Сламено мъченичество

Автор: Атанас Ваташки

През месец май тази година, Сръбската Православна Църква определи за почитане т. нар. Сурдулишки мъченици – между 6000 и 8000 човека, сред които свещеници и монаси, за които се твърди, че са убити от българските войски по време на „окупацията“ на Сурдулица по време на Първата световна война[1]. Разбира се, „окупация“ ли е било, или освобождение, българи и сърби ще се разделят по въпроса. Историята често става арена на прекомерни и същевременно неоправдани амбиции, които обаче трябва да оправдават определена националистическа политика. Установяването на истината за бройката на убитите, обстоятелствата, които са довели до тези събития и причините за тях, трябва да бъдат оставени на историците и то, доколкото е възможно, на онези от тях, които няма да се поколебаят да изнасет истината, независимо дали тя устройва техния собствен народ. Като част от този процес, разбира се, не може да се мине без поемането на морална отговорност, от която и да е от страните, защото Християнството ни предизвиква да застанем лице в лице с истината, колкото и неприятна да би се оказала тя за нас. И разбира се въпрос от голямо значение, без който не можем да минем, е този за това доколко и как споменатата канонизация може да се разгледа в контекста на идеята за християнското мъченичество въобще.

От най-ранни, апостолски времена, мъченичеството е било най-висша форма на изповед на християнската вяра пред света. Мъченичеството е било свидетелство за Бога пред света, за който Той е умрял. Мъчениците (или свидетелите) са онези, които доброволно са предавали своя живот в ръцете на мъчителите си, за да го намерят в Бога. Той е бил Източникът на тяхната сила, целта на техния път, и Онзи, заради Когото те са били готови на всичко. Те не са умирали заради социални, национални или политически каузи, а само заради Бога.

В каквито и исторически или държавно-политически дискисии да влезем, очевидно е, че българският народ, също както и сръбският, през 10-те години на XX в., са православни. Православни са българските „окупационни“ войски, православно е и местното сръбско и българско население. Разбира се, неведнъж поради противоречия от различен характер, православни са се изправяли срещу други православни. Такъв е и споменатия епизод от Първата световна война. Но би било безсмислица да твърдим, че едни православни ще тероризират други православни, заради православната им вяра. Факторът, който е предполагал противопоставяне, са различните национални интереси на българите и сърбите. Българите виждат Източна Сърбия като изконна българска земя, насилествено отнета й от т. нар. Велики сили на Берлинския конгрес. За сърбите това е окупирана от българите сръбска земя. Именно в резултат на етническото противопоставяне, на различните национални идеали, се стига и до споменатите жертви. В този смисъл, може да се твърди, че не наличието на православна вяра у жертвите е причини за тяхната смърт, а поставянето на някакви земни „идеали“ на мястото на Христос от страна на жертвите (разбира се, изключвам безпричинно убитите) и техните убийци.

Тъжното е, че чрез канонизацията на т. нар. Сурдулишки мъченици, Сръбската православна църква се показва повече като изразител на осъдената ерес на етнофилетизма („църковния“ национализъм), нежели на вселенския характер на Православието. Несъмнено следващ етап в подобни националистически „канонизации“ би могло да бъде канонизацията на българите, войници и цивилно население, загинали при вероломното и неочаквано нападение от Сърбия срещу България през 1885 година. А защо не и загиналите българи при насилствената сърбизация на българите във Вардарска Македония между 1912-1941, а след 1944 г. и „македонизация“ (друга, модифицирана форм на „сърбизация“), когато социалистическата власт в Македония се явява проводник на сръбската шовинистична политика. Нека да напомним, че след 1944 г., и особено след „Кървавата коледа“, по различни данни, са убити от няколко хиляди, до над 20 хиляди души, заради своето българско самосъзнание, а репресираните са ок. 100 000 хиляди. Това са хора, които след предаването на Вардарска Македония в ръцете на Югославия, са били под духовното ръководство на Сръбската Православна Църква. Ако последната, се ръководеше от обективни фактори в политиката си за канонизация, а не от етнофилетизъм, би трябвало да очакваме, че ще канонизира и тези преследвани и избивани свои членове. Разбира се това едва ли ще се случи. А с канонизацията на Сурдулишките „мъченици“ Сръбската Църква поставя основите за една потенциална конфронтация с Българската Църква, едно задълбочаване на проблема с етнофилетизма, който така и иначе е съществен сред Православието днес. Но най-лошото е, струва ми се, че по този начин донякъде се руши същността на мъченичеството, което от свидетелство за Христос, се превръща в оръдие на определени националистически стремежи. И всеки един православен, независимо българин, сърбин или някакъв друг, трябва да застане категорично срещу опитите за подобна подмяна, за злоупотреба с християнската вяра, независимо откъде идват те.

[1] За новината за канонизацията на български, вж: „Сръбската църква канонизира хиляди „сърби, убити от българите“ по време на Първата световна война“: https://dveri.bg/wc4q9 . За източник на сръбски, вж. сайта на Сръбската Православна Църква: http://www.spc.rs/eng/node/48885