяване на ужасния тор­моз, при цялата катастрофална загуба на кръв и неимоверна травма, той е щял да изглежда толкова окаян, че учениците му никога не биха го при­ветствали като славен победител над смъртта. Те са щели да го съжалят и да се опитат да се погрижат за възстановяването на здравето му. Следова­телно е нелепо да се мисли, че ако Исус се е появял в такова ужасно състо­яние, последователите му са щели да бъдат насърчени да поставят нача­лото на световно движение, основаващо се на надеждата, че някой ден и те ще имат възкресенско тяло като неговото. Просто няма начин.

ВЪПРОС КЪМ СЪРЦЕТО

Убедително и умело Метърел бе защитил позицията си, без да остави място за каквото и да било основателно съмнение. Той бе постигнал това чрез съсредоточаване изключително върху въпроса „как“: Как е екзеку­тиран Исус по начин, който напълно гарантира смъртта му? Но когато приключихме, усетих, че нещо липсва. Бях почерпил от знанията му, но не бях се докоснал до сърцето му. Така че когато се изправихме, за да се ръкуваме за довиждане, аз се почувствах задължен да задам въпроса „за­що“, който чакаше да бъде поставен.

– Алекс, преди да си тръгна, нека попитам за мнението ви за нещо – не вашето медицинско мнение, не вашата научна преценка, просто реак­цията на сърцето ви.
Усетих как той сваля малко гарда си.

– Да – каза, – ще се опитам.

– Исус преднамерено отива в прегръдката на своя предател, не се възпротивява на задържането, не се защитава по време на процеса – ясно е, че с готовност се подлага на това, което вие описахте като унизителен и страшно мъчителен вид изтезание. И аз искам да знам защо. Какво въоб­ще би могло да мотивира един човек да понесе такова наказание?

Алекзандър Метърел – този път човекът, а не лекарят – търсеше под­ходящите думи.

– Честно казано, не мисля, че обикновен човек би могъл да го напра­ви – най-накрая отвърна той. – Но Исус знае какво предстои и е готов да премине през него, защото това е единственият начин да ни изкупи – като стане наш заместник и понесе смъртното наказание, което ние зас­лужаваме поради бунта си против Бога. Това е цялата мисия, с която идва на земята.

След тези думи усещах, че безпощадно рационалният, логически и подреден ум на Метърел още продължава да анализира въпроса ми, до­като стигне до неговия най-основен, всеобхватен отговор.

– Така че като питате какво го мотивира – каза той в заключение, – е, според мен отговорът може да се обобщи с една-единствена дума и тя е любов.

Докато шофирах по обратния път същата вечер, именно този отговор се въртеше отново и отново в ума ми.

Като цяло пътуването ми до Калифорния беше изключително полез­но. Метърел бе доказал убедително, че Исус не може да е оцелял след мъчението на кръста – форма на жестокост толкова отвратителна, че рим­ляните са освобождавали собствените си граждани от нея, освен в случаи на предателство срещу държавата.

Заключенията на Метърел съответстваха на изводите на други лека­ри, които внимателно са проучвали въпроса. Един от тях е д-р Уилям Д. Едуардс. В статия от 1986 г. в „Списанието на американската медицинс­ка асоциация“ той стига до заключението: „Тежестта на историческите и медицински доказателства ясно показва, че Исус е бил мъртъв, преди да му бъде причинена раната в ребрата… Съответно тълкувания, основава­щи се на допускането, че той не е умрял на кръста, се оказват в противо­речие със съвременното медицинско познание.“[10]
Хората, които се стремят да отхвърлят възкресението на Исус с обяс­нението, че той по някакъв начин се е отървал от ноктите на смъртта на Голгота, трябва да предложат по-правдоподобна теория, съответстваща на фактите.

И тогава те също непременно ще стигнат до натрапчивия въпрос, върху който всички трябва да помислим: Какво въобще би могло да мо­тивира Исус да се предаде с готовност на такова унижение и зверски тор­моз?

Публикува се със съкращения. Из книгата „Случаят Христос”

 

Естеството на природата

Автори: Чарлс Такстън и Нанси Р. Пиърси

ЕСТЕСТВОТО НА ПРИРОДАТА

Истината, че християнството е било важен съюзник на научните изследвания, не би трябвало да ни изненадва особено. В края на краищата модерната наука се заражда в една култура, просмукана от християнската вяра. Дори само този исторически факт е твърде показателен. Тъкмо християнска Европа е люлка на модерната наука, която се е появила единствено там и никъде другаде. Чрез използване на чисто приложни познания и на прости емпирични методи няколко древни култури – от китайската до арабската – са достигали по-високо равнище на техническо и научно развитие, отколкото средновековна Европа. И въпреки това именно християнска Европа (а не други по-развити култури) е родина на модерната наука като систематизирана и самокоригираща се дисциплина. Един историк е длъжен да се запита защо това е така. Защо точно християнството задава рамките, в които се развива новаторският подход към природния свят?

Не ще и дума, науката дължи своето възникване не само на християнската вяра, но и на много други фактори: разрастването на търговията и предприемачеството, техническия напредък, основаването на научни институции като Кралското дружество, все по-голямото разпространение на периодичните издания и т. н. Всички те обаче са не толкова причини за революцията в науката, а по-скоро пътища за нейния прогрес. Що се отнася до дълбоките причини, те изглежда трябва да се търсят в един негласно приет възглед за природата, чиито главни
предположения бивали постоянно уточнявани и обосновавани през вековете[1].

Научните изследвания почиват върху определени предположения за света, без които науката би била невъзможна. Както изтъква Фостър, западните мислители трябвало да припишат на природата такива свойства и същност, които да я превърнат във възможен обект за научно изследване още преди появата на самата наука[2]. По думите на Уайтхед „вярата, че науката е възможна“, предхождала разработването на същинската научна теория. Той обяснява, че тази вяра се корени в някои принципи на човешкото мислене като например схващането за закономерност в природата, което (както подчертава авторът) на свой ред произхожда от християнското учение за света като божествено творение. Уайтхед не иска да каже, че всички хора, живели в Европа по време на научната революция, са били убедени християни. Но дори и онези, които отхвърляли ортодоксалните библейски доктрини, продължавали да живеят и да мислят в интелектуалните рамки на библейския светоглед. „Не говоря за ясно заявените схващания на отделни личности“, подчертава Уайтхед, „а за отпечатъка, който една неоспорвана от векове вяра е оставила в съзнанието на европееца… Говоря за инстинктивната нагласа в мисленето, а не просто за верую, изразено чрез думи.“[3]

За каква „нагласа в мисленето“ става дума? Християнските представи за реалността са вплетени толкова неразривно в тъканта на западното съзнание, че от историка се изисква усилие на въобра­жението, за да ги разграничи в техния чист вид. Всъщност, почти през цялата история на Запада учените християни са били твърде възприемчиви към чужди философски идеи. Техният стремеж да изложат своето становище с термини, почерпани от аристотелизма и неоплатонизма (както ще видим и от следващите глави), е бил толкова силен, че християнският светоглед  (у тях – б.р.) в своята неповторимост бил силно размит. А тази неповторимост и оригиналност на християнското схващане за природата проличава особено ясно на фона на противоположните възгледи, разпространени в древността.

Из „Душата на науката“

Още от същата книга:

– Днес тук, и утре тук
– Градина, а не Бог